Преосмисляне на приоритетите - трябва ли икономическият ръст да е самоцел?
Както хората, така и държавите мерят благосъстоянието си, сравнявайки се с другите, което обаче отсъства от конвенционалните икономически теории, смята Кенет Рогоф
Често пъти модерната макроикономика изглежда третира бързият и стабилен икономически растеж като ултимативната цел и крайна точка на политиката. Това виждане е просмукано в политическите дебати, заседанията на централните банки и в заглавията на вестниците.
Дали наистина обаче е разумно растежът да се приема като основната цел на обществото и тя да е константа във всяка една политика, както биха ни казали учебниците по икономика, пита Кенет Рогоф, преподавател по икономика в Харвард и бивш главен икономист в Международния валутен фонд.
Със сигурност много от критиците на стандартната иконометрия са се застъпвали за по-широки показатели за благосъстояние, каквито са продължителност на живота, образование и други. В тази група се включват изследвания като доклада на Обединените нации за човешко развитие, а в последно време и ръководената от икономисти като Джоузеф Стиглиц и Амартая Сен Комисия за измерване на икономическото развитие и обществен прогрес.
Вероятно обаче съществува проблем, който е далеч по-дълбок от ограниченията на статистиката – провалът на модерната теория за икономическия растеж да оцени адекватно, че хората по своята същност са социални създания. Те оценяват своето благополучие на база това, което виждат около себе си, а не по някакъв абсолютен стандарт.
Икономистът Ричард Истърлин има добре познато изследване, което показва, че „щастието” се е увеличило изключително малко през десетилетията след Втората световна война, въпреки тенденцията за ръст на доходите.
Не е нужно да се обяснява, че изследването не е особено валидно само за най-бедните държави, където рязкото увеличение на доходите често пъти позволява на обществото да усети огромно подобрение на живота. Тези подобрения по презумпция корелират с всички разумни показатели за благоденствие.
Почти сигурно е, че в развитите икономики сравняването на поведението е важен фактор за това какво хората осъзнават като благоденствие. Ако това е така, то съвкупният ръст на заплатите по всяка вероятност ще се пренесе с доста по-малка степен в личните оценки, отколкото би се отразил ръстът на личния доход.
Ако тази теза се развие, сравняването на поведението може да покаже съвсем различни модели на отношението между икономическия ръст и някои предизвикателства като вредите за околната среда, отколкото предполагат конвенционалните теории.
"Човешки мозък не може да "изчисли" решението" - прав си, но това в какво човек вярва със сигурност предопределя какво ще прави.
...само да не дойдат инзвънземните междувременно и да ми развалят плана...
...най-вероятно ще дойде от самосебе си, когато корпорациите най-накрая изземат цялата власт от държавите, няма повече граници, и има пълна свобода на движение на икономическите ресурси - капитал, работна ръка, природни ресурси - и няма законодателни ограничения върху бизнеса, или най-малкото тези са уеднаквени в (почти) целия свят. В рамките на САЩ това е постигнато донякъде вътрешно, между отделните щати, но и на САЩ им се напомня неприятно от време на време, че не са сами на света (2-ра Св. в-на, конкуренция от Азия)
Единствения, голям проблем е че, преди това да стана в глобален мащаб, светът може да се разруши от война или да бъде екологически унищожен. От друга страна, единствената гаранция това да не се случи е хората да разберат, че са в една лодка. Това пък е само възможно ако всички усещат, че имат равни шансове да си градят благоденствието сами, макар и да не са равни с другите.
