PDA

View Full Version : История


Страници : [1] 2

обзървър
30.06.2008, 22:23
Нека има и тема Истроия

защо в Пловдив централния булевард се нарича Цар Борис III Обединител?

какво е обединил той, г-да Пловдивчани?

Връщането на Южна Добруджа обединение ли е? А това че ни е включил на страната на губещата немска машина?

Не е ли Ал. Батенберг обединител, или дори бащата Фердинанд, те имат много по-голямо териториално обединение, особено горкия Батенберг (Румелия и Княжеството ги обединява той).

Накрая и Волен Сидеров ще го изкарат обединител, заради това че не е взел властта и не е загробил държавата.

Г-да Пловдивчани, ще излезе че и ние като Македонците не разбираме от история и даже я пренаписваме.

Грую Груев
30.06.2008, 22:43
Нека има и тема Истроия

защо в Пловдив централния булевард се нарича Цар Борис III Обединител?

какво е обединил той, г-да Пловдивчани?

Връщането на Южна Добруджа обединение ли е? А това че ни е включил на страната на губещата немска машина?

Не е ли Ал. Батенберг обединител, или дори бащата Фердинанд, те имат много по-голямо териториално обединение, особено горкия Батенберг (Румелия и Княжеството ги обединява той).

Накрая и Волен Сидеров ще го изкарат обединител, заради това че не е взел властта и не е загробил държавата.

Г-да Пловдивчани, ще излезе че и ние като Македонците не разбираме от история и даже я пренаписваме.
уважаеми г-н Обзървър,
похвална е идеята Ви да се създаде тема История, но преди да започнете да се изхождате по нея, замисляли ли сте дали имате умствения потенциал да го сторите? Казвам това с ясното съзнание, че в историята ни има страшно много спорни моменти, но вие (поне в първото ви изхождане) показвате въпиющо незнание и уникално глупостотворене. Специално за Вас ще отбележа защо Борис 3 е наречен Обединител - той е такъв, тъй като не само връща завинаги (или поне засега) територията на Южна Добруджа - като спогодбата с Румъния е подкрепена и от Сталин и от Хитлер, с което си връзва гащите и за след войната, независимо от победителя в нея, но и защото до смъртта му (убийството му) през 1943 нито един български войник не отива на Източния (всички останали немски сателите пращат свои части), а и защото в тогавашна България са включени Македония, Беломорска Тракия и Тасос, т.е. почти всичко в етническите граници на България без части от Поморавието, Северна Добруджа и Одринска Тракия. И ако това не е Обединител - кой тогава е???
Народът го е обичал, а и той не се боял да се среща с него и за разлика от баща си и сина си не го е презирал, поне не публично. Този същия Обединител е на фронта по време на Голямата Война, той същия получава една разбита България и успява да я доведе до първа сила (икономически) на Балканите и пак той успява без капка кръв да върне едни 10 000 кв.км на Майка България - подвиг сравним само със сватбите на Иван Асен - ако искате г-н Обзървър мога да Ви отворя специална тема и за него.
Ако нещо в краткото ми резюме не Ви е ясно, то моля задайте въпроси и ще Ви отговоря доколкото ми е по силите, но моля Ви, г-н Обзървър, не си бутайте тъпата гага в неща, които съвсем не са Ви понятни.
П.С. Много рядко обиждам колега-форумец, но незнанието на собствената историята е сериозен проблем за ширещия се нихилизъм в нашето общество, а вие колега, освен че не си знаете историята се мъчите да я манипулирате - при това не особено добре.
Лека вечер.

Императорът
30.06.2008, 22:51
Обзървъров - Батемберг, млад и неопитен, царувал кратко, извършил един-единствен смел акт, Фердинанд - с болните си амбиции довел България до две национални катастрофи, сегашният т.нар. "цар" временно ме заблуди - мислех, че има лице на дребен крадец, а той откредна половин България, ако имах власт, бих заповядал да го обесят като куче посред София в срок от 8 часа !!!
На техен фон Борис Третий винаги се е държал като достоен Българин и, за твое сведение, страната ни е влязла във войната на страната на Райхът по решение на прошвабското правителство - единствено Борис, макар и с немска кръв, до последно се е съпротивлявал и е бранил неутралитетът на България, не е допуснал български войник да стъпи на Източният фронт и е платил за всичко това с животът си !!! Смъртта му не е случайна, трагедията на България от серадата на миналият век е, че двамата и най-достойни държавници - Борис и Димитров са убити - единият от Хитлер, другият от Сталин, защото са бранели свободата на България !!!
Между другото последният Български цар (поне истински такъв) е съдействал за освобождаването на Димитров, знаеше ли?

AfterDark
30.06.2008, 22:57
Тасос и Самотраки са исконни БГ територии от хилядолетия (както и Халкидики, то и името е българско), а депортацията на евреите от окупираните територии е някакво геройство предполагам ... трепането на хора в Кавала и по други места и смъртта на още 10ки хиляди от глад в Северна Гърция, разбира се е без капка кръв ...

А далновидната му политика (на Борис 3) изобщо не е причина БГ да попадне под съветска окупация в последствие ...

8)

Императорът
30.06.2008, 23:21
Дарков - кога Халкидики и Самотраки и Тасос са били в пределите на България?

Грую Груев
30.06.2008, 23:22
Тасос и Самотраки са исконни БГ територии от хилядолетия (както и Халкидики, то и името е българско), а депортацията на евреите от окупираните територии е някакво геройство предполагам ... трепането на хора в Кавала и по други места и смъртта на още 10ки хиляди от глад в Северна Гърция, разбира се е без капка кръв ...

А далновидната му политика (на Борис 3) изобщо не е причина БГ да попадне под съветска окупация в последствие ...

8)
уф, афтър-е нямаш ли си имоти да се занимаваш с тях - ти за така нареченото Драмско въстание чувал ли си - има въстание, има и жетви, друг е въпроса доколко това изобщо е било въстание? Трепането на хора в Гърция - ми там са си били българи бе диване ( е и малко малоазиатски маляки) - ние собствения си народ ли ще избиваме? А за изгонването на българите от беломорска тракия чувал ли си - ти как би реагирал ако се върнеш (заедно с българските войски:) в родното си село и там некъв мазен, черен маляка от Смирна ти обясни, че това си е негово, а? А Халкидики никога не сме го владели и дори и в най-смелите си (наглите си) искания не сме говорили за повече от един ръкав.
Историята за Самотраки и искането му от Фердинанд, знаеш ли я, о, почитателю на маляките или както те са наричат елини за да прикрият низкия си произход, щот те са толкова елини, колкото ние сме траки, а Афтъре?
А за еврейците - ми защо славните елино-маляки не са се вдигнали да спасят бедните еврейци, които татаро-българите са искали да депортират? Нали те са създателите на демокрацията и човешките ценности? Как така мръсните българи успяха - и то забележи скочиха срещу собственото си Правителсто и се опънаха на ръката дето ги хранеше (бай ви Хитлер), как пък само те в Европа (за малко да забравя Дания - ма то еврейци и Дания, малко като приказките на Андерсен:)
И последно, а, неразумний Афтъре, знаеш ли колко процента от БВП-то си инвестира България точно в районите на умрелите от глад "гърци" в Беломорска Тракия - що ли го прави, а? Немците строят ли пътища в Гърция, а? Пък реално швабите владеят много по-голяма част от Гърция и въобще за окупационни зони да си чувал, бе въобще много е - дори и твоята маляко-каракачанско-елино-татаро-българска глава не би го смляла:) Въобще глей си панелки и стискай палци да няма земетресение

Jay Gould
30.06.2008, 23:31
............

AfterDark е грък. Затова все се пъне.

AfterDark
30.06.2008, 23:56
Тасос и Самотраки са исконни БГ територии от хилядолетия (както и Халкидики, то и името е българско), а депортацията на евреите от окупираните територии е някакво геройство предполагам ... трепането на хора в Кавала и по други места и смъртта на още 10ки хиляди от глад в Северна Гърция, разбира се е без капка кръв ...

А далновидната му политика (на Борис 3) изобщо не е причина БГ да попадне под съветска окупация в последствие ...

8)
уф, афтър-е нямаш ли си имоти да се занимаваш с тях - ти за така нареченото Драмско въстание чувал ли си - има въстание, има и жетви, друг е въпроса доколко това изобщо е било въстание? Трепането на хора в Гърция - ми там са си били българи бе диване ( е и малко малоазиатски маляки) - ние собствения си народ ли ще избиваме? А за изгонването на българите от беломорска тракия чувал ли си - ти как би реагирал ако се върнеш (заедно с българските войски:) в родното си село и там некъв мазен, черен маляка от Смирна ти обясни, че това си е негово, а? А Халкидики никога не сме го владели и дори и в най-смелите си (наглите си) искания не сме говорили за повече от един ръкав.
Историята за Самотраки и искането му от Фердинанд, знаеш ли я, о, почитателю на маляките или както те са наричат елини за да прикрият низкия си произход, щот те са толкова елини, колкото ние сме траки, а Афтъре?
А за еврейците - ми защо славните елино-маляки не са се вдигнали да спасят бедните еврейци, които татаро-българите са искали да депортират? Нали те са създателите на демокрацията и човешките ценности? Как така мръсните българи успяха - и то забележи скочиха срещу собственото си Правителсто и се опънаха на ръката дето ги хранеше (бай ви Хитлер), как пък само те в Европа (за малко да забравя Дания - ма то еврейци и Дания, малко като приказките на Андерсен:)
И последно, а, неразумний Афтъре, знаеш ли колко процента от БВП-то си инвестира България точно в районите на умрелите от глад "гърци" в Беломорска Тракия - що ли го прави, а? Немците строят ли пътища в Гърция, а? Пък реално швабите владеят много по-голяма част от Гърция и въобще за окупационни зони да си чувал, бе въобще много е - дори и твоята маляко-каракачанско-елино-татаро-българска глава не би го смляла:) Въобще глей си панелки и стискай палци да няма земетресение

Така е ... немците, а не италианците са владели по голямата част от Гърция ... особено до 1943г. ...

Историята ти е силната страна ...

А при драмското въстание са въстанали българи срещу българи, защото там други не са живели ...

На Балканите много хора са били прогонвани от къщите си, били са убивани и изнасилвани, прегазвани и т.н. и така е от хилядолетия ...

И това не променя факта, че град като Пловдив много по-малко време е бил български, отколкото в рамките на друга държава/империя и че Борис 3 не е никакъв обединител, а просто един недалновиден владетел вкарал родината в комунистическата кочина ...

8)

П.П. Предполагам, че само Атон е бил за БГ, защото и той е исконна БГ територия ...

8)

P.S. Между другото само човек, който не е виждал проектокартата на БГ от Сан-Стефано, в която Солун и Халкидики са екслав на Гърция в БГ територия може да твърди че имало някакви основателни претенции ... но дори и на тази карта не са имали нахалството да вкарат Самотраки и Тасос ... това после му е хрумнало на Борис 3 ... сигурно са се напили заедно с Хитлерчо ...

И колко ли % от БВП е вкарвала Османската Империя в строеж на пътища, ЖП линии и поддържане на администрация и ред за 500г. в БГ?

8)

Jay Gould
01.07.2008, 01:11
Борис III има и успехи и грешки във външната и вътрешната си политика, но е бил общо взето монарх без бъдеще и сам го е съзнавал донякъде.

Оставен в една разорена страна (Баща му когато си тръгва му взима дори короната) е бил коронясан с корона за младоженци по липса на пари за друга. През цялото време е трябвало да лавира между хора и Бг. политици които не са го долюбвали и са дърпали страната в различни посоки, пък някой направо са му били вдигнали мерника (Стамболийски, Кимон Герогиев и др.).

Не е имал голям избор. Искал е да не влизаме във война в никакъв случай..

За това, или е трябвало да влезе в Оста, или да обяви неутралитет и България подобно на Дания, Белгия, Холандия и Гърция да бъде окупирана.
За да го избегне е избрал уж по-малкото зло.

Най-голямата му грешка обаче за мен обявяването на "символичната" война срещу Великобритания и САЩ, благодарение на която е бомбардирана София, а ние сме посочени като приятел и съюзник на Германия.

Никога обаче, за разлика от Румъния Италия, Унгария и други не е изпращал войници срещу СССР да мрат на източния фронт. С Хитлер основните му разногласия са били основно за това.

Съветите и с него и без него са щели да ни глътнат след войната. Тях не ги е вълнувало съюзник или не сме били на Германия (Примери Чехословакия и Полша).

Войната и последствията и обаче не ни се е разминават напълно. Водим война с Германия и официално минаваме на страната на съюзниците, но въпреки това, изплащаме репарации на Гърция до 1962 или 1964 година. (Не помня добре). С Тито мисля, че сме се разбрали да не плащаме такива или са били много по-малки.

Непряко СССР са се опитали да глътнат и Гърция където едно, по време на войната партизаните освен с немците се бият основно помежду си (Както в Югославия) и второ гражданската война се засилва и ожесточава много силно и се води дълги години, защото комунистите се опитват да завземат властта. Войната там за "победа на комунизма" е била много ожесточена (В цели области Червения кръст е евакуирал децата заради нея) и досега има черни забрадки заради нея и разделени на различни краища на света гръцки семейства.

Така, че с Борис и без него пак щяхме да строим социализма 45 г.

Грую Груев обаче е прав. Борис е бил обичан владетел, а в общуването си е бил нормален и не се е страхувал или свенял да се среща и с най-обикновените хора. Единия ми дядо беше върл комунист, но и той признава това :) може би понеже е един от мнозината споделили с царя обяда си и разменили си по няколко думи. Къде ти сега да срещнеш Първанов сам в гората, да заръфате хляб, сирене, лук и да си говорите.

Батемберг обаче ми е любимия владетел! Прочетете "Строители на съвременна България" от Симеон Радев. Ако Александър II не е бил убит от анархистите (Единствения руски цар които е искал да направи нещо за народа си и е обичал България) то Батемберг може би е щял да постави началото на съвсем друга династия (Асен (1890 - 1965)
Цветана (1893 - 1924) и историята на България щеше да е друга.

AfterDark
01.07.2008, 10:07
Съветите и с него и без него са щели да ни глътнат след войната. Тях не ги е вълнувало съюзник или не сме били на Германия (Примери Чехословакия и Полша).


Въпреки, че историята е нещо субективно, горното изказване ми звучи прекалено категорично и несериозно, пример - Гърция, Югославия ...

А дали е бил обичан или не е друг въпрос ...

Те и Бай Тошо много хора още продължават да го обичат, дори и такива дето на са комунисти ...

Pitagor
01.07.2008, 11:47
Въпреки, че историята е нещо субективно, горното изказване ми звучи прекалено категорично и несериозно, пример - Гърция, Югославия ...


Звучи ти както си искаш, защото не познаваш историята. Оставянето на България в съветската зона на влияние е спазарено от тримата големи в Ялта и никой не ни е питал.

За зверствата на гърците върху българите 1911-1919 г. въобще не си спомняш. По-вероятно да не желаеш да знаеш за това. А точно те са причината за последвалата омраза. Защото преди това българи са се борили за свободата на Гърция и Сърбия. Сигурно не си чувал лозунга "Българи да не останат"?

Така Гърция от лакомия за територии, населени преобладаващо с българи, загуби приятел и съюзник срещу Турция и получи възмездие - Турция през 1922г. изхвърли 1.5 милиона гърци от Мала Азия.

AfterDark
01.07.2008, 12:02
Въпреки, че историята е нещо субективно, горното изказване ми звучи прекалено категорично и несериозно, пример - Гърция, Югославия ...


Звучи ти както си искаш, защото не познаваш историята. Оставянето на България в съветската зона на влияние е спазарено от тримата големи в Ялта и никой не ни е питал.

За зверствата на гърците върху българите 1911-1919 г. въобще не си спомняш. По-вероятно да не желаеш да знаеш за това. А точно те са причината за последвалата омраза. Защото преди това българи са се борили за свободата на Гърция и Сърбия. Сигурно не си чувал лозунга "Българи да не останат"?

Така Гърция от лакомия за територии, населени преобладаващо с българи, загуби приятел и съюзник срещу Турция и получи възмездие - Турция през 1922г. изхвърли 1.5 милиона гърци от Мала Азия.

Първо, виж какво съм написал тук:

На Балканите много хора са били прогонвани от къщите си, били са убивани и изнасилвани, прегазвани и т.н. и така е от хилядолетия ...

Ако смяташ, че БГ е най-потърпевша винаги и във всичко това е твое право, но пак е несериозно ...

Второ, историята на Голямата Размяна и нейната реципрочност пак не са ти ясни ... защото пък над 1млн. турци са били прокудени от домовете си ... и повечето от тях са отишли в Истанбул (а повечето гърци в Солун) ...

8)

Pitagor
01.07.2008, 12:16
Просто ти обърнах внимание на твои незнания или премълчавания, защото ти си позволяваш за обвиняваш:
"трепането на хора в Кавала и по други места и смъртта на още 10ки хиляди от глад в Северна Гърция"

Какво очакваш? Че ще си траем, както при комунизма?

Не съм ревльо, на който всички са му криви. Но антибългарската политика на Гърция с уникалните "Славофонни елини" е очевидна.
На теб някой в България казал ли ти е "гръкофонен българин"?

AfterDark
01.07.2008, 12:28
Просто ти обърнах внимание на твои незнания или премълчавания, защото ти си позволяваш за обвиняваш:
"трепането на хора в Кавала и по други места и смъртта на още 10ки хиляди от глад в Северна Гърция"

Какво очакваш? Че ще си траем, както при комунизма?

Не съм ревльо, на който всички са му криви. Но антибългарската политика на Гърция с уникалните "Славофонни елини" е очевидна.
На теб някой в България казал ли ти е "гръкофонен българин"?

Pitagore,

АнтиСъседска политика е провеждана в Европа от всяка една държава спрямо някоя друга от съседните и държави в определен период от време и продължава да се провежда и в момента и то точно от Гърция ...

И ако ме питаш мен, никой няма право да трепе хора ...

Но да смяташ, че само БГ винаги е била права, а после винаги е била най-потърпевша е несериозно ... но напълно отговаря на манталитета на средностатистическия българин ...

Опитах се да обърна внимание върху някои неща, които съм сигурен, че не ги пише в учебниците, по които децата учат в училище ...

А Борис 3 може и да е бил обичан, но това не променя факта, че той е вкарал държавата в окончателната и последната Катастрофа от гледна точка на териториалните и претенции и бъдещето й за следващите 100г. ...

Най-лесно е обаче да кажеш ... а те другите са виновни ... винаги другите ... някъде надалеч ... големите ... винаги те са виновни за всичко ...

За мен проблемът е в едностранчивия поглед върху нещата ...

Ето чети го Грухчо ... били построени пътища ... а това, че тези пътища са били строени от изцяло меркантилни съображения за да се използват максимално бързо новите пристанища се пропуска ... явно тези пътища са строени от алтруизъм ...

По отношение на вашата логика за териториалните претенции ... а ми по тази логика Гърция и Италия могат да имат претенции към цялото Средиземноморие ... а Испания, Португалия и Англия към Северна и Южна Америка ...

8)

Pitagor
01.07.2008, 12:32
Впрочем интересна трактовка на опожаряването на Смирна даде... Голяма размяна...

А за Ялтенските договорки си замълча.

Още едно впрочем, знаеш ли колко българи са изселени от Гърция и колко гърци от България?
http://www.reisenett.no/map_collection/historical/shepherd/Races_Balkan_Shepherd_1923.jpg

AfterDark
01.07.2008, 12:35
Питагоре,

Явно не си чувал за това ...

http://en.wikipedia.org/wiki/Population_exchange_between_Greece_and_Turkey

Това е една от най-големите размяни на население в света ...

Изобщо не съм имал предвид опожаряването на Смирна, а крайният резултат ...

И айде да не се изпитваме за Ялта ...

П.П. Точните цифри за българи/гърци не ги знам ... но според мен са изселени повече българи от Гърция отколкото гърци от БГ ... това не пречи да имам приятел, на който баба му и дядо му са бягали от БГ ... и не намалява и тяхната човешка драма ...

Тя и цифрата 1млн. турци е спорна ... обикновено се пише за по-малко ... но така или иначе страшно много хора са били прогонвани от домовете си ...

8)

Pitagor
01.07.2008, 12:41
Не приемам гледната ти точка за обективна. Борис III е върнал български територии, не е загубил. Това е очевидната истина. Алтернативата на неприсъединяването към оста е била германска окупация и огромни жертви (напомням ти - 1 600 000 жертви в Югославия, въпреки че не германците са отговорни за повечето) и разбира се никаква Южна Добруджа.

Нямам териториални претенции и логиката ми е непоклатима. По времето на заемането на Беломорието и Македония от Гърция, там е преобладавало българското население. Виж картата от предишния ми пост. Така че за каква логика говорим?

Pitagor
01.07.2008, 12:45
Чул съм бе, драги, просто ми е смешен евфемизмът с който следварително е наречено голямото насилствено прогонване на милиони хора.

AfterDark
01.07.2008, 12:45
Разбира се, че логиката ти е непоклатима ...

Те границите се определят по езиков и етнически принцип ...

8)

Pitagor
01.07.2008, 13:02
Иронията ти е неуместна. И от позицията, от която я употребяваш само ще настроиш четящите срещу теб.

Никъде не съм казал, по какъв принцип се определят границите. С картата съм илюстрирал лакомията и антибългаризма на гръцката държава. Но победителите във войните винаги са били арогантни.

Не държа да се впускам в пререкания по исторически въпроси. Смятам че проектът Обединена Европа е единственото решение на проблемите от миналото. Но и не смятам да си мълча, ако възникне спор и се отправят исторически обвинения.

Jay Gould
01.07.2008, 13:28
Съветите и с него и без него са щели да ни глътнат след войната. Тях не ги е вълнувало съюзник или не сме били на Германия (Примери Чехословакия и Полша).


Въпреки, че историята е нещо субективно, горното изказване ми звучи прекалено категорично и несериозно, пример - Гърция, Югославия ...

Каква страна бе Югославия? Вярно не бе членка на Варшавкия договор, но не бяха и Китай, Северна Корея, Куба ....

AfterDark
01.07.2008, 13:30
Ами границите се определят от силните на деня/месеца/годината/декадата/века ...

И тях изобщо не ги интересуват етносите и езиците ...

8)

al64ad
01.07.2008, 14:14
Афтър преди да се изказваш по някои неща първо вземи се поограмоти,това първо
второ- не измествай дискусията в друга плоскост(националистическ ) ,когато не си уверен.
Сега по темата:Първо да подчертая че не съм фен на кобургите.
За да оценим ролята на Борис и правителството на Филов и преди него на Кьосиванов трябва да сме наясно със ситуацията в Европа 37-40год.А тя се мени много динамично довчерашни врагове стават съюзници и обратно.Трябва ли да се припомняме дипломатическия ход с трите делегации ,в Англия с Малинов ,в Русия със Златарски и в Германия с Филов .Тук джей и питагор са го казали простичко и разбрано ,няма нужда да се повтарят нещата.Просто при Добруджа успяваме за пръв и последен път да се проявим като дипломати и да се възползваме от ситуацията, тук само ще допълня джей ,че гаранти на крайовската спогодба са и страните от западната антанта.
А за влизането ни в оста какво трябваше да се направи -като сърбите??!! където след акция на британските спецслужби проанглийските военни кръгове извършиха преврат и предизвикаха окупация
(междувпрочем и тук е правен опит за такъв преврат от д. велчев и звенарите умело "ръководени " от английските служби),Или както ни призоваваше от Москва Димитров 41.год да изкараме току що възстановената си армия на границата и да видим как и за колко време ще ни прегазят немските дивизии ??!!
Още един любопитен факт -и след 22 юни 1941 ние запазваме дипломатически отношения със СССР -чрез нашия дипломатически представител в Москва Сталин прави постъпки за преустановяване на военните действия пред Германия.За съветската окупация и процентите на влияние в Ялта няма какво да говорим-България като хинтерланд на проливите винаги е присъствала трайно в зоната на руските интереси (още повече ,че Рузвелт стремейки се да привлече като съюзник Сталин в тихоокеанската война буквално оставя цяла източна европа в ръцете му-Чърчил е оставен сам да се оправя).


Междувпрочем срока на Крайовската спогодба изтече още по време
на социализъма.

AfterDark
01.07.2008, 14:27
И 5 страници да изпишеш за моята неграмотност и да описваш подробно всичките врътки вихрили се в онези години има едно нещо, което е факт и това е крайният резултат, който пък е трагичен ...

А кой колко е неграмотен и неподготвен, и какви дипломатически усилия са полагани, е съвсем друг въпрос ...

И този краен резултат е пряко следствие от провежданата тогава политика от страна на БГ с основен участник Борис 3, който на практика не е оставил и минимален шанс на БГ да се измъкне суха от кашата ...

Та малко се получава така ... много добре тичахме, ама се пребихме и си счупихме главата преди финала, после 50г. - кома, после 50г. рехабилитация ...

8)

П.П. Горното го пиша със съжаление като потърпевш, а не с радост както явно си мислите ...

Ама нямам сили да се самозаблуждавам ... как ние сме най-готините, ама всички ни прецакват ...

Грую Груев
01.07.2008, 21:00
Така е ... немците, а не италианците са владели по голямата част от Гърция ... особено до 1943г. ...

Историята ти е силната страна ...

А при драмското въстание са въстанали българи срещу българи, защото там други не са живели ...

На Балканите много хора са били прогонвани от къщите си, били са убивани и изнасилвани, прегазвани и т.н. и така е от хилядолетия ...

И това не променя факта, че град като Пловдив много по-малко време е бил български, отколкото в рамките на друга държава/империя и че Борис 3 не е никакъв обединител, а просто един недалновиден владетел вкарал родината в комунистическата кочина ...

8)

П.П. Предполагам, че само Атон е бил за БГ, защото и той е исконна БГ територия ...

8)

P.S. Между другото само човек, който не е виждал проектокартата на БГ от Сан-Стефано, в която Солун и Халкидики са екслав на Гърция в БГ територия може да твърди че имало някакви основателни претенции ... но дори и на тази карта не са имали нахалството да вкарат Самотраки и Тасос ... това после му е хрумнало на Борис 3 ... сигурно са се напили заедно с Хитлерчо ...

И колко ли % от БВП е вкарвала Османската Империя в строеж на пътища, ЖП линии и поддържане на администрация и ред за 500г. в БГ?

8)

Неуважаеми Афтъре,
хубаво е да оборваш до дупка, но още по-хубаво е когато го правиш да имаш ясни и точни доводи. Сега понеже съм добър българин, историк и колега-форумец, ще ти посоча всичките глупости и ще ти позадам няколко въпросчета:
1. Бай Афтъре, немците действително владеят по-голяма част от това, което сега е в пределите на Гърция, от България и тъй като ти много обичаш Викито ето ти една снимка точно от там - http://en.wikipedia.org/wiki/Image:Triple_Occupation_of_Greece.png
Image:Triple Occupation of Greece.png - Wikipedia, the free encyclopedia
та там може нагледно да видиш неверността на твърдението си
2. Т.нар. Драмско въстание е вдигането на едни шумкари в Гръчко (нали знаеш, че там има по-диви комунисти и от БГ-то), та дигнали се едни 200-300 човека диви селяндури от Драмско и се окопали около селата си - минала българската авиация, метнала 2-3 тона бомби, запалили се 3 села и айде гръчките педери ми говорят за десетки хиляди убити - ми че то в Драма не е имало толкова народ, бе. Ама нали е трябвало да се искат компенсации след войната, пък Германия далеко, а в Италия са братята хамериканци, та кой да ги даде - българо-татарите и к'ъв е повода - ми избили цяла Драмска околия - това маляките са царе от нищо пари да цоцат, само еврейците са по-добри от тях, то всъщност това е и основната причина да не скърбят особено за депортирането им. Е, след войната е голям рев за техните близки приятели еврейците, но питам аз, що не се дигнаха да ги защитят тогава, а?
3. Всъщност Пловдив (поне в последните 1300 години) по-дълго време е бил по-дълго време турски отколкото Византийски (нали правиш разлика между древна Елада, Източна Римска Империя /Византия/ и днешна Гърция). Да ти задам контра въпрос - Белград, както и Косово са били по-дълго време български отколкото сръбски, значи ли това, че сега трябва да си ги поискаме от сърболята? Да не се отклонявам от темата - маляки е имало само в района на Мелник, Станимака, а не Пловдив, както ти неуместно отбелязваш и част от черноморските градчета - пренебрежимо малко, на фона на българите в Беломорска Тракия и Македония.
4. За човеколюбието и добротата на маляките ще ти дам само 3 примера (мога да ти дам и 300, ако ти ми извадиш поне наполовина в обратната посока):
- знаеш ли зашо се казва "македонска кървава сватба" - предполагам, че не знаеш, та ще ти кажа - има едно село Загоричане се казва (не зная какво е маляшкото му име), намира се до Лерин (Флорина както му викат маляките) и Костур (или педерастичното Кастория, ако ти е по-удобно), та там гръцките андарти (нали знаеш какво е андарти) съвсем случайно посещават една българска сватба (селото е 100% българско) и тъй като сватбарите не пожелали да се пишат гърци, ги избили всичките - над 100 човека (мъже, жени, деца и старци) - невъоръжени, прости селски сватбари, не предизвикали никого с нищо!!!
- чувал ли си за Кукуш (или гейското Килкис) - цветущ изцяло български град (всъщност такива са всички градове в 1912 в сегашните предели на гръцка Македония), изпепелен и сравнен със земята от редовната, забележи редовната, гръцка армия и то след като българската войска се изтегля изцяло от града и в него не остава дори и един български войник. Защо, ами защото са българин и трябва дас е следва доктрината - българин да не остане
- и последен пример - пускам ти един официален гръцки военен плакат, раздаван свободно на населението за повдигането на духа - http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/glava2_3.html
Глава 2. - 3. Плаката се казва Булгарофагос - Българоядецът, а докладът, който пускам към него е на международната Карнегиева анкета (най-безпристрастния съдник на зверствата от онези години) - попрочети малко Афтъре и се вгледай в плаката, той за сетен път ще те убеди, че сегашните гръцки маляки, нямат нищо общо високообразованите елини, нешо което и Байрон се е убедил сам, когато тръгвайки да освобождава Гърция през 19 век, бива позорно обран и съблечен до голо от същите тези "елини". Всъщност, извинявай, имат нещо общо - и едните, и другите са издигали педерастията в култ:)
5. И последно, Афтъре - явно никога не си виждал карта на Санстефанска България, защото ако беше видял такава щеше да знаеш, че анклавите около Солун са турски, а гръчките педери никой не ги е бръснал за слива именно в този договор.
Лека и умната Афтъре и чети преди да пишеш - това не са панелките, дето всеки втори селяндур е дилър или мениджър, тук трябва да попрочетеш преди да се засилиш да викаш на мегдана, защото за твое съжаление това е форум и колкото и да се пънеш само с викане не става - трябват и аргументи.

AfterDark
02.07.2008, 12:18
Грухчо,

Много си забавен,

Изстъпления простотии и зверства са осъществявали всички балкански държави ... само дето в учебниците собствените извращения винаги се пропускат ... или поне врага винаги той е започнал пръв ... ние само отговаряме ...

Нямам намерение да защитавам нито гърците, нито турците, нито сърбите, нито никой ...

1) По-голямата част от Гърция е била окупирана от Италия, а не от Германия, поне до 1943г. ... отново ти повтарям, че всичко което е било наливано като пари от БГ в инфраструктура е правено по изцяло меркантилни съображения - да се използват новите пристанища ...

2) По отношение на "така нареченото драмско въстание", ами то по твоята логика и твоето описание и априлското въстание е "така наречено" ... някакви глупаци отишли да се самоубиват групово и масово за да е по-красиво и с повече кръв ... турците дошли и ги премазали ...

3) Много добре знам кой град на кой колко време е бил и какво е било етническото распределение ... примерът с Пловдив съм го дал ... по други причини, които явно не можеш да схванеш ... и не твърдя, че нещо трябва да се иска от някой ...

4) Горе съм ти написал, че изстъпления са правили всички участници, няма повече или по-малко прави като започне трепането ... ако теб не са те учили за българските изстъпления ... толкова по-жалко за теб и преподавателите ти ...

5) Никога не съм я виждал сан-стефанската БГ, защото ме е нямало тогава, а и нея така и не я е проимало ... и ми е абсолютно все тая кой за какво и кого е бръснал ...

Сега отново да припомня какво съм имал предвид:

И 5 страници да изпишеш за моята неграмотност и да описваш подробно всичките врътки вихрили се в онези години има едно нещо, което е факт и това е крайният резултат, който пък е трагичен ...

А кой колко е неграмотен и неподготвен, и какви дипломатически усилия са полагани, е съвсем друг въпрос ...

И този краен резултат е пряко следствие от провежданата тогава политика от страна на БГ с основен участник Борис 3, който на практика не е оставил и минимален шанс на БГ да се измъкне суха от кашата ...

Та малко се получава така ... много добре тичахме, ама се пребихме и си счупихме главата преди финала, после 50г. - кома, после 50г. рехабилитация ...

8)

П.П. Горното го пиша със съжаление като потърпевш, а не с радост както явно си мислите ...

Ама нямам сили да се самозаблуждавам ... как ние сме най-готините, ама всички ни прецакват ...



Ами границите се определят от силните на деня/месеца/годината/декадата/века ...

И тях изобщо не ги интересуват етносите и езиците ...

8)


А Борис 3 може и да е бил обичан, но това не променя факта, че той е вкарал държавата в окончателната и последната Катастрофа от гледна точка на териториалните и претенции и бъдещето й за следващите 100г. ...

Продължавайте да философствате, слава богу, хора като вас нямат политическа власт, че иначе като гледам какво стана със сърбите и на нас можеше да ни се реве в момента ...

А ако наистина си професионален историк Грухчо ... жалко за българската историческа наука, която продължава да изповядва/проповядва догми ...

8)

MILOM
21.07.2008, 10:41
Историята на един откраднат паметник

Автор: Димитър Събев


През 1931 г. български генерал отива на „обмяна на опит" в Стокхолм, където се среща с инспектора на шведската конница. Българският генерал, Т. Марков, запитва домакина си за направените промени и подобрения в подготовката и тактиката на конницата. „Да! Всичко е променено и всичко е подобрено у нас по бойния опит на българската конница в Добруджа" - отвръща шведът.
Цяла Европа е отдавала чест на българския генерал Иван Колев, прочул се с ненадейното превземане на Добруджа и с бляскави победи над обединените руски, румънски и сърбо - хърватски войски. Само че победата на генерала над руснаците там, където те едва ли не са се считали за най-силни - над частите на донските казаци - е причина за забвението, умишлено навлечено на личността и делата на героичния българин от своите.

Генерал Иван Колев е роден в Бесарабия. Участва в Сръбско - българската война през 1885 г. като доброволец, а след завършване на Военното училище в София през 1887 е произведен в чин подпоручик. Завършва военна академия в Италия през 1894 г. През Балканските войни получава тилови назначения, но по време на Първата световна война се прославя като полеви военоначалник.

След като Румъния влиза във Войната в края на август 1916 г., Първа конна дивизия под ръководството на генерал Колев последователно разгромява при Добрич румънските и руските части, превъзхождащи българските по численост поне два пъти. „Още миг и Добрич ще бъде в ръцете на врага ... И в този момент виждат цялата конница на Колева да връхлита върху им с онзи устрем и победен вик, които бяха станали плашило за руси и румъни ... Рев на ужас. Всичко обезумяло от ужас повръща назад в панически бяг ... Добрич бе спасен ..." - пише съвременник.

След многбройни победи и хиляда изминати километра из степите на Добруджа, в началото на януари 1917 г. българската Първа конна дивизия превзема град Тулча на Дунава. Цяла Добруджа е освободена. Преди това, на 23 октомври 1916 г. северно от Кюстенджа чрез изкусна маневра е обкръжена и пленена цялата руска 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира и бойното знаме. На 3 януари пък спешената наша конна дивизия преодолява телените заграждения и превзема на нож силно укрепената Мачинска позиция.

Победа, но не на всяка цена. Генерал Колев е поставял на първо място живота на кавалеристите и конете си, като за четирите месеца напрегнати бойни действия нашата 1-ва дивизия дава само 189 убити и 965 ранени, далеч по-малко от загубите на противника и от българските загуби на другите фронтове. През цялото време генералът понася изпитанията наравно с обикновените войници.

Свързаната с непосилното напрежение преумора води до смъртта на генерала. В края на май 1917 г. той е изпратен на лечение във Виена. „За особени заслуги през войната в Добруджа" на 28 юли 1917 г. Иван Колев е повишен в чин генерал-лейтинант и е награден с орден „За храброст". На следващият ден Иван Колев почива.

Тленните му останки са пренесени в родината с такава почит, че виенчани казвали: „От шестедест години не помним такова погребение". Българският генерал е бил действително знакова фигура в Европа за времето си: по време на войната, по свое желание Мекленбургският херцог е прекарал време в Добруджа в щаба на ген. Колев за да се учи от него на кавалерийско изкуство.

Победата на българската конница е още по-значима, тъй като появата на картечния огън, танковете и бойните самолети са карали военните специалисти да твърдят, че „в новите условия" конницата не е повече пригодна за военни действия. На широките полета на Добруджа светкавичните изненадващи действия на ген. Колев доказват противното.

По-възрастните българи знаят, че повече от 40 години „столицата на Добруджа", град Добрич, носеше името Толбухин. Кой е този Толбухин също знаехме - руски маршал от времето на Втората световна война. Личните ми наблюдения обаче показват, че много малко са руснаците, изобщо чували за въпросния военоначалник. България обаче му посвети един превзет от него град - както впрочем и най-високият връх на Балканския полуостров Мусала и древна Варна бяха посветени на приятеля на българския народ генералисимус Сталин. Но това е друга тема.

Тук искам да заявя как един славен български войн, на когото Иван Вазов е посветил стихотворението „Добруджанската конница", генерал не по наследство и конюнктура, а по войнска доблест, вече повече от 90 години след достойната си смърт е лишен от своя паметник. Още месец след смъртта на генерала, през септември 1917 г. се създава фонд за „волни пожертвования" за построяване на паметник на Иван Колев в центъра на София. Скулптори (включително и италианецът Арнолдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител) са подготвили и проект за паметника, представляващ генерала на кон .

През 1942 г. са събрани от дарения 1 842 000 лева, но до приемане на проект, определяне на място и издигане на паметник в София така и не се стига. Посочва се, че във военно време бронзът е бил оскъден. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. идеята за издигане на паметник на ген. Колев се възражда в Добрич, от възстановените структури на запасното войноство.

Предполагало се е, че 2-3 млн. лева по него време са достатъчни за осъществяването и на най-смелия проект. В края на 1943 г. събраните средства общо в София и Добрич са 2192 хил.лв., тоест много близо до достатъчното. Следва решението на вътрешния министър Антон Югов от 1.XII.1944 г. имуществото на Съюза на запасните офицери като фашизирана структура да премине в собственост на „държавата".

Според Иво Антонов, главен експерт Военни паметници към МО, тези пари са разпределени за „други нужди" - за паметници на Червената армия и партизани.

Тоталитарният наратив за онези героични събития бе: през Първата война сме стигнали до Тулча, но българите и руснаците на Добруджанския фронт са хвърляли пушките и братски са се прегръщали, като не са искали да воюват и са осуетявали намеренията на кръвожданите си командири. Това не отговаря на истината. Генерал Колев е казвал: „Заклех се да обичам и милея за своето Отечество ... Моето отечество е България".

Преди битката за Добрич той се обръща към войниците с думите: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Народният поет Иван Вазов е писал „На руските войни" през 1916 г.: „О руси, о братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?" Тъй като очевидно поддръжниците на СССР са нямали възможност да забранят цялата личност на дядо Вазов след септември 1944 г., те чисто и просто са скрили тези стихове от обществеността, натрапвайки на хората мита за прегръщащите се на бойното поле славянски братя.

Но каква щеше да е съдбата на самия герой, генерал Колев, ако бе доживял до 9 септември 1944 г.? Дали не същата като на кап. Георги Радков, който дава решителен отпор на руския отряд, подложил Балчик на обстрел през декември 1916 г., убит от Народен съд през 1945 г.? Каква ли - в прослава на ген. Колев са били именувани училища, села, читалища, улици, площади - след 9 септември имената на училища и улици са сменени, а написаното за него се потулва.Някому може би няма да се харесат фразите „освобождаване на Добруджа и обединение на България". Несъгласните ще изтъкнат, че чрез обръщане към миналото се раздухват отдавна угаснали конфликти между европейски съседни държави. Но аз помня разказите на баба ми, която се връщаше в спомените си в началото на 1920те. Тогава в училищата на окупирана от румънците Добружда е имало строга забрана да се говори на български език. Ако заговориш първи път, те бият с пръчки през пръстите до посиняване. Ако се направиш втори път на българин - на колене върху натрошени орехови черупки. При трето провинение викат родителите в Сигуранцата ...

Най-страшното: след 1945 г. съветска пропаганда със сигурност е имало, но основна вина да бъде забравен подвигът на генерал Колев имат родните „патриоти". И днес - постоянно се случва същото: нашите политици угодничат (и съответно вдигат паметници в прослава) на тези, които според тях държат кокала. Някои обичат страната, която определя дневния ред, по-силно, отколкото родината си. Но силите и световният ред се променят постоянно и понякога може да се окаже, че угодничим пред някоя бивша световна сила, която вече няма кокалче да ни даде.

Жертвоготовни, талантливи и решителни хора като генерал Колев не се появяват често в страната България. Неговите победи и родлюбие още чакат да бъдат - не признати, а осъзнати.

През 2007 г. е формирано сдружение с нестопанска цел „Изграждане в Добрич на паметник на генерал Иван Колев и загиналите за освобождението на Добруджа през 1916 г." Банковата сметка за набиране на средства можете да научите от представители на сдружението с адрес 9300 Добрич, ул. България 12, тел. 058 601206 e-mail r_koleva@dobrich.bg.

За написването на статията е използвана издадената от Сдружението брошура "Паметникът на генерал Иван Колев - неизпълненият дълг на поколенията", както и материали от Интернет.

ariman_007
21.07.2008, 14:29
Добре е че в днешното недостойно време има хора като Милом да напомнят, че е имало и достойни българи, и то не съвсем отдавна. Изкривената ни политика загърби и забрави и други военни наши герои - спомнете си за генералите, които направиха Кресненския чувал на гръцката армия, за Дойранската епопея, за полковник Каварналиев, и много много други. Те все още чакат признание от нас, а ние сме затънали в скандали за кражби на европари, в мизерия и безнадежност, оставили сме се да ни яхат агите от ДПС и червените продажници.. Къде го тоз народ куражлия с неговите военни победи, защо сега нямаме смелост да изринем тази турско-червена гадост, ако ще с бой с жълтите павета по охранените им мутри?

Грую Груев
22.07.2008, 08:27
Като се засегна полк. Каварналиев - ето една сатия по въпроса, малко е патетична (като всичко на БД), но по-добре такава, отколкото никаква. Добре е да се знае за героите дали кръвта си за България, за да може каракачански отрепки като Афтър-а (уважавам мненията му в темата за имотите, но тук гръкофилството му просто минава всякакви граници и което е по-лошо не почива на никакви факти) да плюят по Родината си. КАто се спомена и ген. Колев, само да спомена, че прословутия немски командир Гудериан (един от най-добрите тактици през Втората световна и един от създателите на тактиката за чувал с обход по фланговете с танкови съединения) на въпроса от кой се е учил на мобилна война отговаря: "От българския генерал Колев и неговата конница в полята на Добруджа през 1916"!!! Слава, вечна слава на героите!!!

Полк. Каварналиев
При Дойран два наши полка отблъскват шест вражески дивизии
Полк. Каварналиев бие сам гърците
Офицерът умира на бойното поле, произвеждат го посмъртно генерал

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
Историята на всеки народ е низ от възходи и падения. Нашата също не прави изключение. Но историците предпочитат да изследват периодите на възходи - и по-полезно е за патриотичното възпитание на подрастващото поколение, а и на самия учен му е по-приятно да пише за победи.
Това е и причината да се забравят много събития в по-старата, а и в по-новата ни история. Което е грешка поне по две причини. Първата е, че обществената функция на историята е да бъде "учителка за живота". И всяко поколение трябва да знае както причините за успеха на един народ в определен момент, така и причините за неуспеха му в друг период. Второ, дори във времена на неуспехи и поражения има блестящи примери на смелост, храброст, себеотрицание и жертвоготовност пред олтара на отечеството.
Едно от позабравените събития в най-новата ни история е т. нар. Междусъюзническа война, а сред забравените ни герои от нея е полковник Константин Каварналиев.
Константин Великов Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г. Завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като юнкер и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната завършва Военната академия в Белгия. Специализира и в Италия. По време на Балканската война през 1912-1913 г. е началник-щаб на V пехотна Дунавска дивизия.
След избухването на Междусъюзническата война през 1913 г. е назначен за командир на 3-а бригада от Трета пехотна Балканска дивизия.
Положението на българските войски в Македония е тежко. Те покриват фронт от Егейско море до Куманово. Гръцката армия предприема настъпление срещу тях в три направления: по долината на Места в направление Драма-Неврокоп-Банско-Разлог; по долината на Струма-Серес-Петрич-Кресна-Горна Джумая-София; по направлението Солун-Кукуш-Дойран-Валандово-долината на Вардар. Трябва да признаем, че гърците имат успех, и в първите дни на юли авангардите им достигат Разлог и Горна Джумая.
За съединяването на сръбската и гръцката армия - което би поставило България в крайна опасност - особено важно за Гърция е направлението Кукуш-Дойран-Валандово, пазещо долината на Вардар. Двете вражески армии дотогава нямат връзка.
Българският гарнизон в Солун е символичен - една рота. И след епична борба е съкрушен от гръцките сили. Шест дивизии, командвани лично от крал Константинос I, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити (в цялата Балканска война са само 6000 убити!). Без да позволят да бъдат обкръжени, нашите полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.
Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно - при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв.
Произведен е посмъртно в генерал-майор.

metachrom
22.07.2008, 10:57
quote]На Балканите много хора са били прогонвани от къщите си, били са убивани и изнасилвани, прегазвани и т.н. и така е от хилядолетия ...
[quote]
Изглежда лесно нали? Да се води някакъв академичен спор. Но аз израснах сред тези хора, които вече старци още плачеха за родния Кукуш, останал там някъде изпепелен и разказваха с потрес за ужаса на бягството си оттам. В Кукуш сега е останала само църквата Свети Георги, чиито надписи вътре са заличени така че с нищо да не напомня да тези които са я строили!
Помня и едни други стари хора които след 70г в България живееха със спомените за родното село в беломорска Тракия.
И това е съдбата на стотици хиляди българи, принудени да започват буквално от нулата.
Тези неща не се забравят - нито от тези които са ги причинили нито от жертвите им.
А що се отнася до турците, лично видях как се изселваха в края на 70те в Казанлъшко. Те не бягаха само с ризата на гърба си. Продадоха си имуществото и заминаха. После идваха от време на време. Има разлика нали?

MILOM
24.07.2008, 10:28
Никой не защити българите в Южна Македония

Част от етнографската карта на Македония на А. Буе, 1847 г. (по В. Кънчов)




С дружните усилия на българските правителства само за век бяха обезсмислени 14 столетия борби за етническо надмощие в областта и бе загубено едно от етнообразуващите ядра на българската народност

Иван Петрински

През миналата седмица БЮРМ реши да предприеме отчаяна атака в епичната битка за името си, за НАТО и за ЕС. Министър-председателят Н. Груевски с писмо до К. Караманлис обвини Гърция, че не се зачитат правата на "македонското малцинство" в Северна Гърция. Последва светкавична контраатака - "В Гърция няма македонско малцинство и никога не е имало", с което, разбира се, няма как да не се съгласим - там от 15 века има само българи. В Скопие, където се пази значителен по размерите си османски архив, заявиха, че знаят как да докажат наличието на "македонско малцинство" - чрез османските документи. Как изведнъж решиха, че именно тези архиви съдържат необходимите им доказателства, след като 60 години не откриха нищо подобно - дори едно-единствено споменаване, не е ясно (няма нищо такова и в последните издания на тези извори - Ал. Стояновски, "Македония под турската власт", Скопие, 2006, напр.). Естествено, че доказателства в тези документи не могат да се намерят, освен ако съставителите им, обикновени дребни османски чиновници, не са били със свръхестествени способности, та да провидят създаването на новия етнос с политическо решение в началото на 40-те години на ХХ в.

* * *
Какво привлича славянските племена на юг от плодородните полета на днешна Южна Македония, ще си остане една от многото исторически загадки. Няма как обаче да се отрече, че сухата, камениста и неплодородна почва в Пелопонес приютява славянските племена мелинги и езерци. На север от тях са велегезитите и ваюнитите. В днешна Южна Македония се разполагат сагудатите, драговитите, ринхините, част от берзитите, смоляните и струмците. Писмените извори и ограниченият археологически материал рисуват безспорна картина - през VI и VII в. именно днешните области Пелопонес, Тесалия и Южна Македония са сякаш най-плътно заселените от славянски племена земи на юг от Дунав. Около средата на VIII в. Пелопонес е вече "славянска и варварска страна", по думите на император Константин VII Багрянородния.
За начало на регрецизацията на днешна Южна Гърция се смята потушаването на славянското въстание от 805 г. Въпреки това мелингите и езерците в Пелопонес запазват етническото си самосъзнание чак до ХVIII в.
Славянските племена в Южна Македония развиват етническото си самосъзнание и през следващите 1100 години заедно с всички българи. През VII и VIII в. тези земи се обитават и от Куберовите прабългари. Техните следи се срещат особено интензивно в областта между Битоля, Прилеп и Мариово, северно и западно от Солун и източно от Сяр. Като се прибавят малобройните остатъци от местно тракийско население в средата на IХ в. в Южна Македония, е налице етническа картина, която поразително наподобява етническата картина в днешна Североизточна България по същото време. Точно за това Югозападна Македония се определя като второто етнообразуващо ядро на българската народност.
В следващите векове Южна Македония има съдбата на останалите български земи. В средата на ХIV в. преживява с лекота и краткотрайната сръбска експанзия. Бързият разпад на Душанова Сърбия оставя няколко държавици с чисто български етнически облик, но под скиптъра на военачалниците и съратниците на Стефан Душан. В Сяр управлява една от най-амбициозните жени на Балканите за всички времена - вдовицата на Стефан Душан и сестра на цар Иван Александър (1331-1371) царица Елена. Поставени в изцяло българска среда, владетелите на държавиците тук се българизират, изглежда, доста бързо. Особено след като стават практически независими. Със сигурност пишат изцяло, а вероятно и говорят предимно на български. Половинвековната хегемония на сръбската държава в Южна Македония не оказва никакво влияние върху етническата история на района.
Без гранични бразди в рамките на огромната Османска империя и при възможност за сравнително свободно придвижване следващите четири века създават по-пъстрата етническа картина от втората половина на ХIХ и началото на ХХ в. Дори до това време българите остават преобладаващият етнос. Преброяването на мъжкото население в Османската империя в навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. показва преобладаване на българите - от абсолютно мнозинство в Демирхисарска (80%), Воденска (74%), Костурска (66%) и Леринска (63%) каза до мнозинство в Сярска (46%) и Зъхненска (45%) каза (по Г. Даскалов, "Българите в Егейска Македония", С., 1996).
Двайсетина години по-късно В. Кънчов прави нова статистика на населението, като средно за цяла Южна Македония българите са 35 % от цялото населени на областта. Густав Вайганд, професор в Лайпцигския университет, дава висока оценка на статистиката на Кънчов.
По статистиката на Й. Иванов, правена през 1912 г., т. е. след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, българите са вече 30 % от цялото население на Южна Македония. Най-компактно е населението в северозападната част на областта, където е съхранено абсолютното мнозинство. Най-малко българи живеят в трите най-южни кази на областта - Анаселишка, Гребенска и Касандрийска. В началото на ХХ в. в Южна Македония живеят повече от 300 000 българи. На по-голяма част от тях предстоят страданията при изселването, загубата на имущество, трудното устройване в България, гладът, мизерията и болестите.
Тези, които остават по родните си места, защото не вярват, че България ще ги изостави дълго да страдат под чужд ярем, ще изпитат с пълна сила жестокостта на гръцките войски.
Гръцката експанзия в Южна Македония е плод на целенасочена, добре планирана държавна политика още от средата на ХIХ в. Нищо не се оставя на случайността. За все още младата гръцка държава етническото овладяване на Южна Македония е въпрос на исторически престиж, но и на неотложна стопанска необходимост - на север към плодородните полета на Македония. Пред френски журналист екзарх Йосиф казва: "Гръцката държава, или по-добре да кажа Патриаршията, бе поискала да елинизира всички жители на Македония, като ги задължаваше да посещават гръцките училища и да слушат църковните служби на гръцки език. Гръцките свещеници бяха задължени да не допускат събуждането на националното съзнание сред нашите сънародници, които въпреки вековете на робство бяха и са запазили българския език."
На тази гръцка политика българската държава през всичките 130 години след 1878 г. не успя да намери верен отговор.

Грую Груев
07.09.2008, 21:47
Пускам го и тук, като поклн пред героите, чийто наследници бяха обивдани от подлогите на шумадийските псета. България вечно ще Ви помни. Поклон!!!
Нашата армия отблъсква три пъти по-многоброен противник
Калиманци е нашата Голгота през 1913 г.
Благодарение на битката там запазваме Западна Тракия

Бягството на черногорците в река Брегалница - картина на Никола Кожухаров
Фотоархив "Стандарт"
През драматичните дни и седмици на юли 1913 г. България е обкръжена отвсякъде от врагове. Срещу 700-хилядната уморена българска армия, изнесла основната тежест на войната срещу Турция, застават отпочиналите и попълнени със свежи сили войски - общо над 1 милион души - на пет балкански държави - Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция. В последвалите решителни сражения българският войник плаща с кръвта си грешките и недалновидността на държавното ръководство и спасява страната от пълен погром. На десетия ден от започването на войната гръцката армия е осъществила дълбоко проникване по долината на р. Струма, достигайки близо до гр. Горна Джумая (Благоевград). В Македония сръбската армия настъпва от района на гр. Кочани. Общата цел на сръбското и гръцкото командване е достигането на линията Кюстендил - Дупница - Горна Джумая и предприемане на общо настъпление към София, където да се диктуват условията на мира.
Заплашено е самото независимо съществуване на българската държава

Особено решаващ за това се оказва изходът на сраженията, разиграли се в района на отбраната на 4-а армия при село Калиманци, намиращо се на югозапад от Царево село (днес Делчево в Република Македония). Сръбското настъпление започва на 4 юли 1913 г. Срещу три непълни български дивизии (7-а, 8-а и 2-а) и частите на Македоно-Одринското опълчение сръбското командване хвърля пет пехотни дивизии. Най-напрегнати са боевете на 5, 6 и 10 юли 1913 г. В боя на 5 юли 1913 г. срещу 31-и пехотен варненски полк настъпва цялата черногорска дивизия. Срещу тях тръгва в контраатака 31-ви полк, подкрепен от две дружини от 8-и приморски и 21-и средногорски полк. В последвалата ужасна ръкопашна схватка черногорците не издържат и обръщат гръб. Насреща им обаче се изпречват мътните води на придошлата Брегалница. Мнозина предпочитат дъното на реката пред острието на българския нож. В следващите дни центърът на сръбските атаки е насочен срещу позициите на 22-ри пехотен тракийски полк, заемащ ключовите за отбраната на калиманските позиции височини "Скалистата чука" и "Златната чука". Особено тежък и драматичен е боят на 10 юли 1913 г.
Героизмът и самопожертву-вателността са повсеместни

Командирът на дружина подполковник Сапунов, който е награждаван със сабя със златен ефес за отлична стрелба, с точни изстрели поваля един след друг настъпващите вражески войници. Командирът на рота поручик Георги Тановски, бъдещ генерал и виден деец на Военния съюз, стреля заедно с войниците си и ги окуражава, пеейки на висок глас патриотични песни. Когато на един участък от отбраната войниците от една рота не издържат и започват да се отдръпват, командирът на полка, бъдещият генерал и министър на войната Сава Савов заповядва полковата музика да излезе на предните позиции. Скоро сред ехтежа на битката се разнася "Шуми Марица". Неочакваната морална подкрепа кара отстъпващите да се върнат в окопите и да се хвърлят напред срещу настъпващия неприятел. Победата на българската армия при Калиманци, наречен още тогава "нова Шипка", и обкръжаването на гръцките войски в Кресненското дефиле прави победителите малко по-отстъпчиви. Те се съгласяват на примирие и на започване на преговори за мир в Букурещ, където за България са запазени Пиринска Македония и Западна Тракия.
Борислав ДИЧЕВ

MILOM
05.11.2008, 14:08
Още от - Димитри Иванов Писмо от "България" 1

Орденът на прекършената патка



Ще обясня за прекършената патка, макар че неведнъж съм обяснявал, Бог ми е свидетел и по-отдавнашните ми читатели.
През Втората световна война момчетата от САЩ получаваха значка за ветерани. На нея имаше птица. Птицата не беше патка, а гордият американски орел, излитащ от един кръг. Но кръгът пресича дясното крило на орела и момчетата наричаха тази значка the ruptured duck (пресечената патка). За разлика от накичения с медали като коледна елха Гьоринг, за разлика от съветските военачалници, нагиздени с ордени като вакарелка с пендари, генерал Дуайт Айзенхауер не носеше отличия освен скромната значка с пресечената патка. Той бе мозъкът на най-крупния десант в историята (на 6 юни 1944), с който започна битката за Западна Европа.
Сега, през 2008, казват: От 50 години не е имало такъв интерес към президентските избори в САЩ. Ще уточня - от 55 години. От 1953, когато Дуайт Айзенхауер победи демократа Адлай Стивънсън. На церемонията при своето встъпване в длъжност генералът зърнал сина си, докаран от Корея. "Защо не си там? По чия заповед си тук?", ядосал се главнокомандващият Айзенхауер. "По заповед на президента", осведомил го неговият политически противник, отиващият си президент на САЩ Хари Труман.
Покритият с бойна слава пълководец беше против корейската война. През 1961 Айзенхауер пръв употреби думите военноиндустриален комплекс, обясни срастването на интереси, поради което трябва да има войни, за да има печалби.
В тогавашните избори (1953) и в сегашните (2008) военен герой срещу политически чаровник. Но май има криза в жанра, понеже величините са несравними. Айзенхауер се състезаваше с Адлай Стивънсън, който беше най-блестящият политически ум в САЩ.
Прочетох, че в Югоизточна Европа, с изключение на Македония и Турция (моля някой да ми обясни Турция в Европа ли е), хората предпочели Обама пред Маккейн. В Карлово и в Баня имало експериментално гласуване. САЩ искат да знаят дали ние знаем какво става у тях.
Винаги сме знаели. Вазов написал стихотворението "Уилсону". Ода за президента на САЩ У. Уилсън (1913-1921). Той бил най-образованият президент. Негова била идеята да се учреди Общество на народите. Предложил план от 14 точки за уреждане на следвоенния свят. Вазов бил народен поет, пишел неща, които вълнуват българите, а те се вълнували кой и какъв е президентът на САЩ, съзнавали, че това е важно за тях.
Учеха ни, че Вазов бил пристрастен русофил. Но в повестта "Чичовци" русофилите и западофилите са еднакво комични.
Чорбаджи Мичо Бейзадето мъмри даскала, дето разказал на учениците за падането на Севастопол. Русия не може да бъде победена, момче! Я виж колко е голяма!
Хаджи Смион, с фес и калеври, обяснява за сетрето си от шаяк, дето, където го хванала боята - черно, където не - белезняво: По модата в Америка, американски! Тъй да знайш, момче!
Милият! Той предсказал двуцветните фризури.
За изборите в САЩ говорят, че системата им е анахронизъм, че кампаниите са циркаджийски. Ала това им е хубавото, че можеш да седнеш с приятели и да заложите по 100 лева кой ще спечели. Така правехме в БТА и това беше по-хубаво от всякакво тото, понеже парите си оставаха у нас и спечелилите черпеха загубилите в клуба на журналистите. На български избори не можехме да заложим, понеже знаехме кой ще спечели с 99 процента.
Целият текст:http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3149&sectionid=5&id=0001101

MILOM
10.02.2009, 11:02
Наближава 19 февруари-ще се навършат 136г. от смърта на Васил Левски.По този повод ще представя част от книгата на Стефан Цанев-"Български хроники" в частта за Левски.Българският Исус

Дякон Васил Левски
Наместо сълзи - сега леем куршуми.
Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев.
Но не са и негови.
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от Бълга¬рия, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с негова¬та дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Ка¬равелов решил да украси и дописката - преработил я, изгла¬дил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано напра¬во - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичка¬та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революци¬онен Централен Комитет Любен Каравелов побързал да я махне.
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Лев¬ски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко¬мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, та¬кива спорове свършваха с бурни скандали.
Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла:
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.
Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!
Няма по-известна и същевременно по-непозната лич¬ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха" ? - никой не знае. Не знам и аз.
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша¬та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти!
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме¬ем да кажем истината, човешката истина...
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката:
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиля¬ди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда),
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие¬лица по пустите пътища от Търново до София
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!
По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл:
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?
Левски бил отвърнал:
- Фес! Само фес!
Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи¬телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий.
Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало¬то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово:
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж¬дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий наме¬сих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара¬ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме¬тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках пос¬лушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия род¬нински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъству¬ващи. Гина се примири.
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от кар¬ловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи¬лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържест¬вен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли¬цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, ми¬рен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват пос¬ледното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос:
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбож¬но и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко оно¬ва, което ще се случи след четири години - и по-нататък?
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня¬маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга?
Но да продължим академичния си разказ.
След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ста¬вайте, братя, на оръжие!
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:
- Това се казва скок на нубийски лев!
Васил го поправил:
- Български лъв.
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го нари¬чаме Дякон Левски.
Васил се подписвал Лъвскiй.
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси¬ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна.
(Каравелов не е бил левент, но все пак...)
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от дру¬гиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета¬та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот¬ворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха.
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра¬фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!")
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе¬та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изя¬ли пет-шест агнета - и толкоз.
През зимата на същата година в Белград била образува¬на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но за¬болял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов:
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский".
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно:
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович,
току-що от България била дошла страшната вест за тра¬гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа¬ция, която да подготви народа за революция.
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.
- Колко пари ти трябват?

- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.
Ценович го погледнал и му се засмял:
- Какво ще правиш с толкова малко пари?
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо¬ве в България и да се облека.
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.
Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело , станал от масата и се запътил към покрайни¬ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година:
Пиша ти, приятелю , че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът...
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут ха¬рактер. Когато ние се намираме в най-критическо поло¬жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
Х р. Б о т й о в

MILOM
10.02.2009, 14:11
2-РА ЧАСТДали Левски е купил с народните пари, дето му ги даде Ценович, нещо за ядене и го е занесъл на приятеля си Христо Ботйов да хапнат в запустялата ветраничава воденица, не е известно,
известно е, че си купил два револвера и една кама и в нача¬лото на декември същата 1868 година преминал сам в България
и в продължение на 4 години обикалял с незарастваща рана поробеното си отечество и откъдето минел - във всеки град, във всяко село основавал тайни революционни коми¬тети.
Как ставало това?
Новооглашеният се изправял пред една маса, на която имало сложено едно Евангелие или кръст, една кама и един револвер, кръстосани върху Евангелието, слагал лявата си ръка на сърцето, а дясната вдигал нагоре и повтарял след¬ните думи:
Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечество¬то си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на за¬коните и на заповедта на сьзаклятния Таен Централен Български Революционен Комитет да пазя мълчание и тайност на делата.
А в противен случай, ако бъда предател или пре¬стъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право - да ме съди.
Заклевам се!
След което заклелият се целувал Евангелието, камата и револвера.
Колко души са целунали камата и револвера на Левски - не е известно. Тайната на тайната организация умряла заедно с него.
За да получим все пак някаква представа за дейността на Апостола, ще препиша тук част от показанията на Димитър Общи пред съда - той разказва за първата си обиколка заедно с Дякона:
В Пловдив чаках 12 дена, обаче никак не видях Дякона. На дванайсетия ден дойде един човек и ми каза: върви след мене. На края на града намерих Дякона. Отидохме в село Царацово. Направиха едно събрание, но мен не ме допуснаха на събранието. В зори се дигнахме оттам и отидохме в село Чернозем. И там направиха събрание, но мен не ме заведоха. Сутринта станахме оттам и оти¬дохме в Карлово, мене ме изпрати в хана, а той отиде в тайната къща. И там направиха събрание, но мен не ме взеха. Сутринта Дяконът ми каза: „Ангел Кънчев е дошъл от Букурещ, иди в Ловеч и ме чакай”. Повикаха ме след 4 дена. Отидохме в лозята. Там дойдоха 8 души от Ловеш¬кия комитет, Дяконът и Ангел Кънчев. На другия ден аз, Дяконът и Ангел Кънчев се дигнахме от Ловеч и отидохме в Троян. Вечерта Ангел и Дяконът отидоха в тамошната тайна къща, а мен ме оставиха в хана, а те устроиха събрание, но мен не ме взеха. Оттам се дигнахме в село Клисура. Вечерта Дяконът взема книжата и отиде в тай¬ната къща и устрои събрание, а аз и Ангел не отидохме. Оттам отидохме в Копривщица и там Дяконът ни оста¬ви в хана и отиде в тайната къща. На другия ден се диг¬нахме и отидохме в Панагюрище. Аз останах в хана, а те отидоха в училището, там направили събрание. На дру¬гия ден станахме оттам и отидохме в Пазарджик. През нощта Дяконът пак взема сам книжата и излезе. Свикаха събрание. На другия ден се вдигнахме оттам и отидохме в Царацово. Оттам станахме и отидохме в Чирпан, аз и Ангел останахме в хана, а Дяконът излезе самичък. На следния ден отидохме в Стара Загора. Там Дяконът на¬прави пак сам събрание. Оттам станахме и отидохме в Нова Загора. На другия ден се дигнахме и отидохме в Сливен, слязохме в един хан, Дяконът излезе сам и направи събрание. Оттам станахме и отидохме в Котел. На след¬ния ден станахме оттам, отидохме в Беброво. Там Дя¬конът пак направи събрание. Станахме оттам, отидох¬ме в Елена и слязохме в един хан. По навик, Дяконът пак излезе сам. На втория ден се дигнахме оттам, отидохме в Трявна, аз слязох на един хан, Ангел отиде при роднини¬те си, а Дяконът отиде в тайната къща и пак устрои сам събрание. Оттам отидохме в Габрово, но не слязохме никак, а минахме, защото там имало човек, който позна¬вал Дякона. Оттам отидохме в Севлиево. Там Дяконът направи пак сам събрание. На другия ден станахме и оти¬дохме в Ловеч. Аз и Ангел слязохме в един хан, Дяконът отиде пак в тайната къща. На другия ден се състоя събра¬ние от 17-18 души. Събранието ни попита: какво напра¬вихте из местата, които обикаляхте, как вървят рабо¬тите? Ангел отговори: досега не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща. Дяконът му каза, че тая работа да я научи учен човек като него и да я върши безпогрешно, то трябват му не по-малко от четири го¬дини, а за мен въобще не каза колко години ми трябват. Събранието обаче каза: ние ще ви пратим поотделно. И решиха за мен да обикалям от Ловеч до София...
Как е завършила тази самостоятелна обиколка на Об¬щия, ще видим след малко.
Освен това - какво друго знаем за Левски? Десетина анекдотични приключения за неговата смелост, за неговото хлад¬нокръвие:
как, облечен като търговец, си пие кафето с пашата в конака, докато през това време полицията обръща всяка къща в града да го търси;
ту като въглищар се пазари по портите, ту като луд кре¬щи и бяга по чаршията, ту като циганин калайдисва тиганите на ханъмите,
ту като слепец влиза в черквата или като монахиня под¬нася кафе на заптиетата, които го търсят в метоха;
или пък, преоблечен като заптие, се присъединява към потерята и търси сам себе си...
Един актьор, който си играел със смъртта върху огром¬ната сцена на Турската империя.
Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание „до смърт и до гроб".
В средата на 1871 година Българският Революционен Централен Комитет в Букурещ изпратил в България още два¬ма апостоли: Ангел Кънчев и Димитър Общи. (За тяхната обиколка стана дума преди малко.)
Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, упла¬шен, че може да проговори, налапал дулото на револвера си.
Димитър Общи обаче, дето бил се сражавал в Италия до рамото на Гарибалди, а после проливал бил кръвта си за сво¬бодата на Крит, дето в Балкана бил чети предвождал, храб¬рецът, който страх нямал от нищо -
решил да обере турската хазна в Арабаконашкия про¬ход, обрал я на 22 септември 1872 година, но само след няколко дни бил заловен, изправили го пред съда и тук за всеобща почуда започнал да издава всичко и всички:
- Нарочно издавах - викал - и другите карах да издават, издавахме и лъжехме отгоре, та да изглежда работата по-голя¬ма, отколкото е, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ!
И всички издавали всичко и всички...
Святото дело, градено с години, рухнало за няколко дни.
Странно е защо Любен Каравелов без съгласието на Левски изпраща в България за негов помощник сръбския авантюрист Димитър Косовац, същия наречен Общи, из¬праща за апостол един съвършено неграмотен човек, който се подписвал с кръстче, затова му прикачил един учител за секретар - това противоречи на елементарните конспира¬тивни правила.
Както видяхме от показанията на самия Димитър Общи, Левски не му се е доверявал никак и не го е запознал с нико¬го от революционните комитети („Дякона не ме допусна на събранието", „не ме взе със себе си", „изпрати ме в хана" и т.п.).
И когато Левски поставил въпроса пред Ловешкия БРЦК, дали да се дадат на Общия пълномощия на апостол, само поп Кръстю гласувал „против" (против предложението на Каравелов - запомни това, читателю!), всички други гласу¬вали доверие на Общия и Дякона се подчинил на вишегла¬сието, което му струвало главата...
Левски тръгнал да спасява оцелелите комитети, обико¬лил за два месеца цяла Тракия, после тръгнал за Ловеч, където бил Вътрешният Централен Комитет, предупреден бил да не дохожда скоро в градът, а да бяга право в Румъния, защото можело да стане предателство;
но както Исус, макар да знаел, че ще бъде издаден и хва¬нат в Йерусалим, тръгнал натам към Голготата си -
така и Левски, въпреки че на 12 декември 1872 година писал в последното си писмо до членовете на Революционния Комитет в Ловеч: „Страхувам се да дойда в градът ви. Пророкувам предателство истинно и предателство без да ще - от страх" -
въпреки това той тръгнал към Ловеч на 24 декември, по сумрак се промъкнал в града, отишъл в дома на Мария Николчова, било Бъдни вечер,
прибрал си архива, Мария го зашила в самара на коня му и на втория ден на Коледа, придружен от Никола Цвятков, Левски тръгнал за Търново през Къкрина и спрял там да пренощува в ханчето.
Докато двамата с Никола спят в ханчето, нека обърнем внимание на архива, зашит в самара на коня, защото всъщност заради този архив Левски отива в Ловеч, риску¬вайки живота си.
Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпра¬щал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и добри ра¬боти, от когото се извършват.
Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Буку¬рещ изчезва по един не много загадъчен начин, а след зала¬вянето на Левски, което ще стане след малко,
на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие пред портата. Въх! -рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го - вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад къщата...
Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с ха¬рактерния волеви почерк на Апостола, са най-достовер¬ният извор за неговите дела и идеи .
Сега да видим какво става в ханчето.
На заранта, преди да съмне, пътните врата изтропа¬ха и се чу: „Ач капу бре, ханджи!" - разказва самият Никола Цвятков. - Отвън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на сабли и постоянно викаха: „Отворете!"
Никола отишъл към портата, надникнал през цепките на дъските, върнал се и казал на Левски:
- Заградени сме, има много стражари.
Левски се препаса надве-натри, отвори вратата и из¬веднъж изгърмя с револвера си, стражата се разбяга и му отвори път, той се хвърли като вихър през двора на ханчето и когато прескачаше плета...
връвта на навущата му се била развързала, оплела се в коловете и Левски увиснал на плета като прилеп.
Тук почва тъмната страница на предателството , но ключът на това предателство изчезнал завинаги заедно с Левски,
защото, както Исус казва на апостолите: Истина ви каз¬вам, един от вас ще ме предаде - така и Левски писал на съзак¬лятниците в Ловеч: Пророкувам предателство;
както Исус казва: комуто подам натопения залък, той е! - така и Левски пише: аз знам и ще ви го покажа да го видите кой е;
Исус потопил залъка и го подал на Юда - но дали Левски е показал предателя си - не е известно,
а после, както е известно, всеки от съзаклятниците сочел другия и викал: той е!...
Така спорът за предателството на Левски продължава до ден днешен.
Дали го е предал поп Кръстьо заради пари като Юда, дали Марин Поплуканов заради нещо друго, дали някой трети зара¬ди трето нещо, или пък случайно е бил заловен -
аз няма да влизам в този спор.

Грую Груев
10.02.2009, 20:29
Хубаво е, че все пак има форумци, на които не им е през някои органи за родната история - народ без минало (забравил своето минало) е народ без бъдеще, а ние не си знаем историята. Братята хамерикани за 200 години съществуване имат поне 500 страници история, а ние за 1300, я имаме 50 страници, я не и дори не си я знаем...
Да не говорим, че повечето се срамуват от историята си - защо бе наразумни юроди, та нашата държава е най-старото държавно формирование в Европа, което не си е променило името. От Аспаруха ли се срамувате, от Тервел ли, или от Крума и Симеона, а може би от Левски и Ботев или Стамболов, от полковник Дрангов, от Списаревски или от фамилията Вазови.... От кого?
Само да вметна, че 19.02 е ден освен на бесилото свято и на сключването на Сан-Стефанския мирен договор (каква ирония на съдбата), както и на Букурещкия договор от 1886 за прекратяването на войната с шумадийските псета-агресори, наричани често "брача" от малоумни редоотстъпници. И докато 19.02.1878 (03.03.1878 - нов стил) е просто съвпадние, то 19.02.1886 е нарочно избрана дата - дедите ни са помнели и почитали празниците си и не са ги имали за поредния почивен ден, определен за шопинг или бране на гъби...

MILOM
11.02.2009, 11:39
Благодаря на Грую-ще те помоля,ако можеш да пуснеш малко информация за един договор м/у Русия и Румъния в навечерието на Руско -турската война, с който ''освободителката " ни харизва Добруджа на Румъния,а взема от нея Бесарабия.Това за РУСОФИЛИТЕ-БЪЛГАРОФОБИ.Продължавам с 3-та частКой е предателят му в случая - не е толкова важно. По-страшното е, че както тълпата иерусалимска дружно викала на Пилат: „Разпни го! Разпни го!" - така и...
Но нека прехапя езика си - да не изрека грешна дума...
Обобщенията винаги са погрешни, защото в тях винаги има изключения, а понякога едно изключение струва пове¬че от обобщението. Левски е имал трима приятели, които никога не са го изоставили, не са го предали, останали са му верни докрай.
Единият от тях бил чудатият Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото, за когото вече стана дума. Спри¬ятелил се той с Левски, както видяхме, в Белград по време на Първата българска легия и оттук, както казахме, цял живот го съпровождал навсякъде като сянка, лекувал неизлечимата му рана, всичките лекове, които Дякона записал в тефтерчето си, са му казани от Отца Матея (за клинов човек : костенур¬ка - жаба водна да уловиш, че да я затвориш и тя ще снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и друго нищо; за изгоре¬но: кромид лук да се счука с жабляк, сол и мед, да се налее после с прясно мляко и да се мие и т.н., и т.н...);
останал той верен на Дякона до смърт - само година след обесването му починал от мъка. (Има и друга версия за смъртта му, за нея ще стане дума по-нататьк.)
Друг приятел от Легията му станал Христо Иванов-Големия, Книговезеца от Търново, бил той човек мълчалив и су¬ров. След разтурянето на Легията се запилял по света, бил в Италия, в Египет, намерил там работа по занаята си, с тьрговийка се занимавал, отишъл накрая в град Александрия:
- Там една нощ сънувах Василя Левски, че доде, та ми вика: „Какво стоиш, бе? Ставай и върви с мене!" -
и Големия зарязал и занаят, и стока, качил се на първия параход и през Цариград дошъл в България, намерил първо Отца Матея Миткалото, отецът го завел при Левски - и оттогава Големия вървял с Левски.
Него Левски направил началник на тайната полиция, той бил изпълнителят на смъртните наказания. Той е единстве¬ният човек, който се опитал да освободи арестувания Дякон, когато го довели в Търново - свикал Революционния Коми¬тет, но дошли само двама: какво можехме трима души, дру¬гите и под земята да ги търсиш, ги няма, опитали се да подпалят конака, но подхвърлените през дувара запалени парцали попаднали на празно място и нищо не станало...
Третият верен човек на Левски бил бай Иван Арабаджията от село Царацово, на час, час и половина северно от Пловдив. Били се запознали с Васил в Карлово още през 1846 година като ученици в тамошното училище, те били и нещо роднина по майчина или по бащина линия, през 1862 година отново се срещнали в Легията на Раковски и оттога¬ва той се обрекъл на народното дело;
къщата му станала прибежище на българските апосто¬ли - тук освен Левски са идвали и Димитър Общия и Ангел Кънчев, Стамболов и Захарий Стоянов, Георги Икономов и Каблешков, Волов и Бенковски. Скромното жилище на бай Ивана се състоеше от една ниска стаица - пише За¬харий Стоянов. - Нима тук в тая мрачна дупка са се съби¬рали по трима апостоли, нима в тая колиба се е решава¬ла съдбата на България?
Както се полагало, бай Иван Арабаджията минал през всички кръгове на турския рай: мъкнал на врата си 50-килограмова верига, ял бой до смърт, но, корав българин, оце¬лял, доживял да види отечеството си свободно.
Но читателят ще се излъже много, ако си помисли, че за всичките негови трудове и страдания отечеството му е отвърна¬ло с благодарност или, не дай Боже, с някакво подаяние.
Не, скъпи читателю, освободеното наше отечество ни¬как не обичало такива като бай Ивана. Най-много го мразе¬ли онези, които след Освобождението осребрили набързо патриотизма си, ненавиждали го те не за друго, а защото той не поискал нищо и си останал такъв, какъвто бил и там, където бил - в село Царацово, на час, час и половина север¬но от Пловдив и през 1901 година умрял, умрял в мизерия и забравен от всички...
Извинявай за малкото отклоненийце, читателю, и нека се опитаме да проследим по-нататъшните събития през очите на Левски:
през сините му загадъчни очи, които гледат повелител¬но, но благо, едното му око се смее, другото косо и остро се впива в душата ти (тъй описва очите му една дама, но забра¬вих името й).
„Аз вярвам на очите си, защото досега те не са ме из¬лъгали" - писал той на Данаил Попов , но повярвал ли е на очите си в съда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
- Той лъже! Ето, казвам му го в очите! - викал Дидьо Пеев, неговият двойник, който му приличал като близнак. - Взимаше ми паспорта и минаваше с него във Влашко.
Предавали били от простотия ли? Ами даскал Иван Фур¬наджиев, член на Тетевенския Частен Таен Революционен Коми¬тет, интелигентен мъж - слушайте какво казва пред турския съд:
- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам! Ето,
аз издавам!
Какво е преживявал Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от 50 свидетели - все същото, все същото, все хора, които са целували камата му...
Ето какво пише Данаил Попов до Каравелов на 26-ий йеноварий: „Байно, всичко е свършено! Никакви веч на¬дежди! В. Лъвский, Славний ни Българин, е истина уловен. Х. Иванчо проводил хабер на уловените тайним образом да не изказват нищо, ако искат да ся освободиът, нъ те със своите преголеми простотии изказали всичко от игла до конец... освен това ами още изказват и други лица, как¬то брат ми (Анастас Попхинов) казал, че всичко е през мене проваждано. Зато на такива глупци аз не мога да съжалявам, ами ще кажа: Нека теглиът вечно веригите, когато са били хора с кучи глави, нъ от всичко най-много съжелявам беднийт В. Лъвский, който според техните простотии пропадва и той сам... "
Ами Вутьо Ветьов от Видраре, който упорито повтарял в съда:
- Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в коре¬ма му!
Според шериата и тогавашните турски закони за убийст¬во се присъждало смърт , а и за турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и затова категорично и докрай отричал:
- Не познавам този човек, той лъже!
Вутьо чак се разплакал от обида:
- Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-под¬робно обяснил на съда: - Той дори улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката
му беше кървава до лакътя.
- Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят на съда генерал Али Саиб паша .
- Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски.
- Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма.
И Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов.
Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си му бил пошепнал преди две години:
- Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде...
Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се. Какво всъщност се бе случило?
Никола Обретенов пише: Когато уловиха Димитър Об¬щия и почнаха да го съдят в София, той беше изказал не само Левски, но и Любен Каравелов като председател на Централния Комитет в Букурещ.
Тогава съдът взе решение да изиска Каравелова от румънското правителство и да го съди заедно с Общия. Румънското правителство, макар и васално на турско¬то, не искаше да предаде Каравелова, затова накара бу¬курещкия префект да извика българския революционер и да му предложи да замине за някъде...
Каравелов мислил, мислил и най-после казал, че ще за¬мине за Белград, в Сърбия.
През това време Наталия, жената на Каравелов, съби¬ра по-важната кореспонденция между Левски и Караве¬лова в един чувал и като срьбкиня, предава я за по-сигур в сръбското консулато.
Чувалът обаче бил откраднат от консулатото и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го пра¬ща в София на извънредния съд.
Че това не е било слух и празни приказки, както се мъчат да представят случая някои историци, свидетелстват офи¬циалните съдебни протоколи - там няколко пъти се спо¬менава за тези документи („Между заловените книжа се намира тескере на името на Дидо Пеев...", „Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце..."); че е заловен архивът, пише и виенският вестник „Neue Freie Presse", коментирайки процеса; не ста¬ва ли дума за същите документи и в писмото на самия Каравелов: „Всичко се е уловило: писма, устави, окръж¬ни и пр., всичко е в турски ръце"?;
че попадналата в турски ръце тайна кореспонденция заплашвала с провал цялата вътрешна организация, сви¬детелстват и тогавашните действия на оцелелите коми¬тети:
Щом се научихме... веднага председателят на Търнов¬ския Революционен Комитет Иван хаджи Димитров сви¬ка събрание от околните комитети - пише същият Никола Обретенов. - Това събрание имаше за цел да измени имената на градовете и лицата, които бяха дадени от Левски, защото с изтърсването на чувала с тайната ко¬респонденция пред извънредния съд беше предадена тай¬ната на имената на градовете. И така, на 3 март 1873 год. тия имена се замениха с други ... Централният Ко¬митет се премести от Ловеч в Търново.
Какво ще стане, когато слухът за чувалчето стигне до Влашко, ще стане дума по-нататък. Сега, читателю, запази спокойствие и гледай внимателно какво става в съда.
Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва:
- Чети, хаджи!
Този хаджи Иванчо хаджи Пенчович, скъпи читателю, е чистокръвен българин от град Русе (ако и ти си от Русе, прощавай!), бил близък приятел на Мидхат паша, учил заед¬но с него в Париж (значи не е бил прост човек!), за заслуги към Турската империя го направили член на Държавния съвет в Истанбул, а през януари 1873 година със султанска заповед бил назначен за член на извънредния съд в София;
любопитното в случая е, че той се познавал с Левски - когато Дякона бил в Цариград през август 1871 г., д-р Стамболски го завел да спи в къщата на хаджи Иванчо, и там: На вечерята между троицата сътрапезници разговорът се водеше за организацията и въоръжаването на въстаническите комитети - пише в спомените си докторът;
и сега през цялото време в съда хаджи Иванчо треперел Дякона да не го издаде: Като го въведоха в заседателната зала, той ни изгледа подред всички ни набързо и хладнок¬ръвно, но не знам дали ме позна, защото бях в парадна униформа, а през всичкото време в съда нито той ме по¬гледна, нито аз него. Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда и ме беше страх сам аз да не се издам - изповядал той пред д-р Стамболски, като се върнал в Ис¬танбул, само десет дни след като подписал смъртната присъда на Левски, и накрая добавил (внимавай, читателю, това не са измислици, цитирам документи!):
Учудваше ме неговата смелост и доблест; но не само мене, а и Саиба и Шакира учудваше. Язък за неговите тру¬дове, за неговите тичания. Язък за българския народ, кой¬то изгуби един от най преданите си синове на 6-ти този месец... - тюхкал се хаджи Иванчо хаджи Пенчович, какъв чувствителен човек!
Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо ха¬джи Пенчович поема писмото, разгръща го, ръцете му трепе¬рят:
- „Бае Любене..."
- Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук.
Хаджи Иванчо хаджи Пенчович започва да срича:
- „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..."
- С червени дрехи се бяхме преоблекли - обажда се Вутьо.
- „...тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били
разваляли спокойствието им - на шкембетата?
Аз исках да го... и парите му..., но както правих смет¬ката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш как¬ва!
Фамилията му отишла беше на Троянския манастир, според както изпитах. Изпочупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гроша. Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той, нямаше да стане никакъв шум,
но 3 часа по европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте, хора! - вика и се бори с другарят ми,
пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата.
Не умря изведнъж, захвана да вика повече, ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били...
Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнаж вдигам кървавият си нож: и с ня¬колко турски речи спущам се връз народа, отвориха ни път и след нас ето ти и полицията, изгледа ни, но това си беше.
Жално за невинното момче... Докато постигнем целта си, ще отидат невинни хорица доста".
Все още се чуват злословия, че Левски бил осъден на смърт главно заради убийството в Ловеч - възмущават се някои автори и за да не се озова и аз сред злословниците, ето ти я, читателю, цялата шифрована телеграма , изпрате¬на от София на 14 януари 1873 година от Али Саиб паша до великия везир в Цариград, пък ти сам отсъди за какво е бил осъден Дякона:
Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произна¬сяните от него речи и разпространяваните от същия печат¬ни издания се разразиха в акции.
Установява се, че е убил - за да попречи да бъде хванат от властите - слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския закон, се наказва със смърт.
Протоколът за това решение на съда пращаме по по¬щата, изпълнението на присъдата зависи от Н. В. Сул¬танът.
Странно, но след първото изречение няма съдебно зак¬лючение; поради което, въз основа на султанския закон , се наказва със смърт - следва след второто изречение: Ус¬тановява се, че е убил...
Разбира се, че Левски е бил осъден за революционната му дейност, но за турските власти е бил добре дошъл случа¬ят да покажат пред света, че с тази дейност са се занимавали убийци на невинни хора (при това българи!)
Същото ще се случи след няколко години и с Ботевите четници: на смърт ще бъдат осъдени само двама - заради това, че за да бягат по-лесно, убили ранения си другар (ма¬кар че бил враг на империята!).
Но ние, скъпи читателю, се отклонихме твърде много. Ставаше дума за онова дружно: „Разпни го! Разпни го!" -
т.е. защо мнозина (сакън, не казвам всички!) са били го¬тови да предадат и Левски, както са предали Исуса?

MILOM
12.02.2009, 12:45
4-ТА ЧАСТОтвъд свободата
На няколко пъти сравнявах Дякона с Исус - има наисти¬на нещо общо между двамата и в това няма нищо чудно: Дяко¬на е монах и да подражава на Исус, е нормално:
като Исус е ходел и проповядвал, като Исус е водел свят живот, като Исус жена дори не е поглеждал...
Тук еснафът намига и хихика: „Хайде, бе, да не е бил нещо повреден, здрав, прав мъж, сигур е таковал той монахинките, нали затуй все в женския метох се криел..."
По този повод искам да напомня на читателя си (ако и той хихика), че в предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор: „Дядо попе, поменувай ме в молитвата си: дякон Игнатий" -
това не е случайно, защото той, макар да съблича расото и да напуска манастира, до деня на мъченическата си смърт не нарушава монашеския си обет да води праведен, аскети¬чен живот, лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни - в това няма нищо извънредно, такъв живот би трябвало да водят всички духовници, друг въпрос е дали го правят...
Тук ми идва на ум и друго: защо Васил Левски - този най-свят човек в българската история, не е признат за све¬тец от Българската православна църква?
Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св. Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. св. Кирил и Мето¬дий - светиите ни са към 100, но сред тях няма място за дякон Игнатий.
Защото е убил човек? А княз Борис, който е убил не едного, а е избил до девето коляно заедно с жените и децата 52 рода, ослепил е и родния си син - нима неговият грях е по-малък, но нашата църква го почита като един от първите ни светци? Само не казвайте: „Ама той е избил езичници".
Как френската църква, която изгори Жанна д'Арк на кла¬дата като еретичка, намери доблест да се покае и да я обяви за светица на Франция? А нашата църква мълчи...
Любопитният мой читател може да се върне малко назад - към страниците 56-57 на тази книга и да си припомни по-подробно защо евреите намразиха Исуса и поискаха смъртта му -
тук ще го повторя накратко: защото той се опитал да на¬руши вечните морални закони на евреите (око за око, зъб за зъб) и поискал от тях непостижимото: да обичат враговете си.
Съвършенството е опасно - възхитата лесно преминава в омраза, тези, които вчера са викали: „Осанна!", днес със същия ентусиазъм викат: „Разпни го!"
Същото се случило и в Софийския съд: хората, които до вчера се възхищавали от Левски (и „светец го зовяха"), сега го предавали - отначало може би от страх, но после с настърве¬ние -
колкото по-достойно и благородно се държал той, тол¬кова по-настървено и злостно го предавали, защото с превъзход¬ството си и с благородството си той ги унижавал, а човек от унижение озверява:
- Ето, аз предавам! Той е! Ето, казвам му го в очите! - надпреварвали се да викат те един през друг, защото в този труден час осъзнавали, че, сравнени с него, са нищожества, виновен да се чувстват нищожества бил той - как да не го пре¬дадеш, как да не го окаляш, за да го изравниш поне малко със себе си?
Това обаче започнало не тогава - не по време на съда, а много по-рано. Още през лятото на 1872 година Анастас Попхинов от Плевенския Революционен Комитет писал на Апос¬тола:
Няма яма пари и да се стои на едно место по 3-4 месе¬ци и да се яде, знаеш добре, че и пчелите до едно време отда¬ват чест на търтеите, а после им изсичат крилете, като видят, че само на готово искат да ядат -
в това той обвинявал човека, който отбелязвал в джобното си тефтерче всеки похарчен грош, който ядял само маслини и ябълки, който нито пушел, нито пиел!
Понеже Левски му се скарал, задето отварял незаконно комитетската поща и четял като клюкарка писмата му, Попхинов отправил към Дякона пряка заплаха:
Мола ти се, недей ми туку стъпа на краката, че ща са изправа един път и ща та клъцна в челото!
Завистта е майка на омразата, мили читателю.
- Ти пред другите се прави на Христос, драги, само не пред мене - викал бил Попхинов на Левски. - Че нали те знам, бе! От първия ти ден, като дойде, те знам, и цървулите ти знам,
и мръсните ти гащи - че с какво си повече ти от мене? Ама не - аз съм просто Анастас Попхинов, ти си Васил Лъвский - що така? Що ти не си Васил Иванов Кунчев, пък аз да съм Анастас Лъвский, а?
С Димитър Общи нещата били още по-сложни. Общия бил с голямо самочувствие на революционер, зер воювал е рамо до рамо с Гарибалди, и подкокоросван от Анастас Поп¬хинов, лесно се опълчил срещу Левски:
как тъй един голобрад вчерашен Василчо ще му дава акъл какво да прави и ще му дири сметка какво да не говори!
- Бай Димитре - рекъл му бил Левски, - ти си заслужил в много неща за смърт, така е, но ти се прощаваше поради простотията ти досега. Ако да беше учен, не можех да потъпча
законът и трябваше да го изпълня. Нека народът ме съди. Но това, че лъжеше народа - няма да ти простя!
- Може да съм прост, но познавам народа си по-добре, понеже и народът е прост като мене - отвърнал му бил Общия. - Слушай ме хубаво, Василчо, и запомни: тоз народ, за да тръгне, трябва да го излъжеш, ама така сладко да го излъжеш, че сам да си повярваш на лъжите: я че Дядо Иван е нагазил вече Дунава и чака само знак; че Гарибалди е в Дубровник и чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под бай¬раците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби юна¬ци и чакат само знак... ако не го излъжеш ей тъй тоз народ - да не е луд сам да се вдигне?
И лъжецът, разбира се, говорел наляво и надясно, че Лев¬ски бил тръгнал да си играе с хората и да ги лъже - да не му вярват.
Работата стигнала дотам, че Левски през август 1872 го¬дина писал до Българския Революционен Централен Комитет в Букурещ:
Аз на драго сърце давам упълномощението си назад... Кажете на Анастаса: да дойде да му дам мястото си.
До едно време Каравелов и Левски били щастливото съче¬тание на словото и делото. У Любена обаче действало едно крайно самочувствие на изключително умствено превъзход¬ство, високомерие на първожрец и вълшебник на идеите , не понасял той някой да му съперничи,
още по-малко търпял някой да му посочва кривиците и ще трябва да е бил много сърдит за нещо на Левски, та Дякона трябвало да му се извинява:
Дето ти пиша, че срещнах мнозина хора да те окривяват в някои работи и говорят някои си не добро за тебе, аз мисля, че добро правя, но като е така, не ща вече. Аз го имах за длъжност.
След залавянето на Общия и другите на 2 ноември Кара¬велов изпратил ултиматум до Левски:
Брате Василе!
По-преди ви писахме и подканихме за подвиг, но ня¬как си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата из¬викват без друго кураж от нашата страна, защото всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжници и пр., всичко е в турс¬ки ръце. Едно нещо само ни остая: незабавно подигание на революцията. Тряба да вървиш на бой, без да губиш ни ми¬нута. Инак навсегда загубваме доверието на народът, кого веке не можем по никакъв начин да вкараме в революция¬та. На всичките тадявашни юнаци се писа и щат да зами¬нат отсреща. Надееме се на помощ от Сърбия и Черна гора.
Левски не се подчинил:
От истина, ний не познаваме от близо причините, които извикват толкози скоро избухването на Революция¬та. Помощта на Сърбия и Черна гора ний разбираме само тогас, когато са вплетени в бой с Неприятеля. Ако е възможно да се предвари за сега пламването на Револю¬цията поне до една година. И най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо йоще не сме приготвени. 1872 ноем. 22-го .
Някой да оспорва първожреца на революцията, да не му се подчини, дори да го нарича най-изветрелия човек?!
Изглежда, Каравелов не простил това на Дякона Левски дори след смъртта му.
Боян Пенев нарича Каравелов „кабинетен революцио¬нер". Безпощадно точно. Другите - и Раковски, и Левски, и Ботев, че и поповете Бозвели, Макариополски и пр. - под¬крепяли думите си с дела: кой излязъл с чета да се бие, кого пратили на заточение...
Единственото революционно дело на идеолога на ре¬волюцията Любен Каравелов било, че отишъл в една бу¬курещка фотографчийница и се фотографирал в четническа униформа (взета от някого назаем), подпрян на дълга сабя (и тя взета назаем), с фес на главата. Жива карикатура.
След смъртта на Левски последвали странни действия на Каравелов.
Както вече стана дума, след започването на процеса в София Каравелов спрял да издава вестник „Свобода" и побяг¬нал през ноември в Сърбия;
на 1 февруари се завърнал в Букурещ и за да не остане БРЦК без свой орган, веднага като продължение на „Свобо¬да" се заловил да издава вестник „Независимост", първият брой излязъл на 23 февруари (ст. стил) 1873 година - 17 дни след обесването на Левски, дето се казва, гробът му бил още топъл.
Чувствителният мой читател сигурно вече си е помис¬лил, че още в първия този брой на вестника Каравелов, за да излее мъката си по загиналия приятел и за да утеши отчаяния български народ, ще напише с присъщото си огнено и патри¬отично перо величествен и сърцераздирателен реквием на Апо¬стола?
Избърши сълзите си, читателю - за Левски в този брой на вестника няма нито дума.
Покрай многото други материали в този брой Караве¬лов публикувал саркастичен фейлетон против Вселенския патриарх, който искал от българските свещеници, понеже били схизматици, да сменят одеждите си, за да се отличават от гърците, които били истински православни - това, изглежда, е било по-важно...

MILOM
13.02.2009, 16:17
5-та част-Още по-учудващо е, че за Левски няма ни дума и в след¬ващите 16 броя на вестника - той излизал веднъж седмично, значи 4 месеца пълно мълчание: все едно че нищо не се било случило, все едно че такъв човек, наречен Левски, не е съще¬ствувал!
Голямото мълчание, с което революционният печат отминава неговото залавяне и обесване, прави странно впе¬чатление - недоумява и изследователят на тази епоха проф. Унджиев.
Още по-странно е, че за процеса и за Левски пишат, ма¬кар кратко и пренебрежително, протурският вестник „Турция" в Цариград и правителственият „Дунав" в Русе още в началото на февруари (двама души, които изповядаха с подписите си, че са били главатарите, ся осъдили на смъртно наказание) и споменатият вече виенски вестник „Neue Freie Presse",
а революционният наш печат мълчал!
Толкова незначително събитие ли наистина е било зала¬вянето, съденето и обесването на Дякона? Толкова маловажна личност ли е бил той за своето време, че не е заслужавал вниманието дори на съратника си Каравелов?
Или Каравелов е мълчал от страх? Страх - от какво? Ами че той в същите тези броеве на вестника си, дето няма дума за Левски, пише храбро, че „народът се намира в ръце¬те на такива едни варвари, които стоят като тежък камък над Христовия гроб и препятсвуват на неговото възкресе¬ние".
Пише Каравелов във вестника си още и за „глупавите кудкудячки на г-на Пишурка", гаври се с „историческите разсъждения на г-на Михайловски за татарското произхож¬дение на българския народ", обвинява Добри Войников, че е изплагиатствал своята „Криворазбрана цивилизация" от някаква сръбска комедия, критикува „Иванку, убиецът на Асена I" на г. Друмева и го съветва да не пише исторически драми, а драми „из съвременния живот на българския народ"; пише каква трябва да бъде литературната критика, пише, че „нашите писатели пишат не това, щото е потребно на народа, пишат се бездарни поезии, печатат се безграмотни дрипели" и прочие, и прочие... А за Левски няма нито дума!
И чак в началото на юни 1873 година - 4 месеца след обесването на Дякона - Каравелов съобщава поразяваща но¬вина:
Научаваме са из достоверен источник, че покойни Ва¬сил Левски е предаден от двама ловчелие. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкъниц. Това известие са потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.
И почти едновременно публикува стихотворението „На В. Левски", но без подпис:
Сбирайте се, моми, булки
и млади ергени —
да чуете барем една
песен и от мене...
………………………
“ Слънце ярко, слънце светло...
Месечинко виторожко...
Осветлете българската
бесилница свята,
която е воздвигната
от ръка проклята!
Тука виси добър юнак
или млада сила...
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново, здраво семе!"
Не ще коментирам художествените качества на това сти¬хотворение, ще отбележа само че от него не лъха униние, на¬против - ритъмът е игрив и бодър. (Казано професорски: фор¬мата противоречи на съдържанието.)
На 11 август - половин година след издъхването на Дя¬кона - в „Независимост" най-сетне се появява дописка, която описва последните му дни:
Из България ни являват за смъртта на покойни Васил Левски следущото:
„Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затво¬рен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат насам-нататък, така щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памят!"
Описаната сцена, вярна или невярна, страшно напомня бичуването и мъките на Исус. Това не е случайно. Това тряб¬вало да подсили низостта и гнусното предателство на Юда - и той, българският Юда, се явява моментално във втората до¬писка, която следва веднага след първата:
Плевен, 2 Августа. Позитивно вече се знае, че Васил Лев¬ски е предаден от поп Кръстя... У поп Кръстя имало 100 лири Василеви пари - те били най-главната причина, която е накарала черковният служител да продаде една християнска душа на турските джелати. Няколко честни българи съветвали Василя да не ходи при поп Кръстя, но той не ги послушал, защото поп Кръстю бил председател на един от частните ко¬митети. Когато Васил излязал от поп Кръстевата къща, той бил хванат от заптиетата. На поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат му обещали да не го преследват за неговите стари грехове. Сега за сега по¬чти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците...
На 24 март 1874 година в „Независимост" се появява трета дописка - пак за предателя на Левски:
Познатият вече предател и убиец на покойни Васил Левски в последно време е станал официален шпионин. Аз говора за поп Кръстя...
На 10 август 1874 година в „Независимост" се появява четвърта дописка за предателя:
Из Ловеч являват, че поп Кръстйо, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, е афоресан от народната совест и от чистотата на човечеството. Ако този изрод излезе... го посрещат без език и с очевидна нена¬вист, чегато е евреин или чегато е брат на Юда. (Разбира се, че му е брат, б. р.) Мнозина му говорят в очите, че той е предател и че е проклет от Бога, но той мълчи, като черен гроб, и върви из пътят като подивял.
Както виждаш, читателю, не самата гибел на Левски, а кой е предателят му не дава покой на Каравелов година, годи¬на и половина и през цялото това време чрез вестника си той все по-свирепо твърди, че предателят на Левски е не някой друг, а поп Кръстю!
Човек би си казал: от любов към Дякона е, любовта към погубения приятел избухва в омраза към предателя му - какво по-естествено?
Но май причината е малко по-друга.
През 1907 година, 33-34 години след тези събития, На¬талия Каравелова разказва на Константин Величков нещо твърде интересно:
Гледам по едно време Либен стана съвсем кахърен. Така склонен и в най-голяма тъга да пее, сега беше мрачен и неве¬сел и аз не можех да отгадая сама, ни да изкопча от него откъде идва това.
Най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди кой си ме обви¬нява, че за седем хиляди жълтици съм предал Василя на тур¬ците".
Разбрах тегобата му, защото мина и у мене. От тоя час нямах мира. Да обвиняват Либена в предателство! Пък кой тогава ще бъде чист?
Кой е бил този еди-кой си, който е обвинявал Либена в предателство, ще се помъчим заедно с теб, читателю, да разга¬даем в следващия разказ. От разказа на Наталия сега-засега разбираме, че това обвинение в предателство на Левски е било голямата тегоба (мъка) на Каравелов.
Това наистина не е малка мъка и от тоя час не само Наталия, но и Либен е нямал мира.
Как може да докажеш, че не си предател (макар и нево¬лен), особено като знаеш (а и други вече знаят!) къде е отишло чувалчето с архива и че именно този твой архив е затегнал примката около врата на Дякона?
Има само един начин: да докажеш, че друг е предате¬лят.
И случаят с поп Кръстю е добре дошъл за Каравелов. Предател ли е попът, или не е - аз не знам. Достоверни ли са „дописките" в „Независимост", или са измислени, кой и от¬къде е надничал да види как на поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат - е също неиз¬вестно и загадъчно, но Каравелов успял да убеди всички бълга¬ри, че поп Кръстю е българският Юда, който е предал българ¬ския Исус за 100 златни турски лири - цената е по-висока от 30-те сребърника на Юда Искариотски!
Как е живял поп Кръстю, след като е бил обявен за Юда, още 8 години сред българите, особено ако е бил невинен, страшно е дори само да си го помислим! Особено след страшните Вазови стихове:
И той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълна с яд и злост,
изрекоха подло: „ Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в ада има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
След това - иди, че живей йоще! (Това е един от приме¬рите, че изкуството може и да убива .)
Още една друга загадъчна история се случва по същото онова време: Ботев и Каравелов се скарват на живот и на смърт.
„Това не е лична омраза или жажда за отмъщение..." - пише Ботев,
а какво е, дали не е нещо свързано пак със съдбата на прословутото чувалче с архива, това ще се помъчим да разбе¬рем в следващия разказ.
А сега, скъпи мой читателю, нека се върнем към по-страшния въпрос: защо не само съратниците му - защо и на¬родът е изоставил Левски? За да разберем това, ще трябва да се върнем малко назад и във времето.
Когато избрали Каравелов за председател на Български Централен Революционен Комитет в края на 1869 година - в продължение на две цели години нямало нито една забелязана дейност на този Централен Комитет, сън дълбок.
И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и основал в България Вътреш¬на революционна организация с ръководен орган БРЦК или Привременно правителство в Ловеч,
чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Караве¬лов се стреснали, че изпускат славата на водачи на революци¬ята, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна държава, хабер си нямат какво става в бив¬шето им отечество, пият си кафето или виното в някоя кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще им каже след малко и Левски...
Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвине¬нията им той - как смея да правя програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?
Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика, други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!
Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българ¬ско... дето ще се пролива кръв.
Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?
Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революци¬онни Централни Комитета.

MILOM
17.02.2009, 14:18
НАРОДЕ????И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и основал в България Вътреш¬на революционна организация с ръководен орган БРЦК или Привременно правителство в Ловеч,
чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Караве¬лов се стреснали, че изпускат славата на водачи на революци¬ята, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна държава, хабер си нямат какво става в бив¬шето им отечество, пият си кафето или виното в някоя кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще им каже след малко и Левски...
Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвине¬нията им той - как смея да правя програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?
Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика, други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!
Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българ¬ско... дето ще се пролива кръв.
Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?
Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революци¬онни Централни Комитета.
Левски занесъл в Букурещ своята собственоръчно напи¬сана Nареда на работниците за освобождението на българ¬ският народ.
(Забележи, драги читателю, колко просто и делнично е казано: работниците за освобождението - не борците, не дейците, не поборниците, не юнаците, не героите, а чисто и просто работниците за освобождението...)
Още на първата страница Левски бил написал:
Цел: с една обща революция да се направи коренно пре¬образувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление) на същото това място, което са нашите праде¬ди с силата на оръжието и с своята свята кръв откупили,
в което днес владей правото на силата, да се подигне храм на истината и правата Свобода.... на съгласието. Брат¬ството и съвършеното равенство между всичките народно¬сти.
Кратко и ясно. Това обаче не стигало. По-нататьк, в § З от „Наказателен закон", Левски предупреждавал:
Ако някой презре и отхвърли предначертаната държав¬на система “демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна - система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт .
Този документ няма равен на себе си в освободителни¬те борби през XIXвек - казва проф. Николай Генчев. - Нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в някое друго освободително движение преди и по времето на Левски.
И отново възниква въпросът: не се ли превъзнасят про¬зренията на Левски за бъдещия справедлив свят, когато този свят не бе постигнат, а историята продължи по своите сурови и жестоки закони?
Толкова по-зле за историята! - заключава професорът.
След като Каравелов прочел на глас Наредата, жена му Наталия произнесла онази си знаменита реплика, която спо¬менах още в началото:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари !
И сръбкинята - била права. Дали са щели да ни смажат европейските монархии за едната дума „република", не знам, но да говориш за република на тогавашния наш народ, наисти¬на е било лудост:
народът е мечтаел за цар, за български цар, той не е мо¬жел да си представи държава без цар.
(То и днес половината български народ мечтае за цар, а представяш ли си, читателю, какво е било тогава, преди пове¬че от век?!)
Че Каравелов се е отнасял към Левски като към по-прост и по-необразован от него с високомерието на първожрец и вълшебник на идеите, няма съмнение (щом той дори за Ботев казвал: силите му са равни с моите ),
затова с такова самочувствие и пренебрежение като ня¬какъв Прокруст орязвал и изхвърлял всяка мисъл на Дякона, която не се побирала в главата му (как да се побере - Левски бил изпреварил поне с век времето си!),
сега дори не удостоил апостола с някакво обяснение, а задраскал с размах всичките онези негови думи за република, равенство и пр. и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК написал:
Бълг. Р. Ц. ком. има за цел да освободи България чрез Революция морална и с оръжие. Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез сяко средство българското освобождение стане дело свършено.
Точка. Идеите на Левски за бъдещото устройство на България били зачеркнати - и умрели: никой не си спомнил за тях след Освобождението ни, макар че били минали само 5-6 години...
Странно: никой друг освен Левски не надниквал отвъд свободата.
Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с коми¬тети, чрез просвета или с оръжие, сами ли, или с чужда по¬мощ? - това бил спорът;
а какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за това никой не мислел, поне не говорел.
А Левски се интересувал преди всичко от това - какво ще стане след общата революция?
За разлика от всички други Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни:
- Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не тряб¬ва да се молим - говорел той. - Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!
- Ти наистина ли си вярваш на думите бе, Василе? - ви¬кали му и Каравелов, и Хитов, и Филип Тотю, и другите... - Как тъй без Русия, как тъй без Сърбия?...
Защото всичките други - и Раковски, и Каравелов, и Об¬щия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори, - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бун¬товете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили:
да се дигне пушилка, да се разпали пожар, да се отвори рана, да се предизвика клане, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ! -
и ще ни освободят, както е била освободена и Гърция, и Сърбия, и Влашко, и Молдова (както впрочем бе освободена и България)...
В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите.
Всичките народности - говорел той, - Българи, Турци, Евреи и пр., щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, кой¬то по вишегласието от всички народности ще се избере.
Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а ца¬рят и неговите закони, с една дума - турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.
И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът.
Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът.
Така ще е в наша България!
Това вече било прекалено. В ония години на „всекиднев¬ните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабна¬ти деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина " -
да преодолееш кръвната си робска омраза към пороби¬теля и да говориш, че „няма да гоним турският народ, ни вярата им" -
това е било равностойно на Исусовото „обичайте вра¬говете си!", само че не абстрактно, а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
- Няма да ги гоним ли? Ти християнин ли си, бе, или ибрикчия? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги го¬ним до девето коляно и тях, и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! -
това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.
Но и това му било малко на Дякона - чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми, както се казва, вдигнал летвата твърде високо (в такива случаи „нормалните" хора се провират отдолу):
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за осво¬бождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин.
Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си. (Вместо нормалното, което важи и днес: ако печеля - печеля само за себе си, ако изгубя - губи цял народ.)
Аз не гледам на днешните си страдания и оскъдности в сичко, нито катадневното ми преследвание от полицията от град в град, по селата и кърищата, нито пък казвам, че от краят на работите ни до сега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.
Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват ум¬ните, а не заслужилите.
Ти чувал ли си, читателю, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България - някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече повече?
Успокой се - няма и да се случи! Защото, вземе ли властта човек, както казва на едно място хаджи Иванчо хаджи Пенчович, веднага става умен, така че няма защо да я дава дру¬гиму; колкото по-нагоре се качва човек, толкова по-умен става -
това загадъчно, почти светкавично поумняване наблю¬даваме и днес в нашите държавници,
за тях такива личности, като Дякона Васил Левски, са не само неспасяеми глупаци, но и - не дай Боже! - могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук - опасни и за “вечните устои" на държавата и обществото, затова...
Най-малкото стават омразни. Праведниците ги тачим ний и ги обичаме, но след като умрат - живите са трън в очите ни.
Така, изглежда, стои въпросът и с Левски. Докато е жив, гледат да го клъцнат в челото, докато се люшка на бесилото - мълчат (и Каравелов), ще започнат да го хвалят, като ми¬нат поне десетина години , когато ще е безопасно мъртъв.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем - не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията, която клъцнала Дякона по челото?
Заплашителните писма до чорбаджиите: до два дена да дадат за народното дело по еди-колко си турски лири (или ще ви пратим при черните души, при чернаго Бога!) - нямали почти никакъв ефект, както признава сам Дякона: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата;
няколкото терористични опита за ограбване на чорба¬джийски каси, както видяхме, също излезли несполучливи,
а без пари нищо не може на този свят -
тогава на Левски не му оставало нищо друго - разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареж¬дал:
Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Десятокът на всеки член оставя се на чистата му съвест да пресметне всичкото си имание и да даде дългът си. Чисто народният мъж дава всич¬ко, па и себе си жертвува.
Като чул това, ако не друго, българинът се свил в черуп¬ката си като охлюв: залагаме главите си - и да плащаме ли трябва отгоре?
Познаваме се, читателю: българинът по-лесно дава жи¬вота си, отколкото имота си. Не от алчност: животът е твой, засяга само тебе - да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти...
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левс¬ки с народа. {„Лесно му е на Дякона, няма ни дете, ни коте...")
И не случайно в някой от последните дни на декември (в последните дни на своя живот) на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
Народе????
С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада? Недоумение? Или ужас?
Или е питал нещо народа? Какво го е питал?
Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на съвестта ни като бесилки. Кой ще отговори?

MILOM
19.02.2009, 10:18
Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми¬ната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж¬ки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви¬телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис¬мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу¬тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш¬ното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така¬ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс¬ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми¬нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо¬та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про¬тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо¬та...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра¬тя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб¬ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!

цар плъх
19.02.2009, 10:33
Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми¬ната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж¬ки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви¬телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис¬мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу¬тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш¬ното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така¬ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс¬ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми¬нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо¬та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про¬тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо¬та...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра¬тя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб¬ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!Уникално!

B.Graham
19.02.2009, 10:39
Почитаме гибелта на Апостола


Днес се навършват 136 г. от обесването на Васил Левски
19.02.2009
Възпоменателната церемония по повод 136 години от обесването на Васил Левски ще започне в 18 ч пред паметника на Апостола, съобщиха от пресцентъра на Столична община.

В храм "Света София" Негово Преосвещенство Знеполски епископ Йоан ще отслужи архиерейска панахида в памет на Йеродякон Игнатий.

На Васил Иванов Кунчев (1837-1873 г.) българския народ е дал признателните имена Левски, Апостола и Дякона (от дякон Игнатий). След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на XIX век, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Левски е големият идеолог и неуморният организатор на българската национална революция. Неговите политически и държавнически виждания следват духа на най-доброто от европейските демократични принципи.

Пламенното му посвещение на народното дело, нравствената му чистота и геройската му гибел само пет години преди да се "сбъдне" Освобождението, отдавна са го превърнали в икона за поколения българи.

На 26 декември 1872 г. неуморният радетел за българска свобода е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч).

Съдът осъжда Апостола на смърт чрез обесване. На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.

Днес това място се намира центъра на столицата, където е издигнат паметник на най-великия измежду българите.

dimy
19.02.2009, 15:25
Kolegi neka pochetem pameta na Diakona !

MILOM
20.02.2009, 10:45
Разбирам в Сърбия защо има русофили/които м/увпрочем първо са сърбофили/,но така и не мога да проумея ,защо у нас са толкова много.Затова ще пусна малко материали около Руско-Турската война 1877-1878г и как се стига до нея,а и какво става след нея.Дано влезе малко свеж въздух. Особено трудно е привлича нето на определената за уни-
щожаване шестмилионна България в проектираното от рус-
ката дипломация обединение на двете “братски народности
в единно царство Югославия, начело със сръбския княз Ми-
хаил Обренович”. Бедата е в това, че най-дееспособната, и

стояща начело в освободителното движение организация на
Раковски, никак не е пригодна, и требе да се използва Добро-
детелна дружина. Под руски натиск тя се преформира в Явен
Бъл гарски Централен Комитет, в противовес на Тайния БЦК.
Явния комитет е приет от Русия и Сърбия за представител на
бъл гарския народ, и под техния натиск преговаря през месе-
ците април-май 1867 г. с Гарашанин за създаване на царство
Югославия. Явния Комитет, в лицето на доблестните и не под-
купни, Христо Ге о р ги ев, д-р Г. Атана сов, Миха ил Колони, д-р
Д. Протич, Ст. Иванов, Г. Николопулос, и д-р Д. Гиколеску,
не влизат в заложения капан. Те поставят условия, които изк-
лючват унищожаването на България. Гарашанин преустановява
преговорите, и Русия и Сърбия требе да търсат друг “предста-
вител” на българския народ. Не намират такъв. Тогава Сърбия
сключва тайни договори против България, през м. септември
1867 г. с Черна гора, на 26 август с Гър ция, през м. януари
1868 г. с Румъния, на 28 февруари 1868 г. военна конвенция
с Гърция. Този съюз е инспириран от руската дипломация, и
всъщност, това е петорен Руско-Сръбско-Гръцки-Румънс ко-
Черногорски съюз против България. Той е предшественик на
Руско-Сръбско-Гръц ко-Румънско-Черногорския съюз против
България от 1912-1913 г. За съжаление през 1912-1913 г. цар
Фердинанд, и двете русофилски правителства на Гешов и
Данев, не са така умни, както Явния комитет през 1867 г., и
вкарват България в капана. “Слепи мачета”, злорадо говорят
за тех съюзните дипломати. Който не знае историята, осъжда
Родината си на национална катастрофа.От Ив.Лилов.Следва продължение...

MILOM
21.02.2009, 12:26
Циркуляр на лорд Дерби
През м. май 1876 г. априлското въстание е потушено, и
след около месец и половина светът узнава за българските
ужаси. В Англия се повдига буря от възму щение. Целата преса обвинява Тур ция. На 6 септември излиза брошурата на
У. Гладстон “Българските ужаси и Источния въпрос”, и през
същия месец са продадени 200 000 броя. За три месеца са
проведени над двеста големи митинги в почти всички градо-
ве, с оратори от обществения елит, кметове, и членове на
парламена. Във Франция, Германия, и Австрия, отзвука е
малък, нема брошури, нема митинги. На 4 октомври 1876 г.
английският външен министър лорд Дербри изпраща до вели-
ките сили Циркуляр, за свикване на конференция в Констан-
тинопол, за изработване на схема за реформи в Османската
империя. По същото време, на 15 октомври, руския имперски
съвет одобрява секретен план на началника на генералния
щаб ген. Обручев, за окупация на България, и превземане
на Константинопол. Русия и Германия увеличават натиска
над Австрия за подписване на военна конвенция, и две кон-
венции са подписани в началото на 1877 г. На 11 ноември
1876 г. Александър, в реч пред дворянството и общинските
власти на Москва, дава ясно да се разбере, че Русия ще
действа сама срещу Турция. Неговите действия през послед-

ните години показват, че той ще воюва срещу Турция при
всекакви обстоятелства, защото според него, дош ло е вре ме
за вкарване на руски ботуш в България. Неговата позиция е
позицията на вълка, казващ на агнето: “Мътиш, не мътиш, ще
те ям”. Два дни след московската реч Русия мобилизира още
6 армейски корпуса, т.е. 18 дивизии. В края на м. ноември
княз Черкаски, провеждал жестко единадесет години след
1863 г. русификаци ята на Полша и Балтийските страни, е наз-
начен за губернатор на окупирана България. Княз Черкаски
незабавно създава щаб, който със съдействието на Аксаков
и славянофили, събира сведения и съставят списъци на съз-
нателни и несъзнателни бъдещи Шахин Гирайевци, които да
участват с руснаци те в управлението на окупирана България,
която наричат Задунайска област. Успоредно, същата работа
извършва и разузнаването.

Остап Бендер
21.02.2009, 13:16
Задунайская губерния никога не сме били. За сметка на това сега сме колония на Брюксел. Само вземат от нас а нищо не ни дават. Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели.

Кат Русия няма втора,
тъй могъща на света.
Тя е нашата опора,
тя е нашта висота.

trader1
21.02.2009, 20:10
Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели..

Не са ни взели АЕЦ-а - сами сме си го дали. Сами сме си свалили гащите, и не само в този случай. Но типично по български някой друг ни е виновен... Ние ли напъвахме да влезем в ЕU ?? Ние напъвахме. Е - влезнахме. Имаше и държави в които правиха референдуми по темата. Ние обаче - ние сме дяволи - знаехме че ще има изгода... Е, кой ни е виновен ??

Остап Бендер
22.02.2009, 14:45
Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели..

Не са ни взели АЕЦ-а - сами сме си го дали. Сами сме си свалили гащите, и не само в този случай. Но типично по български някой друг ни е виновен... Ние ли напъвахме да влезем в ЕU ?? Ние напъвахме. Е - влезнахме. Имаше и държави в които правиха референдуми по темата. Ние обаче - ние сме дяволи - знаехме че ще има изгода... Е, кой ни е виновен ??

Ти ако си се напъвал /всяко напъване води до осиране/ аз не съм се напъвал да влизам в никакъв ЕС. Тези, които ни вкараха там заслужават по 100 тояги на голо публично на площад Света Неделя.

Jay Gould
22.02.2009, 15:18
Задунайская губерния никога не сме били. За сметка на това сега сме колония на Брюксел. Само вземат от нас а нищо не ни дават. Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели.

Кат Русия няма втора,
тъй могъща на света.
Тя е нашата опора,
тя е нашта висота.

Понеже гледам те е треснал теб и някой други руски, а не български национализъм ще пусна нещо тук. Русия е имала различна политика към България. Царя Освободител е обичал България, а Батемберг му е бил любим повече от син, но неговия наследник не! Точно обратното.
Същото е и положението с лидерите по соц. време. Ако Брежнев ни харесваше то Андропов и Горбачов не ни дишаха. Със сегашните лидери е същото. От смъртта на Брежнев насам, от Русия не сме получили нищо полезно, без да го платим на на пазарна или над-пазарна цена (Последен пример е газта, която купуваме по-скъпо отколкото купува западна Европа). Така, че да им ближем гъза полза няма. И така и така, не ни харесват.

Отношението на Великите сили към Съединението на България е отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Съединението е изцяло българско дело, обаче има и негативните последици. То довежда до конфликт с Русия, което поражда проблеми в бъдещето.

MILOM
23.02.2009, 10:53
??????????? Няколко седмици преди президентът Георги Първанов да получи в Москва част от принадлежали на България документи от руските архиви, "Дневник" се свърза с любопитен източник на данни за малко познати моменти от драматичните събития след нападението на нацистка Германия срещу СССР. Източникът се представи като работещ в чужбина служител на българска институция (поради което пожела анонимност), заинтригуван от работата на обществения съвет за връщането на българските архиви от Русия.

По неговите думи, докато е работил в Москва в средата на 90-те години, е видял как по националната телевизия синът на българския посланик от онези години Иван Стаменов разказва за уникална поредица от срещи на баща му с хора висшето съветско ръководство, търсещи посредничество за мир с Адолф Хитлер. Войната е едва на две седмици, а Йосиф Сталин още не е се е появил на сцената.

Според преразказаното свидетелство на 4 юли 1941 г. в българското посолство в Москва се появява Лаврентий Берия с искането за "незабавна среща" с Иван Стаменов. Той е приет от посланика, но под условие разговорът им да се стенографира. Секретарят в посолството ще заяви много години по-късно, че тогава е сондирано първото примирие, а разговорите (за тях е докладвано лично на цар Борис Трети) продължили в още седем срещи в следващите две седмици. На 27 юли 1941 Сталин приема в кабинета си Иван Стаменов, а разговорът също е стенографиран и от двете страни. Тогава Сталин подава на Стаменов карта с подписа му, на която е начертана новата граница между Германия и СССР. На нея се признавали за Хитлерови територии цяла Украйна, всички прибалтийски държави, Молдова, Крим, половината Белорусия (западната част, завзета от СССР след Полша 1939 г.).

Достоверността на фактите в този разказ се крие в архивите на царската канцелария, надеждата за достъп до които се съживи през последните месеци. Източникът на "Дневник" обаче смята, че съдържанието на стенограмите е такава историческа бомба, че руснаците вероятно отдавна са унищожили тази част от архива.

На 27 януари Министерският съвет възложи на външно министерство да изготви официално искане за връщане на български исторически документи от Русия, иззети от съветското военно командване по време на Втората световна война.

За историята как български дипломат е държал в ръцете си през лятото на 1941 г.

карта на Европа със съвършено различни очертания

вече има откъслечни сведения. Мистериозно остава само защо е търсено българско посредничество.

Един от твърдящите за това посредничество не е кой да е, а самият шеф на главното командване на държавната безопасност на СССР, ръководителят на съветската агентура в Европа и Америка генерал Павел Судоплатов (1907 - 1996). В книгата "Кремъл и Лубянка - спецоперации 1930 - 1950", написана в края на живота му, "главният диверсант" на СССР, както е наричан от чуждите изследователи, твърди, че Берия му е възложил да сондира чрез българския пълномощен министър в Москва Иван Стаменов мнението на Берлин за евентуален незабавен мир с Германия. За предприети опити от съветските ръководители още в самото начало на войната чрез царя на България Борис III да предат в Министерството на външните работи на Третия райх предложение за сключване на мир между СССР и Германия съобщава в книгата си биография на Хитлер (Adolf Hitler, 1989) и британският изследовател Джон Толанд. Авторът сравнява съветското предложение с известния Брестки мир от 1918 г., сключен между Германия и болшевишка Русия, и посочва, че само срещу съгласието да прекрати войната СССР бил готов да предаде на Хитлер Украйна, Прибалтика, Белорусия и Молдавия, а когато един ден СССР се укрепи, ще си ги върне, както направили това през 1939-1940 г.

Друго твърдение на Судоплатов обаче е наистина сензационно, защото съобщава за най-големия провал на разузнавателните служби на Царство България, а именно, че

пълномощният министър в Москва от 1940 до 1944 е бил агент на НКВД

От което възниква въпросът на каква кауза е служил в оня момент българският посланик. И дали "мнението на канцеларията в София" е онова, което посланикът е предал на Сталин. Според Джон Толанд "българският посланик се оказал на високо ниво и заявил, че Хитлер никога няма да победи Русия, нека Сталин не се безпокои за това".

Истината е заключена единствено в липсващите исторически документи, най-вече онези от царската канцелария. Нито в Министерството на външните работи, нито в останалото от канцеларията на двореца има нещо, което да потвърди за сондажа на Сталин, още по-малко за мнението на българското правителство и царската канцелария. А липсват и документи от българското посолство в Москва.От ДНЕВНИК

MILOM
23.02.2009, 12:38
Константинополска конференция. Две Българии
С голема неохота, на 18 ноември 1876 г., Турция възприема
идеята за Константинополска конференция, след като Дерби
казва, че при отказ ще има руско-турска вой на, и Турция ще
остане сама със собствената си съдба. Конференцията започва
на 12 декември с участието на Англия, Русия, Герма ия, Авст
рия, Франция, Италия, и Тур ция. През първите единадесет дни
Турция не участва в предварителните преговори на западните
страни и Ру сия. На 23 декември конференцията за почва, с
участие на Турция, и същия ден, с топовни гърмежи, е опо-
вестено, че султан Абдул Хамид II (1876-1909) дарува консти-
туция, и е заявено на посланиците, че, при това положение,
е безсмислено създава е то на автономни области. Въпреки
това, конференцията създава две автономни български об-
ласти, Источна, със столица Велико Търново, и Западна, със
столица София. Источната област обхваща и цела Доб ру джа,

включително делта та на Ду нав и островите, а южната граница
минава през средата на Родопите. В Западната област влизат
Нишко, Моравско, Македония с Качаник, целото Охридско,
и целите две Преспански езера, Костур, Лерин, Димир Хисар,
и Неврокоп. Само южните околии са извън границата на две-
те области. Впрочем Нишка, до 1878 г., нито един ден не е
било в Сърбия, а Белградско до 1833 г. До завладеването
от турците, Сърбия не е имала столица, и нейните князе и
царе се местат като катунари от град в град. От омраза към
всичко българско, Сърбия изостава собстВената си държав на
традиция да има само князе и царе, и на 16 септември 1878
г. княз Ми лан, вместо за цар, се провъзгласява за крал.
На 8 януари 1877 г. лорд Солзбъри прави важна деклара-
ция, че, в двете об ласти не са включени следните два класа
територии:
а) Околии, в които, според конференция та, българско то
население не преобладава;
б) Околии с преобладаващо българско население, но спо-
ред конференията, не и зложено на лоша администрация
Проведеното на обикновен език, това означава, че в бъ-
деще към двете облсти може да се присъединят околиите,
за които се приеме, че българското население преоблада ва,
или управлени ето е лошо. На осмото заседание, с Протокол
№ 8 от 15.I.1877 г., Конференцията приема основните начала
за устройст вото на двете Българии, Босна и Херцеговина, га-
рантиращи демократично уп равление, под контрол на шестте
сили, упражняван за двете Българии от две “КОМИСИИ ЗА
НАДЗИРАВАНЕ”, назначени от шестте сили. Главният управи-
тел на всека област ще се назнача ва със съгласието на шест-
те сили. Местния език ще се употребява в съдилищата, и в
администрацията, наравно с турския.

MILOM
24.02.2009, 13:47
Какво показва Константинополската конференция
С решението на конференцията западнитe държави, и
предимно Англия, показват, че са за създаване на две васални
български държави, които требе да са устроени така, че да
бъде значително намалена опасността да станат протeкторат
на Ру сия. За това, и по настояване на Англия, като мерка в
тази насока, областите са две, и те са отдалечени от Бело мо-
ре. Двете автономни области не обхващат всички български
земи, и много, и големи, територии, не са включени в тех, и
въпреки това, двете автономни области са по-големи от васал-
на Сан Стефанска България. С решението на конференцията
е очертана бъдеща немалка бългaрска държава, без протекто-
рат на Русия, а това означава погребване на вековната цел за
завладеване на Проливите. Русия решително е против създава-
нето на двете области, но лицемерно, и без страх, гласува за
създаването им, защото знае стопроцентово, от проникналото
дълбоко в турските структури разузнаване на граф Игнати ев,
твърдата позиция на турското правителство, даруваната кон-
ституция, че Турция не ще изпълни решението. Решението
на конференция е необходимо за Русия, защото неговото
неизпълнение, дава основание на Русия да обяви война. А
непременно, при всекакви обстоятелства, требе да има война,
за да попречи на създаването по еволюционен път на немалка
българскадържава. За съжаление, Русия успява.

MILOM
24.02.2009, 14:04
Лондонски протокол
При съпротивата на Турция, скорошно реализиране на ре-
шенията за създаване на две Българии, може да стане с война,
водена от добронамерена сила. Англия, нито друга западна
сила, не желае да се заеме с такава задача. За да попречи на
създаването на двете Българии, Русия трябва непременно да
води война, като се представи за добронамерена сила, и ще
казва, че войната е освободителна. С двете военни конвенции
от Будапеща вече е уговорила Австрия да завладее Босна и
Херцеговина, а тя да завладее България. На 31 март 1877 г.,
с Лондонския протокол, подписан от Англия, Русия, Австрия,
Германия, Франция, и Италия, се иска от Турция прилагане
на решенията на Константинополската конферения, и ре-
форми заподобряване съдбата на християнското население
в Турция, и особено в България, Босна и Херцеговина. Ако
Турция не изпълни решенията на конференцията, срещу
нея ще се вземат мерки. По руско настояване, на Русия е
ПОЗВОЛЕНО, с военни действия да принуди Турция, шестте
държави, подписали Лондонския протокол, да учредят двете
Българии, шестте държави, не САМО Русия.

MILOM
25.02.2009, 11:44
“Освободителна” война
На 9 ап рил 1877 г. Турция от хвърля Лондонския протокол,
и на следващия ден Александър одобрява план на ген. Обру-
чев за превземане, непременно, на всека цена, Проливите.
На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция, турила в
джоба си Райхщадтското споразумение, и двете военни кон-
венции от Будапеща, и за измама лепнала на челото си етикет
“ДОБРОНАМЕРЕНА СИЛА”, “ОСВОБОДИТЕЛНА МИСИЯ”.
Турската флота е силна, укрепения четириъгълник Силист-
ра-Русе-Шумен-Варна е опасен, и Русия е принудена в края
на м.юни да прекоси Дунава много на запад, чак при Сви-
щов, с оголен лев фланг. Руския главнокомандващ пропус ка
възможността да влезе в незащитения Плевен, и умния Осман
паша с 40 000 войска идва от Видин, и се окопава в Плевен.
Сега и десния фланг е в опасност, и армията е в клещи. Тази
грешка води до големи загуби при атаките на Плевен, за ба-
ване свършека на войната с повече от 7 месеца, и възможно
загубване на войната. Със сковани сили, авангарда е оттег лен
зад Стара планина. В резултат 16 000 българи са избити, Ста-
ра и Нова Загора, и десетки села, ограбени, и опожарени.
От юг напредва победоносната срещу Сърбия 40 000-на
армия на Сюлейман паша, за да се съедини с Осман паша,
и да хване руската армия в мъртвешка хватка, така както е
хванат Петър Велики при Прут. Положението е критично, и в
главното командване, с участието на Александър, господства
мнението за бързо оттегляне на армията в Румъния. Алексан-
дър се противопоставя, идва Шипченската победа, и спасява
Русия от поражение, и от загубване на войната. Тъй че Ив.
Вазов, в стихотворението "Шипка", изобщо, не казва лъжи,
и в частност, не лъже, когато пише, че императора "на вас
повери войната, и себе си дори".

uhar
25.02.2009, 11:58
Виждам за Шипка ще говорим..

1877 г. на 11 август героите на Шипка обръщат хода на войната.
И тъй-като подробностите са най-важни за анализа на събитията,
ще дам откъс от разказа на Стефан Цанев „Сабята с диаманти”:

„След като Сюлейман паша разбил руските войски край Стара
Загора, той изпратил де пеша на султана, в която му съобщавал,
че е разбил руската армия, че е минал през прохода Шипка и в
бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия,
която е обсадила там Осман паша. А съединят ли се армиите на
Сюлейман и Осман – това означавало край на войната. Получил
султанът депешата и пратил веднага на Сюлейман паша награда –
сабя с диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка
– за колко ще ги помете онези там горе 3-4 хиляди гяури със своята
40 хилядна армия. Какво обаче станало – ти знаеш, слава Богу от
Иван Вазов. Защо „Сюлейман безумни” след съпротивата на „живи
и умрели”, на героите по дух не се оттегля, а продължава да сочи
върха. Спомни си в писмото, откъде точно пише че е преминал.
Султан лъже ли се, ами сабята с диаманти. Ей така, заради една сабя
Турция загубила войната. Поуката е – не лъжи, колкото е по-голяма
лъжата по-трудно се изпълнява. Не правя намек за политици и т.н.
А за сабята ли – разправят после с нея му отрязали главата.”

из http://www.esencia1.info

MILOM
25.02.2009, 12:24
Шипка
На Шипка ще се реши: спечелване, или загубване, на
войната. На Шипченския проход, командван от генерал Сто-
летов българо-руски отряд от 6000-7000 души, от които 4600
опълченци, I, II, III и IV дружини, и 1400, или 2400, руснаци,
требе да спре Сюлейман паша. Български отред от V и VI
опълченски дружини, всичко 2400 души, е на Хаинбоазкия
проход, за да спре Сюлейман паша, ако той реши да премине
през този проход. При многобройни, силни, атаки, най-вече
на 21, 22, 23 август, само третия ден 9 на брой, при героични
кръвопролитни боеве, малкия отред не трепва, подмогнат
при деветата атака от дошлата привечер рота от 200 души,
отбива всички атаки, и последната девета атака, и побеждава
Сюлейман паша. 3773 опълченци са убити и ранени. 4600
българи, и 1400 или 2400 руснаци, показват, че са достойни
и доблестни синове на Родината си. 4600 достойни и доблес-
т ни синове на майка България, родени и възпитани от майка
юнашка, героично се сражават, мислейки че освобождават
България, и че Русия е добронамерена. С гордост и благого-
вение може да сведем пред тех чела. Надали в световната
история, при такова съотношение на силите, има такава, за-
вършила с победа, героична битка.
Победата на Шипка премахва опасността от мъртвешката
хватка, и загубването на войната. Русия престава да атакува
Осман паша и го държи в обсада. Храните и припасите са
на привършване, и гладуваща та армия се опитва да пробие
обсадата и да излезе от Плевен, не успева, и на другия ден, 11
декември, слага оръжие. В началото на м. януари (8.I.1878) в
битката при Шейново, командваната от Вейсал паша Сюлейма-
нова армия, от 39 000 души, е пленена. И шестте опълченски
дружини участват в боевете. След Шейново, без сражения,
войските се придвижват бързо на юг в много посоки, и към
края на януари заемат всичко до черноморския брег, и Од-
рин, а на 20 януари и самия Одрин. В това предвижване
на юг от Балкана опълченци е не участват те са пратени на
девета глуха линия, да пазят пленници от Вейсалова та армия,
и не могат да влезат, и да бъдат посрещнати в градовете, и
селата, заедно с руските войски, от радващото се за освобож-
дението население . То не требе да знае че има, и да види,
героичната българска войска. Ето такава е руско-българската
бойна дружба.
Ако Русия иска да има двете Българии от Константинопол-
ската конференция, за които, всъщност, є е ПОЗВОЛЕНО да
воюва, или иска една суверенна България, то, след битката при
Шейново, щеше да поиска примирие с частично обезоръжа-
ване на турската армия, и да покани петте западни държави,
и себе си, да се съберът в Константинопол, и да учредът двете
Българии, или една суверенна България.

MILOM
26.02.2009, 11:32
Дано повече заблудени русофили-българофоби прочетат този пост и поне да намалят поклоните. Русия заграбва Добруджа
На 21 декември 1877 г. Имперския съвет одобрява Про-
ект за условията за мирен договор с Турция, в чийто пункт
7, ал. 2, е казано, че Русия: “В Европа да има право върху
Добруджа, и Дунавската делта, и да ги обмени за частта от
Бесарабия, присъединена към Молдова през 1856 г., и която,
в такъв случай, ще бъде върната до устието на Килия”. През
м. януари 1878 г. на румънското правителство формално, т.е.
с нота, е съобщено, че Русия иска да вземе Южна Бесарабия,
и за компенсация предлага Добруджа, включително делтата
на Дунав с островите. Всъщност, като предлага компенсация
срещу взимането на Ю. Бесарабия, Русия признава, че Ю.
Бесарабия не е руска земя. Тя иска да ограби Румъния с 9957
кв. км, като я компенсира с територия от 13 457 кв. км, която
ог рабва от България. Ето какво значи руското приятелство и
какво е славянофилство.
С мотивировка, че Добруджа не е румънска земя, че
там нема румънци, румънския парламент, и румънско то пра-
вителство, със съответни решения, отхвърлят предложението.
Русия предлага допълнителна компенсация, а именно Видинс-
ка област, и големо военно обезщетение, и на 28 март 1878
г. парламента и правителството отказват. На 1 април Русия
дава ултиматум на Румъния, че ако продължава да отказва,
румънската армия ще бъде разоръжена, и Русия ще окупира
целата страна. От сондажи с западните държави Румъния знае,
че нема кой да защитава, с оръжие, границите є, и че Русия
непременно ще вземе Бесарабия, и Румъния мисли така: Мен
ме изнасилват и ограбват, като ми предлагат да ограба друг,
и ще го направа. И Румъния взима Добруджа, с 3500 кв. км
по-голема от отнетата Бесарабия, и с голема стратегическа,
и икономическа, важност. В днешни дни виждаме, че Румъ-
ния не забрава да иска Бесарабия и Молдова, но забрава да
върне Добруджа на южния си съсед. Може би тя ще напра-
ви това, когато получи Бесарабия и Молдова, а може би, и
преди това. На Румъния ще се дадат граници, от България, и
международни гаранции, че ще ползва на костуеми разноски
Кюстенджа и други пристанища, на костуеми разноски да
ползва жп- и пътен превоз, и други улеснения, еднакви с
улесненията за български граждани. Не е редно в Силистра,
на 260 м от жилищните блокове, да има граница.

MILOM
27.02.2009, 12:10
САН СТЕФАНСКИ МИРЕН ДОГОВОР
Сан-Стефански договор. Прах в очите. Намеренията на Русия На 3 март 1878 г. е подписан Сан-Стефанския прелиминарен (сиреч временен) мирен договор (ССПрМД). От думата “прелиминарен” в названието на договора, и от чл. 25, ал. I, е съвсем ясно, че договора е временен, за неколко месеца, и неизпълняем от деня на подписването му, защото всичко решено в него ще се пререшава, и това ще стане с друг договор. ССПрМД е кьорфишек. ТОГАВА ЗАЩО РУСИЯ ГО СЪЗДАВА. Първо, главно, за да хвърли прах в очите на бълга- рите, да ги заблуди, да мислат че Русия освобождава България, и то бая голема, а лошата Англия, и другите велики държави, развалят това, което е направила Русия, да мислат, че Русия е приятелка, а западните държави са врагове, и българите требе да правят само това, което им казва Русия. Второ, за абсолютно осигуряване не създаването по еволуционен път на двете Българии, или на нещо подобно. ССПрМД има значение само защото показва какво Ру- сия иска да включи в окончателния договор, показва нейно- то отношение изобщо към България, и нейните намерения към Бъл га рия. Показва, че нейните на мерения са прилагане на Кримския вариант, а отношението е разграждащо, и ограбващо. Ето какво се вижда: 1. Окупацията е приблизително две години. Това означа- ва повече от две години. Колко повече не е казано, както не е казано и от кой ден ще се брои окупацията. 2. Не контролирано руско явно, и прикрито, управление през окупацията, и Русия е за голема България. 3. Турска войска може да преминава през Бъл гария когато Турция пожелае, но Турция нема това право, докато в Бълга- рия има руска войска. Това означава, че българите ще искат да има дълга окупация, за да нема в България турска войска. 4. Русифицира на войска, и общо русифициране. 5. Князът не е наследствен, и ще се избира всеки 5 годи- ни. Без съгласието на Ру сия княз не може да бъде избран. Това означава възможност за парализиране на държавата, безредици, и пр., и повод за руска намеса. 6. Русия взема Северна Добруджа, включително делтата на Дунав с островите, с граници: на север Дунав и Килийския канал, на юг по линията 5 км над Ръсово и 10 км над Мангалия, 13 457 кв.км. 7.Русия дава Нишко, Лесковец, и долината на река Българска Морава, на сателита си Сърбия 6334 кв.км. 8. През окупацията България ще издържа 6 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, общо 50 000 души: храна, фураж, дрехи, заплати на офицери. 9. Със ССПрМД България, фактически, е руски протек- торат. Съгласно ССПрМД Черна гора, Сърбия, и Румъния, са обявени за независими държави. Берлинският договор разпо- режда същото и за трите.

Грую Груев
03.03.2009, 14:25
Виждам, че въпреки наличието на тема за История, колегите са се развихрили в темата за трети март - може би така е по-добре, поне няма да мърсим темата със спам. Ето и моето виждане за трети март - първо да благодаря на колегата Милом за сполучкивите текстове, които макар й разглеждащи доста едностранчиво въпроса, през призмата на фобството към Русия, все пак дават чудесна представа за онова време и макар и пристрастни, отразяват сравнително правдиво ситуацията, поне геополитически.
1. Трети март би бил невъзможен без Априлското въстание (поне нямаше да е 3-ти март), а то самото би било невъзможно без Кримската война, която влияе и на прелиминарния договор от Сан Стефано:
а/ След като Русия е бита в Кримската война от обединените европейски сили+Турция, тя губи ред стратегически крепости - факт, който Русия не забравя и всячески се стреми да си възвърне. Русия губи и правото си да е "покровителка" на славяните на Балканите, което е още по-звучна плесница по имперското самочувствие. Кримската война, обаче има и положителна страна - принуждава Русия да се реформира и най-вече да премахне крепостничеството, именно затова си действие Александър II е наречен Цар-Освободител, а не, както ни внушаваше комунистическата литература, заради действията си в Бг, целите на които колегата Милом е описал достатъчно добре. Всъщност какво е удивлението на руските войски навлизайки в Бг, когато тук срещат едни прекрасни поля, един добре облечен народ, една богата реколта, неща които са миражи за самите тях. И те са тръгнали да освобождават "Брат-роб", пък той живее по-добре от тях!!!Същият Освободител шитка Аляска на хамерканите за 7,2 млн. долара, но това е друга тема :)
б/"победителката" Османска империя (понякога бъркаме Османската империя с Турция, а това са две съвсем различни държави, макар и втората да е пряка наследница на първата, затова и нямаме турско робство, а Османско и то даже не е робство, но това ще го развия по-нататък в темата. Моля, навсякъде в текста, където се срещне Турция, да се чете Османска империя) е принудена също да се реформира, като със специални фермани са дадени правдини на раято, които в повечето случаи си остават на хартия. Турция е принудена да отвори пазарите си и освен това да приеме 200 000 черкези и татари, които се настаняват преимуществено на територията на БГ.
Именно отварянето на пазарите за чужди стоки+татаро-черкезката инвазия са причините за въстанието от 1876 и по-конкретно:
- чуждите индустриялни стоки смазват българския еснаф, който и без това е в криза след приключването на войната, тъй като се получава едновременно падане на цените, намаляване на поръчките от турската армия (основен контрагент)+набълбукване с кредити за изпълняване на поръчки, които не се заплащат (нещо като репаджиите през миналата година)
- татаро-черкезите са свикнали да грабят и колят - за тях това е ежедневие от руските степи и Кавказ, което пренасят и в Бг и въпреки че турската власт ги оземлява и принуждава местното българско население да изкоренява гори, за да създава ниви и да им строи къщи (именно тогава от лудата гора в Лудогорието остава само наименованието и се превръща в поле), това не променя навиците им. Това пък от своя страна съвсем разбива търговията и е основна причина за въстанието от 1876.
Не знап дали сте се замисляли защо във въстанието от 76 година участват основно занаятчийски краища - причината е описана по-горе. В тези селища населението е имало привилегии, каквито едва ли са се полагали на роби - не са плащали данъци, турчин не е смеел да влезе или ако е влизал е слизал от коня си и е свалял феса си, имали са право да носят оръжие, търгували са на огромен пазар - от Белград и Виена, до Александрия и Багдад и т.н. - черкезите обаче спират търгивията, а на гъзар с чифте пищови извън село не е редно да се правиш. Въстанието е организирано от хора, болни от амбиции да се докажат, да се вживеят в ролята на водачи, да имат своите 5 минути слава. Един Бенковски е бил склонен да жертва цяла област, но да "Отвори в сърцето на тирана рана, а Русия - тя нека заповяда..."
Цялата подготовка се е базирала на очакването да дойде Русия (в краен случай "братята" сърби), като дори и самите турци са повярвали на подобна лъжа - на много места аскерът не атакува докато не пукнат 2-3 пъти срещу него, за да разбере патроните фабрични ли са или са фишеци - т.е. има ли руски полкове насреща си...
Основна част от зверствата в Батак, Брацигово, Перущица и т.н. са извършени от българи-мохамедани, макар и под бездействието на редовната армия, не правеща нищо за да ги възпре...
Поклон пред безумците, поклон пред героите, поклон пред знайните и незнайни жертви, те умряха за да можем днес ние да имаме държава, държава, която да плюем, да наричаме кочина, булгаристан, бгетовица и т.н., но винаги да знаем, че има едно място, където да се приберем, място където не сме чужди,място, което да наречем свой дом!!!
2. За да разберем 3-ти март, трябва да разгледаме позоциите на основните играчи:
а/ западните държави - не желаят промяна на статуквото, искат османската империя да се запази, но да се реформира - свиква се Цариградската конференция - обикновено място за чесане на езици, вземат се решения, които Турция уж приема, но на следващияден има преврат и новете властимащи в Турция денонсират спогодбите. Реално западът казва - ми пробвахме се, глейте какви правдини ви докарахме, но да се вертва и един войник във ваша чест - не, благодаря, ей, там са руснаците, при тях човешкият живот не струва 5 стинки, те да се бият за вас. Твърде удобно, но жестоко-реално, на западът му дерме на хурката за нас, но ако има още конференции с удоволсвие би участвал
б/ съседните държави (без Турция, естествено) - боли ги фара за Бг, ако зависи от тях биха спрели създаването на българска държава. Имат две основни мисли - как да си увеличат територията, без значение за чия сметка (на Бг или Турция) и как това да стане без да ядат здрав пердах от Турция. Типичен пример е Сърбия - съвсем наскоро размазана от Турците (през 1876), въреки участието на множество славяни-доброволци, включително българи, неуспели поради една или друга причина да се включат в Априлското въстание, та Сърбия не влиза във войната до падането на Плевен, когато вече резултатът е ясен, въпреки настойчивите искания на Руското командване преди това. Но след Плевен сръбските копелета бързат - те искат София, добре че Руснаците ги изпреварват и им секват мераците. Сърбите са толкова "добри" войници, че подминават единствената крепост, която има гарнизон - Ниш, не смеейки да влязат в пряк конфликт с турчолята. Прочетете братя и знайте своята история - никога не сме били братя със сръбските псета...
в/ Русия - руснаците открай време се стремяъ към топло море, причините са всеизвестни - няма как да имаш търговия без целогодишен излаз на море. Вариантите са:
- На запад - трябват да се сборят с поляците и гермаците - мишън импосибъл
- На югоизток - с Иран и Индия - пречи Кавказ (правят се множество опити за овладяването му) и естествено Англия
- На югозапад - черно море, дотигнато още от Петър Велики, е, да но черно море без владеенето на Проливите е като вътрешно езеро с пазач Турция - това е и основната причина за всички войни с нея - контрол на Проливите - еинсвеният възможен вариант за незмръзващо море...
Как се равива войната е повече от ясно - глупостта на Сюлейман и болните му амбиции, ведно с героизма на българи и руснаци при Шипка решава войната.
Тук е момента да кажа - поклон пред хилиядите обикновени руснаци, румънци, финландци и българи паднали за свободата на Отечеството.
България няма да ви забрави!!!
3. Преговорите и договорите - Милом ного добре ги е описал - санстефано е невъзможен,една химера, един блян, един прекрасен блян. Да видим позициите на основните играчи:
а/ Западът - колкото се може по-малка държава за българите на Балканите - последното, което им трябва е благодарен сателит на Русия на 100 км от Проливите. Рязане до кокъл, ако може и по-надълбоко. Западът ни го забива троен, но си гони интересите и щеше да си гони независимо дали тук са българи, манафи, маляки, сръбски псета, мамалиги и т.н. Брутално, но факт- моля гъзолизците на запада да прочетат и осмислят
б/ Русия - тя си иска компемсации за загубените територии след Кримската и издигане на авторитета. Русия трябва да остави впечатлението на Освободителка и колкото и да ми е криво да го кажа - тя има това морално право, получило го е с цената на десетките хиляди жертви, голяма част от които идват с огромното желание да помогнат на брата-роб, без да знаят за задкулисните игрички и имперските амбиции. Русияполучава своето и с право.
в/ Румъния - получава северна добруджа, като компенсация за бесарабия. Мамалигите също имат право като участник и на база жертвите си при Плевен, а и като логистичен център(те нямат и избор, но не са недоволни от размяната - все пак получават стратегическа територия, която епортата им към света). Това е братския подарък на Русия, но ако трябваше да жертваме северна добруджа за целокупна България - то цената щеше да е пренебрежимо малка... Все пак добруджа по това време е рядко населена и с преобладаващо турско население
г/ Сръбските "брача" - най-големите наглеци - получават Ниш, Лесковац и Враня за няколко дневната си разходка - всъщност колкото и да ми е болно, шумадийките псета най-добре си изиграват картите - минимум усилия, максимум придобивки, при нулев риск. А тук, в България имаше толкова противници на ударите на Нато... Имаше и един сръбски палячо, тренер на отбора на българската войска, на когото богохулно бе надяната параданата униформа на български генерал - о. неразумний юроде....

Създаването на България като субект на картата на Европа е дело с огромни последици, Дело,което дължим на русите, независимо от амбициите им и пречките, които ни създават след това. Длъжне се да благодарим на обикновения руски войник, бил се и умирал за свободата на майка-България.
Поклон, дълбок поклон, герои, благодарим ви Освободители, благодарим ви руси, румънци, фини и на вас - синове на майка-България, дали живота си за нашата свобода. България не ще ви забрави и вечно ще тачи паметта ви, независимо от политическите боричкания, тънки сметки, гъзолизство и чуждопоклоничество!!!

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...

Остап Бендер
03.03.2009, 16:07
Виждам за Шипка ще говорим..

1877 г. на 11 август героите на Шипка обръщат хода на войната.
И тъй-като подробностите са най-важни за анализа на събитията,
ще дам откъс от разказа на Стефан Цанев „Сабята с диаманти”:

„След като Сюлейман паша разбил руските войски край Стара
Загора, той изпратил де пеша на султана, в която му съобщавал,
че е разбил руската армия, че е минал през прохода Шипка и в
бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия,
която е обсадила там Осман паша. А съединят ли се армиите на
Сюлейман и Осман – това означавало край на войната. Получил
султанът депешата и пратил веднага на Сюлейман паша награда –
сабя с диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка
– за колко ще ги помете онези там горе 3-4 хиляди гяури със своята
40 хилядна армия. Какво обаче станало – ти знаеш, слава Богу от
Иван Вазов. Защо „Сюлейман безумни” след съпротивата на „живи
и умрели”, на героите по дух не се оттегля, а продължава да сочи
върха. Спомни си в писмото, откъде точно пише че е преминал.
Султан лъже ли се, ами сабята с диаманти. Ей така, заради една сабя
Турция загубила войната. Поуката е – не лъжи, колкото е по-голяма
лъжата по-трудно се изпълнява. Не правя намек за политици и т.н.
А за сабята ли – разправят после с нея му отрязали главата.”

из http://www.esencia1.info

Заради глупостта на еврейна Соломон и заради сабята с диаманти а не заради героизма на опълченците Русия печели войната. Дори и да беше превзел прохода, руснаците имат достатъчно резерви за да запушат пробива. За това на Соломон /Сюлейман/ трябва да му издигнем огромен паметник на Шипка.

Грую Груев
03.03.2009, 18:40
Виждам за Шипка ще говорим..

1877 г. на 11 август героите на Шипка обръщат хода на войната.
И тъй-като подробностите са най-важни за анализа на събитията,
ще дам откъс от разказа на Стефан Цанев „Сабята с диаманти”:

„След като Сюлейман паша разбил руските войски край Стара
Загора, той изпратил де пеша на султана, в която му съобщавал,
че е разбил руската армия, че е минал през прохода Шипка и в
бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия,
която е обсадила там Осман паша. А съединят ли се армиите на
Сюлейман и Осман – това означавало край на войната. Получил
султанът депешата и пратил веднага на Сюлейман паша награда –
сабя с диаманти. Препасал Сюлейман сабята и тръгнал към Шипка
– за колко ще ги помете онези там горе 3-4 хиляди гяури със своята
40 хилядна армия. Какво обаче станало – ти знаеш, слава Богу от
Иван Вазов. Защо „Сюлейман безумни” след съпротивата на „живи
и умрели”, на героите по дух не се оттегля, а продължава да сочи
върха. Спомни си в писмото, откъде точно пише че е преминал.
Султан лъже ли се, ами сабята с диаманти. Ей така, заради една сабя
Турция загубила войната. Поуката е – не лъжи, колкото е по-голяма
лъжата по-трудно се изпълнява. Не правя намек за политици и т.н.
А за сабята ли – разправят после с нея му отрязали главата.”

из http://www.esencia1.info

Заради глупостта на еврейна Соломон и заради сабята с диаманти а не заради героизма на опълченците Русия печели войната. Дори и да беше превзел прохода, руснаците имат достатъчно резерви за да запушат пробива. За това на Соломон /Сюлейман/ трябва да му издигнем огромен паметник на Шипка.
Руснаците нямат налични резерви (те са в Русия и са на път, но далече, затова и румънците се включват при Плевен) и не могат да затворят пробива по никакъв начин. Влизането на дюнмето Сюлейман в Северна България би означавало анихилирането или поне изтеглянето на и на Източния и на Западния отряд - едновременно или поотделно. Веднъж вече зад Дунав, руснаците едва ли биха го форсирали пак, а и вероятно войната би свършила с примирие. За българските жертви няма да говоря - те биха били колосални и Батак би ни сторил детска игра в сравнение с тях. Интересно е, че не се обсъжда клането в Стара Загора, което по мащаби и жестокост е по-голямо от баташкото - давам само един пример за мъченията - след повторното слизане на руските войски в полята на Стара Загора, те намират ужасяваща гледка по някои дървете - одрани живи хора, като кожата им е напълнена със слама и обесена за назидание....
Остапе, комуноидно отроче, не отричай собстевната си история и поне в този ден не я омаскарявай с пасквилите си. Ти си позор за България, а ако някога привържениците на Атака те чуят, предполагам че ще те разчекнат на коня. Валко за България, ако и единствената парламентарно предтавена националистическа партия е бъкана от подобни комуноидни изчадия.
Извинявам се за офтика.
Ние помним и се гордеем с героизма на опълченците, а геният на дядо Вазов най-добре го е описал:

България цяла сега нази гледа.
Този връх висок, тя ще ни съзре,
ако би бегали - да мрем по-добре...

Остап Бендер
03.03.2009, 18:55
Ние помним и се гордеем с героизма на опълченците, а геният на дядо Вазов най-добре го е описал:

България цяла сега нази гледа.
Този връх висок, тя ще ни съзре,
ако би бегали - да мрем по-добре...

Вазов е страхливец и негодник. Когато избухва въстанието Вазов, който е един от апостолите си плюе на петите вместо да се включи в него. Прави "героичен" преход през Цариград с кораб за Румъния.
Соломон за разлика от Осман Паша е тъпак, келеме, негодник и некадърник с огромно его. Вместо да унищожи опълчението в равнината /армията на еврейна има смазващо числено превъзходство/, предпочита да се отдаде на грабеж и плячкосване и опожарява и ограбва Стара и Нова Загора и селата около тях. После гони михаля на алпийската Шипка и резултатът е известен. Съвсем отделен е въпросът, че е можел да премине Балкана през друг неохраняван проход. Своботата си я дължим в огрона степен на дивотията и глупостта на еврейна.

al64ad
03.03.2009, 20:23
Милом добре си описал нещата със Сан стефанския предварителен договор,но трябваше да ги подплътиш с още факти за дипломатическата подготовка на войната:

1.Това са двете споразумения с Австро-Унгария осигуряващи неутралитета и ,най същественото в тях за нас, са поетите от страна на Русия ангажименти -новосформираната структура с българско население ,да бъде ограничена до Стара планина и се признават интересите на Австро-Унгария в Босна и Херцеговина и евентуален анекс както става по-късно.
2.Такива спогодби има и с Англия и договорки с Германия също

Така,че "несправедливият" Берлински конгрес просто конкретизира и облича в официална форма договорките направени преди войната.
Между другото страхотна статия по тоя въпрос е написал дядо ви Благоев още 90 -тте години на 19 век което не е чудно,все пак е зет на дясната ръка на Стамболов.Много ми беше чудно като студент как комунистите бяха допуснали тая статия да влезе в събраните му съчинения .

А за останалата част от спора мога само да цитирам "Няма вечни врагове или вечни приятели има вечни интереси"

al64ad
03.03.2009, 20:43
Груев ,"братята" сърби не докопват София, но заемат Видин и отказват да го освободят, та се налага да пратят бъдещият майор Панов с опълченските дружини да им "помогнат".

Грую Груев
03.03.2009, 21:02
Груев ,"братята" сърби не докопват София, но заемат Видин и отказват да го освободят, та се налага да пратят бъдещият майор Панов с опълченските дружини да им "помогнат".
Това е точно така, затова най-мразя сърбофили и хора плямпащи за панславизма. Ние от шумадийските псета добро не сме видели - никога!!!
Ние помним:
1. разтурянето не легиите след подобряването на отношенията с Турция и използването на нашите момчета за пушечно месо заради панславизма
2. Начертанието на Гарешанин
3. Подтикването на селските бунтове в Нишко от 1840, с обещанието, че сърбите ще се намесят, а вместо това те седят и гледат със садистично удовоствие етническото прочистване на областта след зверставата на турците
3. Въстанието във Видинско от 1850 по подобие на Нишкото
4. Заграбването на Тимошко и Зайчарско
5. Заграбването на Нишко, Лесковачко и Вранско
6. Заграбването на Македония
7. Спогодбите с маляките за подялбата й
8. Избиването на българи и асимилационната политика в Македония
9. Не ще забравим вероломното нападение в гръб през 1885 от "брачата", когато младата ни армия е на 300 км на изток
10. Знаем, че Белград е бил повече години българска крепост, а не сръбска
Ние помним, че исторически всичко се връща и макар да мразя цигането Костов, то оценявам изключително високо поведението му 1999 - той спря руснаците и пусна НАТО - шумадийците заслужиха своето наказание. Това бе поведението, което български държавник трябва да има. Сърбите са най-големия ни враг на Балканите (доколкото тази думичка звучи в контекста на 21 век) и заедно с маляките са хората, които най-много ни мразят. Защо ли?Нали сме славяни?

TNN
03.03.2009, 21:14
Благодаря на MILOM за текстовете, които е открил и сподели с форума !

al64ad
03.03.2009, 21:27
Груев ,поправка-румънците никак не са доволни от компенсацията със северна Добруджа при дебатите в парламента им е използван един лаф -"получихме дунавските блата ведно с комарите"

al64ad
03.03.2009, 21:30
Груев ,"братята" сърби не докопват София, но заемат Видин и отказват да го освободят, та се налага да пратят бъдещият майор Панов с опълченските дружини да им "помогнат".
Това е точно така, затова най-мразя сърбофили и хора плямпащи за панславизма. Ние от шумадийските псета добро не сме видели - никога!!!
Ние помним:
1. разтурянето не легиите след подобряването на отношенията с Турция и използването на нашите момчета за пушечно месо заради панславизма
2. Начертанието на Гарешанин
3. Подтикването на селските бунтове в Нишко от 1840, с обещанието, че сърбите ще се намесят, а вместо това те седят и гледат със садистично удовоствие етническото прочистване на областта след зверставата на турците
3. Въстанието във Видинско от 1850 по подобие на Нишкото
4. Заграбването на Тимошко и Зайчарско
5. Заграбването на Нишко, Лесковачко и Вранско
6. Заграбването на Македония
7. Спогодбите с маляките за подялбата й
8. Избиването на българи и асимилационната политика в Македония
9. Не ще забравим вероломното нападение в гръб през 1885 от "брачата", когато младата ни армия е на 300 км на изток
10. Знаем, че Белград е бил повече години българска крепост, а не сръбска
Ние помним, че исторически всичко се връща и макар да мразя цигането Костов, то оценявам изключително високо поведението му 1999 - той спря руснаците и пусна НАТО - шумадийците заслужиха своето наказание. Това бе поведението, което български държавник трябва да има. Сърбите са най-големия ни враг на Балканите (доколкото тази думичка звучи в контекста на 21 век) и заедно с маляките са хората, които най-много ни мразят. Защо ли?Нали сме славяни?

Дааа ,а Гарашанин е чист етнически българин -каква ирония само...

al64ad
03.03.2009, 21:45
??????????? Няколко седмици преди президентът Георги Първанов да получи в Москва част от принадлежали на България документи от руските архиви, "Дневник" се свърза с любопитен източник на данни за малко познати моменти от драматичните събития след нападението на нацистка Германия срещу СССР. Източникът се представи като работещ в чужбина служител на българска институция (поради което пожела анонимност), заинтригуван от работата на обществения съвет за връщането на българските архиви от Русия.

По неговите думи, докато е работил в Москва в средата на 90-те години, е видял как по националната телевизия синът на българския посланик от онези години Иван Стаменов разказва за уникална поредица от срещи на баща му с хора висшето съветско ръководство, търсещи посредничество за мир с Адолф Хитлер. Войната е едва на две седмици, а Йосиф Сталин още не е се е появил на сцената.

Според преразказаното свидетелство на 4 юли 1941 г. в българското посолство в Москва се появява Лаврентий Берия с искането за "незабавна среща" с Иван Стаменов. Той е приет от посланика, но под условие разговорът им да се стенографира. Секретарят в посолството ще заяви много години по-късно, че тогава е сондирано първото примирие, а разговорите (за тях е докладвано лично на цар Борис Трети) продължили в още седем срещи в следващите две седмици. На 27 юли 1941 Сталин приема в кабинета си Иван Стаменов, а разговорът също е стенографиран и от двете страни. Тогава Сталин подава на Стаменов карта с подписа му, на която е начертана новата граница между Германия и СССР. На нея се признавали за Хитлерови територии цяла Украйна, всички прибалтийски държави, Молдова, Крим, половината Белорусия (западната част, завзета от СССР след Полша 1939 г.).

Достоверността на фактите в този разказ се крие в архивите на царската канцелария, надеждата за достъп до които се съживи през последните месеци. Източникът на "Дневник" обаче смята, че съдържанието на стенограмите е такава историческа бомба, че руснаците вероятно отдавна са унищожили тази част от архива.

На 27 януари Министерският съвет възложи на външно министерство да изготви официално искане за връщане на български исторически документи от Русия, иззети от съветското военно командване по време на Втората световна война.

За историята как български дипломат е държал в ръцете си през лятото на 1941 г.

карта на Европа със съвършено различни очертания

вече има откъслечни сведения. Мистериозно остава само защо е търсено българско посредничество.

Един от твърдящите за това посредничество не е кой да е, а самият шеф на главното командване на държавната безопасност на СССР, ръководителят на съветската агентура в Европа и Америка генерал Павел Судоплатов (1907 - 1996). В книгата "Кремъл и Лубянка - спецоперации 1930 - 1950", написана в края на живота му, "главният диверсант" на СССР, както е наричан от чуждите изследователи, твърди, че Берия му е възложил да сондира чрез българския пълномощен министър в Москва Иван Стаменов мнението на Берлин за евентуален незабавен мир с Германия. За предприети опити от съветските ръководители още в самото начало на войната чрез царя на България Борис III да предат в Министерството на външните работи на Третия райх предложение за сключване на мир между СССР и Германия съобщава в книгата си биография на Хитлер (Adolf Hitler, 1989) и британският изследовател Джон Толанд. Авторът сравнява съветското предложение с известния Брестки мир от 1918 г., сключен между Германия и болшевишка Русия, и посочва, че само срещу съгласието да прекрати войната СССР бил готов да предаде на Хитлер Украйна, Прибалтика, Белорусия и Молдавия, а когато един ден СССР се укрепи, ще си ги върне, както направили това през 1939-1940 г.

Друго твърдение на Судоплатов обаче е наистина сензационно, защото съобщава за най-големия провал на разузнавателните служби на Царство България, а именно, че

пълномощният министър в Москва от 1940 до 1944 е бил агент на НКВД

От което възниква въпросът на каква кауза е служил в оня момент българският посланик. И дали "мнението на канцеларията в София" е онова, което посланикът е предал на Сталин. Според Джон Толанд "българският посланик се оказал на високо ниво и заявил, че Хитлер никога няма да победи Русия, нека Сталин не се безпокои за това".

Истината е заключена единствено в липсващите исторически документи, най-вече онези от царската канцелария. Нито в Министерството на външните работи, нито в останалото от канцеларията на двореца има нещо, което да потвърди за сондажа на Сталин, още по-малко за мнението на българското правителство и царската канцелария. А липсват и документи от българското посолство в Москва.От ДНЕВНИК

Милом това са отново опити за вдигане на тиража--ВСИЧКО ТОВА Е ОТДАВНА ИЗВЕСТНО ,а такива сондажи за сепаративен мир са правени и 1942 год отново...

Грую Груев
03.03.2009, 22:33
Груев ,поправка-румънците никак не са доволни от компенсацията със северна Добруджа при дебатите в парламента им е използван един лаф -"получихме дунавските блата ведно с комарите"
Позволи ми да не се съглася с теб. Румънците не са против компенсацията - просто трябва по някакъв начин да вдигнат малко шум как са били поставени пред свършен факт, което си е така. Ако Румъния не искаше северна Добруджа и изобщо платцдарм на юг от Дунава, заяо след 1913 тя поставя искане за компенсации само от България за куцовлашкото малцинство в Македония. ТАкова има и в новите земи на Сърбия и на Гърция - хайде маляките са далече, но с яумадийските псета имат обща граница. Просто на Румъния излазът на море е жизненонеобходим, а заграбването на българската територия е единствения възможен вариант. И да факт е, че северна добруджа е с преобладаващо турско население, че там няма румънци (за разлика от Бесарабия) и че половината е блата, но излазът е нещото, за което власите мечтаят и го постигат. Руснаците пък с един куряум убиват два заека - връщат си загубеното след Крим и настройват България и Румъния един срещу друг. Така единствения по-голям потенциален съюзник пред България е отразян (румънската армия е по-голяма от сръбската и гръцката взети заедно) и нашата родина е принудена да търси варианти в съюз с малякитеи шумадийците. Едновременно с това, Русия може да шантавира България с румънска намеса (което и става 1913), както и Румъния с българска (от това пък се възползват немците 1915). Въобще нямаме печеливш ход.
Но пак да повторя - ако Северна Добруджа бе цената, която трябваше да платим за свободата на целокупна (подчертавам целокупна) България, то това би била минимална цена. Така както и 11 000 депортиран евреи от Беломорието и Македония са малка цена за спасяването на 50 000 евреи в страната и връщането на Южна Добруджа. Всяко неяо си има цена, но за съжаление ние, в повечето случаи плащаме с лихвите, но без обратна престация.

Optic
04.03.2009, 05:30
От дневника на Богдан Филов, 7. I. 1941:

"В 10 ч. дойде Севов да ме заведе при Царя. Изложих му разговорите. Когато му казах, че според моето мнение за нас няма никакъв друг изход, освен да се съобразим със съветите на немците и да подпишем Тристранния пакт, той беше засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно. В първия момент каза, че предпочита да абдикира или да се хвърлим в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме. Той бил републикански цар; гледал какво ще стане с народа. Намесването ни във войната чрез пакт с Германия било идея на "старците" (около генерал Жеков) начело с баща му, които не могли да се помирят с мисълта, че ние сме извършили всичко досега много по-добре от тях без война. Бои се, че щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани, че народът няма никакво желание да се бие и че може да избухнат смутове; няма вяра и във войската.
Против всичко това и аз реагирах много енергично. Казах му, че ако един народ е станал вече тъй инертен, че той не е вече в състояние да се бори за никакви идеали и не е готов да прави никакви жертви, такъв народ е вече узрял за робство и тогава е безразлично дали той ще бъде тъпкан от германски или руски ботуш. Но аз не вярвам, че нашият народ е в това състояние. Апелирах към Царя да бъде войник, какъвто е бил в миналото и да не изоставя страната, която има пълно доверие в него. Казах му, че аз не съм бил войник, но произхождам от военно семейство и никога не съм отстъпвал пред борбата. Винаги съм се борил и винаги съм сполучвал досега в тази борба, вярвам че и сега ще сполуча. Ако трябва да паднем, нека паднем поне с чест. Даже и да искаме да доведем болшевизма, няма да избегнем борбите, понеже у нас все има хора, които са готови да се борят против него и няма така лесно да отстъпят. Ако народът сега е така инертен и без дух, вината отчасти е на правителството, защото и нашето поведение е било колебливо. Ако обаче ние се решим да действуваме, и той ще се окуражи, защото между правителство и народ винаги има този контакт, който наблюдаваме и между артиста и публиката. За нас няма друг изход, защото войната е неизбежна. Ако съзнаваме обаче това, по-добре тя да се води при най-износни за нас условия. Ако оставим германците просто да минат през нас, те ще ни третират като окупирана страна, както е Румъния, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ако сме в съюз с тях. Ние нищо не можем да очакваме от една победа на Англия, тъй като при разпадането на германската мощ ние веднага ще се болшевизираме. Ако е въпрос да търсим спасение в болшевизма -- нещо крайно опасно (примерът с Унгария) -- ние бихме имали винаги време да го направим."

MILOM
04.03.2009, 13:14
Тайното споразумение
граф Петър Шувалов лорд Солзбъри
Англия казва направо на Русия, че нема да допусне прик-
рит руски протекторат. Никакво руско управление, и никаква
дълга окупация. Всички членове на ССПрМД да бъдат прере-
шени.
Австия казва на Русия, че австро-рускитетри споразумения требе да се изпълнат, че ССПрМД не може да бъде
възпроизведен в окончателния договор, и че е възможно да
води война.
Още в средата на м. апр ил Русия съобщава, че е съгласна
да преговара, и на 30 май 1878 г. в Лондон, руския посланик
Петър Шувалов, и външния министър Солзбъри, подписват
три тайни споразумения, наречени Меморандум № 1, М. №
2, М. № 3.
Меморамум № 1 от 30 май 1878 г. гласи:
Н. в. всеруски император, узнавайки за измененията, ко-
ито правителството на нейно британско величество предлага
да бъдат включени в предварител ния Сан-Стефански договор
(ССД), за да бъде приемлив за ан глийското правителство,
намира, че некои от тех не противоречът на главната цел на
войната, която цел се състои в осигуряване доброчестината
и безопасността на христианското население на Балканския
полуостров, и гарантиране на това население стабилни управ-
ленски структури, и добри правителства.
Ето защо Санкт-Петербургския кабинет намира, че идеи-
те, предложени от Сейнт-Джеймския кабинет, дават за пред-
стоящия конгрес основи за споразумение, състоящо се от
следните пунктове:
1. Англия се отказва от меридианното (от вес но) делене
на България, но руския пълномощник на конгреса има право
да се застъпва за такова делене, като все пак обещава да не
настоява за него, ако Англия, в края на крайщата, има друго
мнение.
2. Границите на България на юг ще се изменат така, че тя
да е отделена от Бело море, подобно на южните граници на
българските провинции, предложени на Константинополската
конференц ия. Това се отнася до проблем за границата само в
частта, отнасяща се до изключване брега на Бело море, т.е. за
територии на запад от Лагос. Проблемът за границата от този
пункт, до брега на Черно море, остава открит за обсъждане
(б.а. Ла гос е пристанище, на юг от град Ксанти).
3. Западните граници на България ще бъдат поправени по
национален признак, така, че да се изключи от тези провин-
ции не българско население. Западните граници на България,
по принцип, не бива да преминават зад линията, идваща,
приме но, от Нови-Пазар към Курча-Балкан (т.е. приблизи-
телно към Сер).
4. България, в пределите, посочени в пунктове 2 и 3, ще
бъде разделена на две провинции, а именно:
една от тех, на север от Балкана, ще получи политическа
автономия с княжеско правителство, другата, на юг от Бал кана,
ще получи широка административна автономия (например,
по образец на автономията, съществуваща в английските ко-
лонии), с губернатор-христианин, назначен с съгласието на
Европа, за срок от 5 до 10 години.
5. Всеруския император отдава особено знач ние на из-
лизането на турската армия от Южна България. Негово вели-
чество не верва нито в безопасността, нито в осигуряването
на бъдещата съдба на българския народ, ако там останат
османски войски.
Лорд Солзбъри е съгласен с излизането на турските войски
от Южна България, но и Русия не ще възразява против това, че
конгре са да определи начин, и случаите, когато на турските
войски ще бъде разрешено да влезът в южната провинция,
за да противодействат на въстние, или нахлуване, което е
станало, или ще стане.
Все пак, Англия си запазва правото да иска на конгреса,
султана да има право да държи войска по гранинците на юж-
ната провинця.
Пълномощникът на Русия на конгреса има пълната свобо-
да, при обсъждане на това последно предложениена лорд
Солзбъри.
6. Британското правителство иска, и Русия се съгласява,
че висшите чинове на милицията в Южна България ще се
назначават от Портата, с съгласието на Европа.
7. Обещанията относно Армения, съдържа щи се в пред-
варителния ССД, следва да не са изключително по адрес на
Русия, но също и по адрес на Англия.
8. Доколкото правителството на нейно британско величес-
тво, а също така и руското правителство, проявяват най-голем
интерес към бъдещата организация на гръцките области в
Балканския полуостров, член 15 от предварителния ССД ще
бъде изменен по такъв начин, че другите държави, и особено
Англия, а също така и Русия, да имат съвещателен глас в бъде-
ща та организация на Епир, Тесалия, и други гръцки области,
останали под владичество на Портата.
9. Що се отнася до обезщетяване на военните разходи,
то негово в. императора никога не е имал намерение да пре-
върне обезщетяването в териториални анексии, и не отказва
да дава уверения в този смисъл.
Уговорено е, че обезщетяването на военните разходи неще
лиши английското правителство от правата на кредитор, и в
това отношението остава в положението от преди войната.
Не оспорвайки крайното решение, което Русия ще вземе
относно размера на обезщетението (на военните разходи),
Ан г лия си за паз ва правото да изложи на конгреса нейните
сериозни възражения.
10. Що се отнася до долината Алашкерт и града Баязид,
доколкото тази долина е голем транзитен път за Персия, и има
огромно значение в турските очи, н.в. императора е съгласен да им я вър не, но в замена, той поиска и получи, отстъпка в
полза на Персия, а именно, не големата територия Котур, ко-
ято комисията на двете посреднически правителства приеха
за справедливо да се върне на шаха.
11. Правителството на нейно б.в. смета за свой дълг да
изрази своето дълбоко съжаление, ако Русия решително насто-
ява да връщане на Бесарабия. Доколкото, обаче, достатъчно
е ясно, че другите държави, подписали Парижкия договор,
немат намерение да защитават с оръжие границите на Румъ-
ния, определени с този договор, Англия не се смета тол ко ва
преко заинтересована по този въпрос, за да има право само
тя да вземе от говорност, и да се възпротиви на връщането, и
затова тя се за дължава да не оспорва окончателно то решение
на Русия относно връщането на Бесарабия.
Съгласавайки се да не възразява против желанието на
руския император да придобие порт Батуми, и да за пази заво-
еванията си в Армения, правителството на нейно в. не скрива
от очите си, че е вероятно, в резултат на това раширяване
границата на Русия, в бъдеще да възникне сериозна опасност,
заплашва ща спокойствието на турското население в Азия. Но
правителството на нейно в. е на мнение, че задължението за
пазене на Османската империя от тази опасност, задължение,
което от сега тежи специално на Англия, за напред може да се
осъществи, без Ев ропа да изпита бедствието на нова война.
Заедно стова, правителството на кралицата приема за сведе-
ние уверенията на негово и.в. затова, в бъдеще граница та на
Русия не ще бъде разширена по посока на Азиатска Турция. В
връзка с това правителството на нейно в., предполагайки, че
изменението на ССД, договорено в меморандума, е достатъч-
но за да отслаби възраженията, които то има срещу договора
в неговия сегашен вид, се задължава да не възразява против
членовете на предварителния ССД, не изменени с единадесет-
те изложени погоре пункта, ако, след внимателно обсъждане
на тези членове в конгреса, Русия пак държи за тех.
Възможно е, по време на разискванията, по взаимно съгласие, да направат
нови изменения, които е не възможно сега да се предвидат;
но ако между руския и английския пълномощници не се
постигне съгласие относно тези нови изменения, този мемо-
рандум ще е задължителен за пълномощниците на Русия, и
Великобритания, на конгреса.
В удостоверение, че този документ е подписан от пос-
ланика на Русия в Лондон, и главния държавен секретар на
нейно б.в.,
ПОДПИСАЛИ: Петър Шувалов, Солзбъри

Грую Груев
04.03.2009, 20:38
Здрасти Милом, а знаеш ли, че преди тайното споразумение с Англия, руснаците се пробват да постигната подобно и с Австрия, под опеката на Германия и след подписвамето на Сан Стефано. Австрийско-немското предложение е ок за създаване на средно голяма България (без териториите на запад от Вардар - те са нужни на Австрия за мечтания коридор към Солун) и никакви увеличения на Сърбия и Черна Гора - съвсем логична, тъй като те са и потенциален противник за Босна, която е почти анексирана вече. Руснаците са ок с предложението за България, но са твърдо против да не се разшири Сърбия и проекто споразумението пропада. така пак го ядем заради гадните шумадийци и скапаните славянски кръгове в Русия. Друг е въпроса доколко Англия нямаше да се противопостави, но наличието на 3 големи сили (Русия, Австрия и Германия) срещу само 1 (Англия) при неутрални Франция и Италия (дреми на фурката на тях за източните балкани), може би щяхме да имаме една 120-130 хил. км България ояе през 1878, а след това.... Ех, мечти....

divedi
04.03.2009, 21:14
Траките са Българи
http://ziezi.net/trakite.html

B.Graham
05.03.2009, 22:41
БОЙНА ДРУЖБА - НЕОБЯСНИМА
Русия и България воюват ожесточено през Първата световна и победата неизменно е наша
5 Март, 2009
Проф. Михаил Константинов


Берлинският конгрес, който се провежда през юли 1878 г., де факто денонсира Санстефанския мирен договор и разпокъсва България на три части не без съгласието на Русия.

Отпразнуваният наскоро национален празник на 3 март, когато през 1878 г. е подписан Санстефанският предварителен мирен договор, отприщи вълна на русофобски и русофилски изяви по електронни и хартиени медии. Интернет форумите напълно пощръкляха и така дадоха своя принос към пропагандната истерия. Празникът впрочем е повод да припомним някои моменти от руско-българската бойна история. Като се водим от правилото, че когато фактите говорят, и боговете трябва да мълчат.

Историята на бойната дружба между Русия и България често напомня онзи анекдотичен случай с Китай и Виетнам, който световните медии описаха на 17 февруари 1979 г. със следната депеша мълния от мястото на събитието "Двете братски армии се бият ожесточено в Прохода на дружбата"! Какво беше станало? Ами, беше станало това, че година по-рано, вдъхновен от изгонването на американците, Виетнам нападна Лаос и Камбоджа и свали от власт големия марксист-ленинец, възпитаник на Сорбоната и масов убиец Пол-Пот и бандата му. И едновременно с това изгони стотици хиляди китайци, оказвали дотогава братска помощ на героичния виетнамски народ. Това вече Китай не можа да преглътне и стовари 120-хилядна армия върху доскорошния си съюзник. Вместо да клекнат и да молят за милост обаче, виетнамците набиха нашественика и след 20 дни китайците се оттеглиха. Разбира се, и двете страни декларираха победа. Иначе резултатът от братския бой бе няколко десетки хиляди убити и ранени. Колко, така и не се разбра, а и в този край на света не броят точно жертвите.

Не по-малко славна е историята на руско-българските войни които започват през X век. Може би защото преди това Русия просто я няма на политическата карта - за начало на Киевска Рус се приема 882 г. Като начало руският княз Святослав Игоревич напада и разорява Волжско-Камска България. После обръща поглед към същинска България и я напада на два пъти през 968 и 969 г. За това си начинание той е подкокоросан и по-точно купен от Византия, която вижда в силна България основен стратегически враг. При завладяването на Северна България руските войски проявяват жестокост, която е била впечатляваща дори за тогавашните груби нрави. В летописите се говори за десетки хиляди обикновени българи, побити на кол от Святослав, както и за хиляди обезглавени боляри и други видни люде. С тази руска агресия започва краят на Първото българско царство. След така зародилата се руско-българска бойна дружба следват няколко века затишие, като междувременно Русия е завладяна от татарите, а България - от турците.

В края на XVIII и началото на XIX в. Русия води няколко войни с Турция с цел овладяване на Кавказ и Черноморието и прокарване на път към Цариград и проливите. Войните се водят и на българска територия и завършват със

сключването на цели 12 мирни договора.

Така например според Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия получава право да се застъпва за православното население на Балканите (за българи тук не се говори изобщо), а Турция се задължава да не пречи на православните християни да изповядват религията си и даже им връща някои църковни имоти. Дотук добре, и това именно години наред ни беше втълпявано от русофилската историография.

Проблемът обаче е, че отстъпващите руски войски всеки път насилствено повличат със себе си големи групи българи с цел преселването им в руските степи и превръщането им в обезправена крепостна маса. На свой ред Османската империя заселва обезбългарените български земи с мюсюлманско население. За този процес големият български революционер Г. Раковски пише "... Русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество... Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини..."

Следите от това социално инженерство още са видни в Североизточна България.

След Руско-турската война от 1877-1878 г., в която руските войски дават 70 000 убити и ранени, започва бързото изграждане на новата българска държава и по-специално на българската армия. Естествено, в началото всички висши армейски постове се заемат от руски офицери. В първото си бойно изпитание - войната срещу сръбската агресия през 1885 г., българската войска постига бърз и категоричен успех. За съжаление тогава Русия изтегля офицерите си с цел да осигури победа на Сърбия, която впрочем винаги е била руската любимка на Балканите. Този позорен ход на руските власти отваря очите на много заблудени българи. Отварят ги и последвалите опити за държавен преврат, организирани от руското разузнаване, които Стефан Стамболов безпощадно осуетява.

След неуспешната за България Междусъюзническа война през 1913 г. Русия успява да си "върне" на младата и непокорна държава, като поощрява Румъния да нахлуе в незащитения гръб на България. Така след блестящите бойни победи идва политически погром. Но българите имат сили за още едно грандиозно усилие, когато малко по-късно Русия и България участват в Първата световна война от различни страни. Войната между тях не е формална - двете страни се бият с ожесточение. За слава на българското оръжие, победата неизменно е наша. Така освободители и освободени, понесени от вихрушката на световната история, пишат националната си история. Всеки своята си история.

На 1 октомври 1915 г. България влиза във войната на страната на Централните сили, като българските войски нападат Сърбия и я разгромяват. Само две седмици след това, на 14 октомври 1915 г., по Петковден ескадра от 17 руски кораба, включително 3 броненосеца, напада Варна и стреля безразборно срещу мирното население. Много сгради са разрушени, а десетки българи са убити и ранени. Има обаче и наказание - немски подводници погват агресора и потопяват два от корабите му. По-късно на 9 март 1916 г. на българска мина се натъква и потъва дошлият да ни "наказва" руски ескадрен миноносец "Лейтенант Пущин".

Някои руски моряци загиват, но други са пленени и с тях българските власти се отнасят хуманно според законите на войната. Парадоксално корабът носи името на руски герой от Освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Такива са понякога гримасите на историята.

През 1916 и 1917 г. български и руски войски влизат в кървав сблъсък в Добруджа. Под командването на легендарния генерал Иван Колев (бесарабски българин впрочем) българската конница и артилерия буквално унищожават изпречилите се пред тях казашки дивизии.

А руските командири даже са мислели, че българите няма да влязат в бой заради признателността си към Русия. Генералът обаче разбира всичко и в нощта преди битката произнася знаменитата си реч "Кавалеристи! Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!". И ги биха. И ги прогониха. По обясними и недостойни причини този български герой беше незаслужено забравен. Отново за отмъщение руски кораби на 16 декември 1916 г. бомбардират Балчик. Този път агресорът е отблъснат от авиацията и огъня на бреговата артилерия, като руският флагман е улучен и наказателната бригада безславно се оттегля.

Следва драматичен момент. На 3 март 1918 г. - каква символика (!) България е сред победителките на Съветска Русия и подписва Брест-Литовския мирен договор, с който Русия губи Полша, Финландия, Прибалтика, Украйна, Беларус и Кавказ! Тъжна победа - точно 40 години след Освобождението

България печели войната с освободителката си!

За съжаление страната ни също е пред разгром. Предстои дезертиране на армията и разпад на Южния български фронт, на който през 1916-1918 г. английската армия търпи най-тежкото поражение в историята си.

Руско-българската "бойна дружба" има още два епизода. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България като "благодарност" за това, че тя не изпраща войски на Източния фронт. А румънците, които се биха там, бяха наградени с Трансилвания! И още, през 1968 г. армиите на Варшавския договор нападнаха братска Чехословакия. Добре че чехословашката войска остана в казармите. Защото иначе още тогава щяхме да гледаме филма "Братските армии се бият ожесточено в Прохода на дружбата".
.

MILOM
06.03.2009, 11:42
Груйо,пускам тези материали единствено с цел да разберат нашите мекерета,че се кланят на фалшиви идоли.Сърбия винаги е била любимката на Русия и под предтекта славянство,панславизъм,бра тство и др. дитирамби,тя гони своите интереси на Балканите.Слава богу един път интересите ни и тези на Русия имат пресечна точка-Руско-Турската война 1877-78г.-за нас Освободителна.Поклон пред всички поднали за Освобождението ни,които благодарение на "кадърните" руски генерали са наистина много.Но какво струва за руската върхушка човешкия живот,той и сега не е никаква ценност-спомнете си Беслан,терористите в Москва,да не си спомнямя за Сталин.Продъжавам с меморандумите---Меморандум № 2 от 30 май 1978 г. гласи:
Освен условията на предходния меморандум, британско-
то правителство си запазва правото да отстоява на конгреса
следните пунктове:
а) Английското правителство си запазва правото да пои-
ска на конгреса участието на Европа в административното
устройство на двете български провинции.
б) Английското правителство ще обсъди на конгреса въп-
роса за продължителността и характера на руската окупация
в България, и преминаването през Румъния.
с) Бъдещото название на южната провинция.
д) Не засегайки териториалния въпрос, британското пра-
вителство си запазва правото да обсъди на конгреса всички
въпроси относно Проливите. Но посланика на Русия в Лондон
внася в протокола уведомление за това, че императорското
правителство се придържа към декларация на лорд Дерби от
6 май 1877 г., а именно:
"Съществуващите споразумения, сключени с европейска
санкция, регулиращи корабоплаването в Босфора и Дардане-
лите, изглеждат на него (на британското правителство) мъдри и
благотворни, и, по негово мнение, биха се появили сериозни
възражения против измененията им.Греъм по-напред съм пуснал един материал за ген.Колев.

MILOM
13.03.2009, 17:58
Да отбележим този ден с поклон пред смелоста на българския войник-на 13.03 .1913г пада Одринската крепост-На 10 януари 1913 г. младотурският комитет извършва в Цариград военен преврат и отхвърля всички приети от предходното правителство на Кямил паша договорености. На 21 януари военните действия започват отново. Опитът на турската Галиполска армия да се яви в тила на българските войски при Чаталджа, да деблокира обсадата на Одрин, както и опитът за турски десант при Шаркьой, след кървави сражения при Булаир, са провалени.
При така стеклата се обстановка, победоносното приключване на войната зависи само от превземането на Одринската крепост, а след това евентуално от втора атака на Чаталджа.
На 12 март 1913 г. от 3 ч. сутринта започва гигантската операция за щурмуване на една от най-добре осигурените европейски крепости. Използвайки цялата мощ на пехотата и артилерията, преодолявайки огромни телени заграждения, минни ями и отбранителни съоръжения, настъпващите войски в грохота на непрекъснат бой продължил цели 24 часа, успяват при разсъмване на 13 март да завладеят ключовия форт Айвазбаба, след което е сломена и съпротивата на останалата отбрана. Одрин е превзет. Шукри паша предава сабята си и заедно с това в плен са взети 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, 16 бойни знамена и 600 оръдия.
Приключила доблестно задачата си, Втора българска армия се насочва към Чаталджанските позиции, които, атакувани с нови сили и тежка артилерия, вероятно няма да могат да издържат. Имайки предвид реалната възможност на българската армия, великите сили сега не се оставят да бъдат неми свидетели на това, което може да настъпи. Те налагат незабавно спиране на огъня на 1 април и подновяване преговорите за мир в Лондон. Съюзниците на България, имайки намерения да се утвърдят в заетите български земи, необосновано протакат преговорите в английската столица. На 30 май с енергичната намеса на британския министър на външните работи сър Едуард Грей, договорът най-сетне е подписан.
Тъкмо по това време, подготвеният още от средата на февруари (когато българските войски проливат кръвта си за сломяване на Одринската крепост) таен договор между Гърция и Сърбия за подялба на българските земи в Македония, е бил също така парафиран. С това фактически подло се унищожава Балканският съюз. Провинение, в което именно България по-късно ще бъде обвинена пред света.

MILOM
20.03.2009, 21:43
- ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-1част Особено внимание ще отделя на започналите още непосредствено след 9. IX. 1944 г. отношения с титова Югославия. Основен момент в отношенията между България и Югославия си остава „македонският въпрос". Още през 30-те години, осъществявайки политиката на Коминтерна в България, българската комунистическа партия възприе антинационалната и предателска политика за разрушаване единството на българската народност чрез прокламирането на самостоятелни „добруджанска", „тракийска" и „македонска" нация. На тази основа, и по инструкции от Москва, българската комунистическа партия преди войната и по време на войната прави всичко възможно, за да подпомогне влиянието на титовата партия за денационализация на македонските българи във Вардарска Македония и превръщането им в център на открит македонизъм и антибългарска политика.
Както Коминтерна, така и комунистическата партия на Югославия се възползват от антинаучните внушения на сръбския дипломат в Цариград Стоян Новакович и сръбския етнограф от миналото столетие Цвиич, които, за да улеснят инвазионните тенденции на сръбския държавник Илия Гарашанин към Македония, развиват теорията, че македонците не са българи - „ни българи, ни сърби, ни гърци", че са самостоятелна нация. Това дава началото на „македо-низма" като „работна теза" на коминтернските и сръбски асимилаторски елементи в политиката на Балканите. Прави се опит през 30-те години в СССР по изкуствен път да се създаде „македонски език" (защото такъв никога дотогава не е съществувал). Опитът обаче излиза неуспешен и е блокиран от започването на Втората световна война.
През август 1944 г. по нареждане на титовия ЦК на ЮКП в нелегалност се прокламира Македонска държава. През септември с.г. (след 9. IX.) делегация на ЦК на Македонската комунистическа партия пристига в София, за да предаде ултимативни искания на титовото ръководство за незабавно „обезвреждане" на всички дейци на македонските българи, които се намират на старата територия на България. Най-изтъкнатите са физически ликвидирани още в кървавите септемврийски нощи на 1944 г., определена част, интересуващи специално сръбските асимилатори, са изпратени в Белград, където след инквизиции и разпити следите им се губят. Заедно с това във Вардарска Македония, предадена отново на Югославия с кръвта на хиляди български синове, паднали в „отечествената война", по разпореждане от Белград започва зловеща акция за денационализация на българското население по долината на Вардар. Още в самото начало, след пристигането от Белград на ти-товите емисари, са арестувани и избити стотици български патриоти, прекарали десетилетия под сръбско кралско робство между 1918 и 1941 г„ без да загубят българско съзнание и достойнство. На 6 януари 1945 г. т.нар. „кървава Коледа" в различни градове на Вардарска Македония се извършват масови разстрели на българската родолюбива интелигенция, с цел духовното обезглавяване на българската народност и налагане сковаващ страх сред българското население. Политическите пратеници на Белград и ръководителите на т.нар. „Македонска комунистическа партия" ще продължават не само през всичките 45 години на комунистическо управление, но и по-късно, след провала на просъ-ветския лагер, разпадането на Югославия и обявяване на независима Македония, непрестанния и жесток денационализаторски натиск спрямо българското население.
След посещението на „македонската комунистическа делегация" през есента на 1944 г., ръководни дейци на българските комунисти правят посещение през ноември и декември 1944 г. в Белград и Скопие и възприемат напълно антибългарската стратегия за изкуствено създаване на „македонска нация", „македонски език" (в СССР вече е направена поръчка за създаването му и в нея се включват комунисти - български ренегати от Вардарска Македония и София).
По нареждане на правителствена комисия в Скопие, оглавена от просръбски емисар, от българската азбука, с която чете и пише македонското население, се изваждат четири букви: я, ю, ъ, ь и прибавят пет букви от сръбската „Букова азбука". Дава се и „задание" с помощта на съветския филолог Бернщайн за включване в изкуствения език на определен процент „сърбизми", „турцизми" и „чуждици" на съвременни технически термини - с единствена цел да бъде обезличен типичният характер на западния български говор и неговите диалекти, на които векове наред говори българското население в Македония. Този изкуствен език, одобрен от сръбския комунистически идеолог Милован Джи-лас, влиза „в употреба" с решение на Скопското правителство, публикувано на 5 май 1945 г.
Сервилността на БРП (к) към титова Югославия е толкова голяма, че дори пристигащите от Беломорска Македония български бежанци се прехвърлят от българските комунистически власти в ръцете на титовата администрация в Югославия (като жива стока).
Още първите месеци след 9. IX. 1944 г. по указание на Белград, Скопие поставя въпроса за присъединяването на Пиринска Македония към „Македонската държава" - т.е. към Югославия.
По този въпрос просъветската власт в България показва пълно раболепие и национално предателство. В Пиринския край се формира „македонска войскова единица" - бригада „Яне Сандански", на която се гледа като част от състава на „народоосвободителните войски" и протитовите партизански отряди в Македония. Разрешава се и се подпомага с всички средства широка пропагандна дейност за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Всякакви опити на населението да се противопостави на това национално предателство са жестоко потъпкани. Националният въпрос е заличен в дневния ред на прокомунистичес-ките управници за сметка на „класовия въпрос" и „социалистическата революция", а всъщност за точното изпълнение на указанията давани от Москва и Белград.

Грую Груев
21.03.2009, 14:06
Още веднъж голямо браво на колегата Милом за неспиращите му опити да просветли форумците за родната история - народ, не знаещ собствената си история е обречен на забрава. Щ есе пробвам да помагам доколкото мога в този процес:
1. Относно Одрин - любопитна и всъщност доста трагична подробност, която повечето наши източници не споменават е, че при обсадата има и 2 сръбски дивизии. Макр и реално те да не влизат в бой (но участва тежката им артилерия - грешка, за която скъпо ще платим при преговорите), сабята на командващият отбраната (ако не ме лъже паметта - Шукри паша) е открадната от сърбите и те с гордост я показват като доказателство за това, че те са превзели Одрин !!!
2. Сръбската наглост няма граници, но причината за наглостта е имаенно родното раболепие по комистическо време, както и криворазбраното "братство" с брачата от комустическия период, което за съжаление е живо и днес.
Ето и малко копи/пейст за границите на събската държава в средновековието по време на най-големия й подем (респективно най-големия упадък на България) - обърнете внимание кога шумадийските псета стъпват на Дунав (заемат Белград) и как се променя история:

Едва по времето на Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321 г.) започва трайното разширение на Сърбия към Косово и Македония. В 1282 г. като участник в антивизантийската коалиция, Милутин завлдява (Горнии и Долни) Полог, Хтетово (Тетово), Скопие, Овче Поле, Злетово и Пиянец (антична Пеония), на горното течение на р.Бренгалница, до днешното Делчево). Възползвайки се от вътрешнополитическата криза в България и татарската хегемония, в 1299 г. той вече владее земите до линията Охрид-Прилеп-Щип.
Между 1301-1312 г. е нападнат от брат си Драгутин и между двамата възниква продължителна война. В 1316 г. Драгутин умира и е наследен от сина си Стефан Владислав. Милутин използва ситуацията и напада племеника си, разгромява го и пленява. В 1319 г. унгарският крал Карл Роберт си връща Мачва и Белград. Едва в 1321 г е освбоден след смърта на чичо си Милутин, с унгарската помощ и на босненския бан Шубич и връща земите си. Но наследникът на Милутин, Стефан Дечански го разбива в битката при Рудник. Владислав бяга в Унгария, където умира в 1326 г. Земите му са разделени, като Мачва преминава към Босна и Унгария, а Сърбия получава Рудник, Белгард, Браничево. Така за пръв път Сърбия стъпва на Дунав.
През 1330 г. Михаил Шишман сключва антисръбски съюз с Андроник ІІІ. Според някой предположения, крайната цел е пълното унищожаване на Сръбското кралство и поделяне на земите му между България и Византия. Българската войска минава през София и превзема крепостта Земен. Сърбите се укрепват във Велбъжд. Лекомислено Михаил Шишман праща войската си да събира хранителни припаси. Това се използва от сърбите които му нанасят изненадващ удар и го разбиват. В самата битка разразила се до българския град под сръбска власт Велбъжд загива българския цар.
Тази победа на Стефан Урош ІІІ Дечански (1321-1331 г.) затвърждава сръбските придобивки, а царица Анна управлява България, бидейки регентка на своя малолетен син цар Иван Стефан (1330-1331 г.). България отстъпва на Сърбия гр.Ниш и долината на р.Българска Морава, като западната българска границата почва от Дунава при Оршова, върви по планините образуващи вододел между Велика Морава и Тимок, завива при Алексинац, покрай изворите на Тимок и поречието на Нишава и продължава на изток в посока Враца. По-нататъшното нахлуване на сръбските войски в България е възпряно от Белаур, брат на покойния Михаил Шишман, владетел на Видин и Иван Александър (по това време деспот на Ловеч). Битката при Вълбъжд има катастрофално значение за България. Тя я превръща във второстепенна държава на Балканите. Губят се и позициите на север от Дунава.
Интересен е въпроса каква е била тогавашната българо-сръбска граница. Тя се установява след сръбската победа при Велбъжд и България губи Ниш и допира си до р.Българска Морава. Обикновенно в сръбските исторически карти, тя се поставя възможна най-източно, почти до Кладово и р.Тимок, като Свърлиг, Пирот, Перник остават в Сърбия. Това не е вярно, защото в 1332 г. в описанието на барския архиепископ Гийом Адам „Упътване към пътуване към Светите земи” се казва че от Констанитинопол се минава през България, от която се влиза в Унгария. /ХД-БУО,стр219/ Единствена обща граница може да има по р.Дунав, между Оршова (Хършово) и устието на р.Пореч). Също е съхранена една писмена заповед, на унгарския крал Лайош І от 28.10.1368 г., подписана „в България при крепоста Zokol (Соколец, съвр.сръбското Соко(л) баня)”. Соколец се намира на р.Соко(л)банска Моравица и е разположен между планините Ртан (Хъртен) и Озрен, сега е най-западната община на Зайчарски окръг. Също няма изворови данни които да показват че сърбите са владели Пирот, Свърлиг и Перник, в този период.
Е, разбираемо е желанието на сърбите, колкото се може повече да заличат и най-малките податки за българско присъствие в Тимошката долина през средновековието!
Границата установена след битката при Велбъжд се запазва до идването на турците и завладяването на Балканите от тях. Тимошката област никога не е влизала в границите на средновековна Сърбия. Едва в 1833 г. сръбският княз Милош използва бунта на българите от Тимошко за да окупира областта към която Сърбия има апетити още с въстановяването си след І-вото Сръбско въстание.


Ето това са брачата

3. А за нашето раболепие е достатъчно само да споменем, че в скандиранията след 9.9 припевът е Сталин, Тито, Димитров, като Тито се споменава преди "светилото" Димитров !!!
Дано да гният в ада тези, които проведоха "преброяването" в Пиринска Македония и принудиха стотици хиляди (сред които и мояъ дядо) да се пишат "македонци". дано никога не намерят покой душите на предатели изровили Гоце Делчев и дали костите му на титовистите.
Бъдете проклети!!!

Грую Груев
21.03.2009, 14:20
а ето и една много интересна карта - би трябвало да я има във всяко училище.
Забележете колко от очертаната територия, която сме владели стотици години сега е сръбска или "македонска".
П.С. За съжаление така и не се научих как да пействам снимки, ако някой я пейстне ще му бъда благодарен.

http://forum.boinaslava.net/attachment.php?attachmentid=13960&d=1237203102

MILOM
21.03.2009, 17:36
СССР Е МОЖЕЛ ДА ВЛЕЗЕ В ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ?
През ноември 1940 още не са утихнали възторзите около мирното връщане на Южна Добруджа в очертанията на България и обвиненията към властта, че не е приела протегнатата ръка на Сталин за "цялостно решаване на добруджанския въпрос" чак до устията на Дунав. Още не се е нахвалил българският външен министър Иван Попов, който току-що се е върнал от Берлин, как е устоял на първия натиск на Хитлер и Ребнтроп за незабавно присъединяване на България към тристранния пакт, когато идва нова оферта към България - този път от изток. На 25 ноември в София пристига секретарят на съветското външно министерство Аркадий Соболев с написано предложение от 12 точки за сключване на пакт за взаимопомощ, "който ще помогне на България в осъществяването на нейните национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия". Дори "СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на нападение от трета страна или комбинация от страни". А ако се случи "нападение от страна на Турция или заплаха от нападение, СССР ще поддържа България с всички средства и ще помогне за осъществяване на известните български претенции в европейската част на Турция". И още - СССР ще оказва "каквато и да било помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали или заем, ако България се нуждае". Но и това не е всичко - СССР "е готов да разшири и покупката на български стоки". И срещу тази щедрост само едно искане - "България се задължава да окаже помощ на СССР в случай на възникване на заплаха на неговите интереси в Черно море и проливите." Очевидно Москва се досеща от какво се плаши най-много София, та в "промеморията на Соболев" е изрично подчертано, че "пактът за взаимопомощ в никой случай не може да засегне вътрешния режим, суверенитета и независимостта на България". Различни изследователи твърдят, че в проектодокумента се е съдържало и искане за черноморски бази в България и че първоначалното му наименование е било "гаранционен пакт". Но след като Москва опитала да си издейства от Берлин подкрепа за тази акция, а оттам я попитали "България искала ли е гаранции", СССР преименувал идеята си в договор за взаимопомощ. Оригиналът на съветското предложение липсва но държавният секретар на външното министерство Димитър Шишманов предвидливо направил препис, по който съдим за съдържанието, обясни преди време проф. Георги Марков. Ако преписът, публикуван в сборника " Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война", е пълен, последната точка трябва да бъде цитирана дословно - тя разбива масовото познание за Втората световна война и изнася на показ онова, което нашите историци са премълчавали в учебниците по история. Та точка 12 гласи: "При условие че се сключи пактът за взаимопомощ, падат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави (Германия, Италия и Япония - бел. ред.) и напълно вероятно е, че и СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт Ето кое трябва да бъде упорито крито. И ако в дипломатическата кореспонденция между София и Москва е имало запитвания от българска страна и в отговор поощрения от съветска страна за влизане в пакта (нещо съвсем логично предвид тогавашното съюзничество на Сталин и Хитлер по силата на пакта "Рибентроп - Молотов"), "нормално" е документите да бъдат крити. Не е прилично някак да се знае, че са ви поощрявали за нещо, за което четири години по-късно ще ви обявят война. По стените на работническите квартали из българските градове и по доковете на пристанищата никнели лозунги: "Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа." И това продължава от август 1939 чак до 22 юни 1941, когато нацистка Германия внезапно напада СССР и "другарят Хитлер" за една нощ става вероломно чудовище. Правителството знае, че ще откаже на Соболевото предложение. Само четири месеца по-рано подобен договор за взаимопомощ е сключен с прибалтийските държави със същото "притичване на помощ" и гаранции за суверенитета им, от което резултатът е безпощадна окупация и превръщането им в съветски републики. В това "знаене" на властта (която не се състои от неграмотници, а от учили в Берлин, Париж и Женева професори), че ще откаже пакта "Соболев", съчетано с прекалената демонстрация на приятелство, се оглеждат трагичният исторически комплекс на малката държава към освободителката (за да не накърни народните чувства) и страхът от превърналата се в страшилище за всеки суверенитет Сталинска империя. Соболев - само секретар на съветския Коминдел, е приет последователно от външния министър Попов, от премиера професор Богдан Филов и накрая лично от царя и изпратен едва ли не с почести. След два дни на съветския посланик в София Лавришчев ще бъде връчен българският отказ. Текстът, поне пет пъти по-дълъг от предложението, е шедьовър на дипломатически увъртяната любезност. "Българското правителство, като изказва най-искрена признателност на СССР за неговата готовност да услужи на нашата независимост и като... (още няколко "като"), намира, че... засега... и тъй нататък, все в този дух. Но, "ако стане нужда", ама, разбира се, че ще потърсим гаранциите най-напред от СССР... и прочие... Общото между отказа да се възползва България от благосклонността на СССР за Добруджа и начина, по който е отхвърлено Соболевото предложение, е ритуалното засвидетелстване на чувства, зад което бушува океанът от недоверие към съветската добронамереност и паническият страх от болшевизация на страната Цар Борис ІІІ и сега е обвиняван от обществени кръгове, не само от комунистите (след нападението на Хитлер срещу СССР), че не е поел протегнатата ръка на Сталин, която щяла да предотврати обвързването на България с Германия. "Наивна хипотеза, Хитлер беше вече решил да предприеме операцията на Балканите, за да помогне на Мусолини, който търпеше поражения от гърците. На 1 март 1941 армията на маршал Лист е на Дунав и дилемата пред България беше една: или присъединяване към пакта с определени условия (да не воюваме) и евентуално решаване на националния въпрос, или окупация и пълна загуба на суверенитет, коментира проф. Марков. Най-задълбочените изследователи на този период - проф. Витка Тошкова ("България - своенравният съюзник на Третия райх", 1992), проф. Николай Генчев, проф. Георги Марков отдават дължимото на Борис ІІІ най-вече заради удържания натиск на Хитлер за присъединяване през октомври и ноември 1940, което според тях е дало възможност на Гърция да поеме дъх в сраженията с войските на Мусолини. През това време Унгария, Румъния и Словакия вече се бяха присъединили. България влиза последна - на 1 март 1941. И пак единствена от държавите в пакта не участва с военни средства във войната срещу съюзниците и не скъсва дипломатическите си отношения със СССР. Това не прилича на просто отдаване на дължимото на вкоренените русофилски чувства у широки обществени кръгове, а превантивна стратегия - да не се даде основание на Сталин да ни се разсърди. Защото, като се разсърди, ще ни окупира, смятат историци. Впрочем паралелно с това внимателно пазене на поведение спрямо СССР, оказва се, България е започнала реални стъпки за излизане от пакта в началото на 1943, а планове е имала още преди да влезе в него. Това се разбира от лавината изследвания на чуждестранни, а и на наши историци, които също са оставали скрити от учебникарската история, писано в черно-бяло. Американският изследовател Майкъл Бол например в книгата си "Студената война на Балканите. Американската външна политика и появяването на комунистическа България 1943 - 1947?, издадена и на български преди три години, съобщава, че в началото на август 1943 Уилям Донован, шеф на Офиса на Стратегическите служби на САЩ (ОСС, предшественикът на ЦРУ) внася за одобрение при шефа на техния генералния щаб "План на ОСС за откъсване на България от оста". Оказва се, че българският цар се е срещал с Донован още преди влизането на България в пакта - през февруари 1941. А бившият представител на Обществото на народите в България Рене Арон, пребиваващ през 1943 в Берн, е осъществявал контактите по този план, известен като "Проект К". Борис ІІІ предвиждал по-различен механизъм за постигане на целта според автора на книгата - изграждане на общ неутрален блок с излизащите от оста Румъния, Унгария, Италия, а и с Турция, докато американският план бил по-лесен. Оставало е да се спечели за каузата Великобритания, която обаче към оня момент оставала непреклонно враждебна към България. Няма съмнение, че СССР, който отдавна си е заплюл територията отвъд Дунава, е следял ревниво всички разузнавателни и дипломатически маневри на съюзниците си относно съдбата на региона, който гъмжал от шпионски мрежи и мисионери със специални предназначения. Българските документи в руските архиви много вероятно съдържат факти или следи, водещи към истината за онези времена. Докато няма достъп до тях, ще сме принудени да се позоваваме на книгите на чужди автори. автор:ПЕТЯ ВладимироваБезумния лозунг в червено-а след 1944г. бяха най-върлите преследвачи на "монархо-фашистките елементи'.Комунистите никога не са защитавали българските интереси-винаги са били продажници,и преди ,и сега.

MILOM
23.03.2009, 09:57
ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-2част
В края на 1944 г. и началото на 1945 г. „македонският въпрос" започва да се разглежда в рамките на „Южнославянска федерация", каквато предлага комунистическото ръководство в Белград. При това Белград държи на два основни принципа: първо - Пиринска Македония да се присъедини към Югославия преди формирането и прокламирането на федерацията, и второ - България да влезе като седма федеративна република в Югославия (след Сърбия, Черна Гора, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина и Македония). При това цялата държавна администрация ще има общо ръководство, а външната политика и военните сили ще бъдат единни и под командата на Иосип Броз Тито. Тези напълно отговарящи на раболепието, с което се посрещат дотогава, югославски предложения, за пръв път стресват Георги Димитров. Съгласно предложенията на Белград, „лайпцигският герой" се оказва „васал" под сюзеренството на шумно проявилия се през Втората световна война Тито. Съветското становище в общи черти подкрепя становището на Югославия. Предложението на българската комунистическа партия е за създаване на „Федерация на южните славяни" в съотношение 1:1, като до приключването на войната се запазва суверенитета на двете федерирали се страни по отношение на външната и вътрешна политика. По този начин българските комунистически лидери предлагат присъединяването на Пиринска Македония към Вардарска Македония да стане във формиралата се вече федеративна държава. Мълчаливо е прието средище на новата държава да бъде Белград. Колебаейки се между двете възможности, българските комунистически управници и техните съдружници във властта, подтиквани от Белград, вървят към обявяване на федерацията, планирано дори да стане на големия Всеславянски конгрес, който предстои да се състои в началото на март 1945 г. в София. Тъкмо в хода на тези събития обаче се намесва друг фактор. За подготвяната набързо федерация се узнава в Лондон и Вашингтон. Западните съюзници виждат ясно, че СССР готви с такава формация могъщо свое присъствие на Балканския полуостров, елиминиране на Гърция и Турция като активни партньори в политиката на европейския югоизток. Протестът им в Москва е повече от категоричен. Преди това обаче, през декември 1944 г. в София пристига делегация, водена от видния титовски функционер Ед-вард Кардел, която има за цел да подготви и ускори горните събития. За да наложат своя модел, белградските пратеници са изтъкнали, че „западните сили ще се противопоставят на федерация от типа 1:1, но ако България се присъедини като поредна република в Югославия, това би се приело безболезнено". По всичко изглежда, че това е било ход на Белград, защото Западът реагира остро и на двата варианта. Почувствал заплаха за авторитета си, Георги Димитров при среща с югославската делегация в Москва (по това време за него още не е ясно къде и какъв ще бъде) в самото начало на 1945 г. застъпва принципа за двустранна федеративна държава. С една дума, подетото от начало и от двете партии, в Белград и София, „безметежно и твърдо" решение към федерация се натъква неочаквано на трудности. На 21 януари 1945 г. съветското правителство (съобразило се вече с големия шум, вдигнат с „федерацията" и достигнал до ушите на Лондон) използва присъствието в Москва на югославска делегация начело с Моша Пияде и повиква за обсъждане на въпроса българска делегация в състав Кимон Георгиев, Антон Югов и малко по-късно Трайчо Костов. В разговорите вземат участие и Йосиф Сталин и Георги Димитров. В публикуваните напоследък спомени на очевидци от срещата се вижда ясно пренебрежителното отношение на Сталин към вече достатъчно използвания за целите на Москва Георги Димитров. Виждайки безперспективността от непосредствено обявяване на федерация (а и очаквайки как ще се развие по-нататък поведението на Тито; твърде много „английска помощ" е получил по време на съпротивителната си борба) Сталин дава указание „за сега" да се отмени обявяването на федерацията. Въпросът се разисква тихомълком между Димитров и Тито при посещението на последния в Москва - април 1945 г., но без конкретен резултат. Отлага се за след приключване на войната и подписването на съюзен договор между двете страни (дотогава има изготвени осем проекта за такъв договор - три югославски, три български, един съветски и един смесен - югославо-български).

MILOM
24.03.2009, 15:30
ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-3част
Опасността от асимилиране на България в титовската държава за момента е пресечена от намесата на „трети фактор" - Западните сили. В периода обаче между завършването на Втората световна война и подписването на мирните договори Отечественофронтовското правителство, респективно българската комунистическа върхушка, продължават антинационалната дейност по въпроса за българското население в географската област Македония и фактически са най-ревностния проводник на убийствена за идентичността на българското население в този район политика. На X пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 8 и 10 август 1946 г., се стига до пълна капитулация пред югославския натиск и апогей на предателството на комунистическите емисари в България към българския народ. С решенията на пленума се стига до непознато никъде в света „денационализиране на една народност от собствената й държава". Дава се простор на интензивна и повсеместна антибългарска дейност не само в Пиринска Македония, но и в Югославия. Изложението по македонския въпрос на пленума е направено от Георги Димитров, „подкрепено е напълно" от секретаря (смее ли да не подкрепи!) на областния комитет на БРП (к) в Горна Джумая - Евтим Георгиев, посрещнато е с ръкопляскания от целия пленум. С ръкопляскания е приета и декларацията (в същия дух и смисъл) на пленума, прочетена от Вълко Червенков. Антинационалната позиция на Георги Димитров става политическа линия на цялото партийно ръководство. Комунистическата партия в България (и абсолютно подчиненото й вече ОФ правителство), застава на становище, че обединението на „македонския народ" е наложително да се извърши под егидата на Македонската народна република - т.е. в границите на Югославия. Указанията за това са дадени на Георги Димитров от Сталин на едно посещение на Димитров при съветския управник в Кремъл на 7 юни 1946 г. В разговора им диктаторът от Кремъл (и идеолог по „националните въпроси", представете си!) заявява съвсем цинично: „Че няма развито македонско съзнание в населението, това още нищо не значи..." В Пиринска Македония започва истинска инквизиция върху хиляди и хиляди българи, които трябва да изживеят „имплантацията" на „македонизма" в собствената с плът и душа, така както тази изкуствена операция е провеждана (безмилостно и със всички възможни средства) вече трета година върху българското население във Вардарска Македония. В Горноджумайска област започва масирана пропаганда, разпространяват се широко вестници и материали, литература на току-що „излюпения" в чужбина изкуствен македонски „литературен" език, неразбираем и чужд за населението. Десетки младежи се подбират за обучение на тази „нова наука" в Югославия. За да се парализира всякаква съпротива на българското население срещу насилствено започналата асимилация, през лятото на 1946 г. е проведен съдебен процес срещу останалите неизбити непосредствено след 9. IX. 1944 г. дейци и членове на ВМРО. В цялата област се настаняват специално обучени в титовите школи „преподаватели" на македонски език, които изпълняват ролята на съветници и помощници на партийните комитети по денационализация на българското население. Върховното изпитание за българската народност в Пиринския край настъпва при „преброяването" от 25 до 31. XII. 1946 г., когато насилствено 70% от населението е принудено да се регистрира като „македонци". Преброителите обикалят домовете с милиционерска охрана и партийни функционери и всяка съпротива срещу налаганата денационализация на българската народност е наказвана със затвор, концентрационен лагер или изселване. На 1 август 1947 г. в Блед (Югославия) Тито и Е Димитров подписват споразумение за образуване на федерация на южните славяни, в която Пиринският край попада в македонската съставна част на федерацията, а Западните покрайнини в българската съставна част. Федерация обаче не можа да се осъществи и след Бледското споразумение. Югославия показва тенденция на откъсване от съветската орбита, но това не намалява денационализацията на българското население в Пиринския край и през първата половина на 1948 г. Просто „няма пленум и решение на партията" и затова всичко си върви „както е наредено". Дори дни преди официалното оповестяване от Москва на разрива между ЮКП и Коминформбюро (т.е. ВКП (б)), Георги Димитров е толкова неинформиран, че на 2 юни 1948 г. дава интервю на „Юнайтед прес", в което заявява: „С всяка стъпка по пътя на братското сътрудничество, българският и югославският народи подготвят федерацията на двете народни републики..." Само броени дни по-късно, след оповестяване на разрива между ЮКП и Москва, се свиква XV пленум на БРП (к), проведен на 12 и 13 юли 1948 г., който обръща отношенията с Югославия на 180°, което още веднъж подчертава безпринципността и антинародния характер на политиката на БРП (к). Както и досега, така и в бъдеще, комунистическата партия в България ще се ръководи сервилно и безпрекословно от решенията на Москва.

MILOM
26.03.2009, 15:18
ЗАЩО В БЪЛГАРИЯ ИМА ТОЛКОВА РУСОФИЛИ????
Парижката мирна конференция се провежда от 29 юли до 15 октомври 1946 г. Официалната българска делегация е водена от Кимон Георгиев и членове Васил Коларов, Георги Кулишев, министъра на финансите Иван Стефанов и др. Декларацията на българската страна е прочетена на 14 август и поставя като основен проблем признаването на България за „съвоюваща" страна (след хиляди жертви само за няколко месеца и то на стотици километри далеч от България, след милиарди разходи, далеч надвишаващи целия национален доход на страната, дадени на съветската и югославска страна и разходване във военните действия на българските войски). Делегацията (колкото и наивно да изглежда това, след като знаем поведението на великите сили и на самия Съветски съюз досега) се е надявала, че в този решителен за съдбата на страната момент Москва ще се застъпи България да бъде призната за „съвоюваща" страна. При гласуването обаче по въпроса Съветският съюз гласува с твърдо „не" за признаване България за „съвоюваща" страна. Всичко вложено в тази наричана доскоро „отечествена война" на България - хилядите човешки жертви, огромните материални ресурси, изпитанията на народа се оказват „на всуе" и са били само прах за очите на народа. Разбира се, комунистическата партия и прокомунисти-ческите им помощници подминават тихомълком резултатите от гласуването и поведението на гласувалите. Дори и по този кардинален въпрос за българската съдба е важало комунистическото пропагандно правило: „до народа трябва да се допуща само точно определена информация". Безпочвени са по-късно и твърденията на управляващата вече комунистическа партия, че участието в „отечествената война" ни запазило границите с Югославия и Гърция (оказали се в лагера на победителите) такива, каквито са били преди войната. Това са съвсем неверни и неоснователни твърдения, защото Унгария, която не само не участва в „отечествената война", но дори и със собствените си войски оказа твърда и решителна съпротива на съветските войски при Будапеща (близо три месеца през зимата на 1944/ 1945 г.) запази също така непокътнати границите си от преди войната с Югославия и Чехословакия (оказали се също така в лагера на победителите). Такава убедителна и логична съпоставка обаче комунистическата историография не можеше да направи, защото с такава истина не можеше да оправдае нито жертвите, нито огромните средства разходвани от България.

MILOM
30.03.2009, 15:26
За НАСИЛСТВЕНОТО ПОМЕХАДАНЧВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО
Трябва да признаем нов спорт у нас-да си плюем в лицето..Вярно е ,че на лайното всеки обръща внимание,просто защото като минеш покрай него мирише отвратително.Но трябва ли човек да се превърне в лайно ,за да му обърнат внимание.Едно такова лайно увито в целофана на професортвото си,развива поредната гадна псевдонаучна "теория",че в България е нямало насилствено помохамеданчване,всичко е ставало напълно доброволно,дори по самоинициатива сме молили турците да приемем вярата им.Ще бъда благодарен на всеки,който ми помогне да съберем достатъчно информация за тези черни времена. Започвам с един кратък материал,като темата ще бъде отворена,за можем по всяко време да я допълваме.Историята е такава,каквато е ,независимо дали ДПС е на власт или не.--- .Из Историческия бележник: /В него се записват всички случки, станали с християнското население в Кръстогорската област. Той е писан от странствуващи монаси на гръцки език в течение на два и повече века, начиная от 1622 година. Предавал се е от ръка на ръка и е пазен тайно в църквата "Св. Неделя" в Райково. Последен неин пазител бил поп Глигорко, с изчезването на когото изчезнала и книгата. Част от бележника е запазен от Рада Казалиева, която преди изчезването му тя е снема и запазва някои преписи от него, които превежда от гръцки на български/: "В 1661 г. в 21 години от царуването на султана Мехмед IV (има се предвид вероятно 1669 г. - бел. моя) излезе заповед да се потурчат българите в Красногорето - Кръстата гора (в Средните Родопи). С огън и нож турците успеха да потурчат населението в следните села: Каршилъ (Виево), Смолян (Смилян), Упарово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем) и една малка част от населението в селата Езерово (кв. на Смолян) и Беловидово (Златоград). А селата Райково, Устово, Долно и Горно Дерекйой (съответно Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Славеино), Петково, Очиново (Чокманово), Левоочево (Левочево), Пещера, Осиково (Полк. Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си." Преданието сочи, че помохамеданчването е станало по Великден. Селото е обградено от всички страни с турци, които залавят свещеника и част от населението в църквата. Предлагат им да приемат исляма, но свещеникът отказва и е съсечен в църквата. Който откаже да приеме новата вяра е убиван на място. Една част от населението успява да избяга в околните гори. Според преданието само 5 семейства приемат исляма и остават в селото на Илинденя, а в последствие се заселват в днешното Виево. Къщите на селото са изгорени, с изключение на тези, чиито стопани са приели исляма. В пожара са унищожени и църквите "Св. Илия", "Св. Неделя" и параклиса "Св. Георги". Малко по-късно се провежда и акцията за приемането на исляма в Кутлово (Славеино). Но кутловци се оказват костеливи орехи и само няколко души приемат новата вяра: двама от синовете на дядо Георги, които са именувани Мустан и Мустафа, синът на някой си Узун и по един потомък на Чилингирския и Чолаковския род, които се заселват в Тикале. Кутлово е изгорено от поробителите, с изключение на 1 къща. Голяма част от неприелите исляма се заселват в местността Балабанско, а една част от неприелите и помюсюлманчените заживяват в Махалата - на завоя при вливането на Виевска река и Малка Арда, където доскоро е имало остатъци от чешма. Двете нови населени места си помагат и живеят задружно по съседски. Християните изграждат нов параклис на мястото на опожарената черква "Св. Илия". Двете села заедно празнуват и се веселят, играят заедно хоро. Но след един нещастен случай, при който една девойка-овчарка пада от скала християни и мюсюлмани решават, че не е редно повече да живеят заедно и че така ще бъдат наказани и се разделят. Изповядващите исляма завиват по Виевската река и там основават селото си, което от завиването се нарича Виево. Християните остават в Махалата. Връзките между съседите от двете религии не се заличават, докато при едно общо празненство, след запой един виевец се провиква: - От сега тува нещеме кауре! Сва място е наше! Настъпва масово сбиване и общите празненства започват да замират. Някои отношение все пак се запазват и никой не отрича родовите връзки. По-нататък турците правят още опити за помохамеданчване на християните, но със слаб успех - хората бързо успяват да избягат в гората. Властта има проблеми не само с кутловци, но дори и с виевци, които с нищо не съдействат. Заради това си поведение селяните от двете села са наричани "карши" (срещу властта) и съответно двете получават имената Голямо и Малко Каршилъ. След края на акцията християните се връщат и възобновяват своето село Кутлово.от komap

MILOM
31.03.2009, 17:37
За НАСИЛСТВЕНОТО ПОМЕХАДАНЧВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО
: Силезийския рицар Мелхиор фон Зайдлиц, който през 1559г. бил пленен от турците разказва: "...В споменатия град (Пловдив), както и в другите области, живеят много християни, които говорят славянски език. От тях, както и от всички други християни, живеещи в неговата държава, султанът изисква и нарежда обикновено всяка четвърта или пета година да се взема данък от децата им. Така че, който има 4 или 5 деца, му вземат 1 или ако има повече – вземат му 2 или всички момченца. Тези деца изпращат в Анадола или Мала Азия отвъд морето и ги разпределят между местните жители из всички градове и села. Докато пораснат, децата биват използвани за всякаква физическа работа и научават турски език. Наричат ги аджеми-оглани. По-късно, когато децата заякнат, султанът ги изисква и те трябва да ги отчетат в Цариград. Ако междувременно някое или повече деца са умрели или пък са загубени, главата на семейството, при което са били, трябва да съобщи пред съда на града или селото как са загинали. Не стори ли това, трябва да плати детето. По-късно използват децата в султанския двор, на корабите или в градините, в конюшните и на много други места, където имат нужда от тях. Което от тях се е проявило добре, когато порасне, го използват за това, което е научило. Много от тях учат занаяти, но от тях правят повече еничари и хора, които след това се отнасят тирански с родителите и другарите си. Бедните християни, които са подчинени на султана, трябва да очакват по всяко време такава безподобна тирания и да я търпят без всякакви възражения...”

MILOM
06.04.2009, 12:37
На този ден през 1909 г. с Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България



На 6 април 1909 г. с Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България. Документът е подписан от българския министър на търговията Андрей Ляпчев (на снимката) и от турския министър на външните работи Рифат паша. С протокола се признава провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. и се постига съгласие по всички спорни въпроси, произлезли от този акт. Уреждат се проблемите с мюсюлманските общини и вакъфските имоти в България, с компанията на Източните железници и други. Този протокол е подписан в изпълнение на Руско-турския протокол (1909 г.), който България приема. Руско–турският протокол (1909 г.) е подписан на 3 март в Санкт Петербург. С него се разрешават възникналите във връзка с провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. финансови проблеми. Турция настоява България да и изплати като обезщетение 125 млн. лева, като в тях е включена сумата от 40 млн. златни лева, които България дължи на компанията на Източните железници. Срещу посочените компенсации Турция е склонна да признае независимостта на страната ни. Русия поема финансовите задължения на България. Тя приспада исканата сума от военния дълг на Турция след Руско-турската война 1877–1878 г. Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България. Финансовите отношения между България и Русия се уреждат с подписването на Руско-български протокол 1909 г., подписан също на 6 април. Според него България се задължава да изплати на Русия сумата от 82 млн. лева в продължение на 75 години, като първата вноска трябва да се направи на 1 октомври 1909 г. България така и не изплаща на Русия цялата дължима сума. В началото на 20-те години съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг. Независимостта на страната ни е призната от Великите сили и балканските държави, както следва на 7 април - Сърбия и Черна гора, на 10 април - Англия, Франция и Италия, а на 16 април - Германия и Австро-Унгария признават независимостта ни.

atb
06.04.2009, 14:22
Радвам се, че има хора който се интересуват от историята, а не само да се хващат за гушите, кой какви пари може да прави по борсите и колко е по-умен. с това избиване на комплекси доникъде няма да го докараме. ето и материал от мен за потурчването и извори за тези векове:


ИЗ МОЛБАТА НА БЪЛГАРИТЕ
ОТ ПЛОВДИВСКА ЕПАРХИЯ ЗА ПОМОЩ ПРОТИВ
ОСМАНСКИТЕ ИЗДЕВАТЕЛСТВА И НАСИЛИЯ

Писана на 4 юни 1876 г. в Пловдив. — Вж. Архив на Найден Геров, г. II, с. 240—241.

В нашата епархия повече от 150 села са опленени и изгорени от башибозуци и от черкези: старци, жени, деца и невъоръжени мъже бяха избити безмилостно. Досега са избити повече от 60 000 души. Чисто българските наши села Батак, Перущица, Белюво, Ветрен, Стрелица, Панагюрище, Копривщица, Клисура и други станаха плен и пожар. Близо 20 000 млади невести и девойки бяха поробени, потурчени и закарани в харемите: много девойки турците продават по градовете Пловдив, Одрин, Цариград и другаде; малките деца потурчват и ги разпращат по турските села и градове. Много наши манастири и църкви бяха опленени и разнебитени... В Клисура бяха изклани в училището 120 деца заедно с учителите им. Близо до Калофер бяха обезчестени 40 девойки и после изгорени в една плевня. Повече от 100 000 души се намират без покрив и без насъщен хляб и всяка минута чакат смъртта си...

Турците взеха в Карши Якъ едно красиво момиче от Перущица, принуждаваха го да се потурчи и след като то не склони, те го посякоха [заклаха]...
От мъка хората започнаха да се потурчват. От Батак се потурчиха три фамилии...
Две момичета от Перущица след много скитане най-сетне намислили да дойдат тук (в Пловдив). При чифлика на Мистроболу двама турци ги посекли, след като ги безчестили и насилвали да се потурчат...
На 8 юни по решение на комисията бяха обесени 12 души новоселци, от които двама свещеника (единият на 80 г.)... Имало един от осъдените, на когото инстинктът не се бил свършил. Той викал за помощ, но те му казали да се потурчи, ако иска да избегне бесилото...
Три фамилии от Батак се потурчиха официално.

На средата между Търново и Севлиево се намира селото Ново село с 200 християнски къщи, отстоящо на пет часа разстояние от първия и на три от втория град, в което се намира женски девически манастир, основан преди 40 години от един монах от Атонската планина. От тази обител при последните смутове от башибозуци, турци и черкези бяха похитени 24 православни млади монахини и послушнички, като преди това бяха обезчестени и поругани по най-циничен начин от турците; по-старите монахини след различни изтезания и мъчения бяха убити, а обителта ограбена и разрушена. За по-нататъшната горчива участ, постигнала похитените жертви извън манастирския покрив, нищо не е известно. Вероятно те са били препродадени и сега са предмет на любострастного харемно развлечение на някакъв турчин фанатик, който при това се издевава на техния по-ранен монашески начин на живот.

Цар Симеон
06.04.2009, 16:39
Във връзка с 130 годишнината от обявяването на София за столица, някой може ли да копира нещо по случай повода. И да обяснят на някои хора, че не е имало гласуване, което София е спечелила с един глас.

Грую Груев
07.04.2009, 20:46
По темата за потурчването:
За съжаление е имало и големи маси българи, които са приели исляма или поради икономическата принуда (по-ниски данъци) или поради користолюбие (възможност за издигане) или поради липса на алтернатива ( в полето, заобиколен от турски села, нямаш къде да избягаш). Зверствата на турците са детайлно документирани, особено в периода след Априлското въстанание - потурчвания, изнасилвания, отвличане на деца, ибиване на хора по особено жесток начин (одиране жив и запълване на одрана кожа със слама пред все още живият човек!!!), подобни зверства има и по време на Балканските войни. Дали е имало целенасочена политика на Османската държава за потурчване е трудно да се каже - да, имало е такава в отделни региони и както виждаме, ако е искала държавата е постигала своето - дори една толкова древна цивилизация като Еипет е излямизирана за 100-на години. Явно е, че сържавата не е искала тотална ислямизация (нямало да има кой да бачка), но там където е провеждала подобна политика, зверствата са били чудвищни:

- свидетелство на видинския митрополит Йоасаф:

Цитат:
Архиереите и гражданите биваха безмилостно гонени, подлагани по много причинина мъки и злословия...О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни— понеже се изплашиха, от страх, някои — понеже се смекчиха от ласкателства или бидоха победени чрез имуществени придобивки, други пък се присъединиха към враговете, понеже поради простотията си бяха подмамени чрез писма и хитрост.

- свидетелство на Паисий

Цитат:
Толкова имена на св. мъченици можах да намеря, които са били от български род и език. На 29 мъченици се намериха имената в България. На първо време турците избили много български народ по градовете заради християнската вяра, но хората от простота и небрежност не описали страданията им и така от род в род страданията и имената им преминали в забрава.

- поменик на Къпиновския монастир

Цитат:
Да се знае кога стана размир, та затриха на Цариград патриарха и обесиха владиците, и зеха силяха от християните турците. И запустиха Света Гора. И изсякоха много християни. И робиха, и много касаби запуснаха, и много манастири и черкви разсипаха... Насилия вършеха над християнските жени, а техните мъже ги яздеха като коне по улиците... и грабеха християнския имот като вълкохищници...

- “Похвално слово за Патриарх Евтимий”

Цитат:
Воеводата турчин, когото султан Баязид постави да управлява града, повика при себе си Божите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, като вървяха след злия вестител, отиваха като глупави овци, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла пред църквата, или по-добре казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта.

- летописа на Пазарджишкия монастир Св. Петър

Цитат:
В онова време се потурчиха селата в Цепина, където беше изпратен някой си Хасан ходжа, който придружаваше пашата и обряза първо свещениците: поп Константин, поп Георги и поп Димитър, на ден св. Георги. Потурчиха всичко до 15 август (ст.ст.), а ония, които оказаха съпротива, заклаха ги, за да се уплашат и другите...

- из "Исторически бележник"
Цитат:
През 1720 година, в царуването на султан Ахмед III, в горната махала на с. Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползуваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население. Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използува това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото, и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че на никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един. Това стана на 8 юли 1720 година.

А ето и малко разпоредби как да се налага ("мирно") исляма сред неверниците.


Из сборника фетви на Абдуррафим ефенди, шейх-юл ислям през периода 1714-1716 г.

Превод: А. Велков, Е. Радушев

Въпрос: Ако неверникът Зейд с хитрост е вкаран в исляма, но след това се отрече от мюсюлманската вяра, то как следва да се постъпи с този човек?
Отговор: Да бъде затворен и насила вкаран в исляма!

В: Ако представителят на властта Зейд нагости неверника Амир и му каже: “Стани мюсюлманин!” и освен това приложи хитрости, за да вкара Амир в исляма, може ли този Амир да бъде считан за истински мюсюлманин?
О: Може!

В: Ако представител на властта завърже неверника Зейд с въже през врата и почне да го души, а Зейд каже: “Пусни ме, аз ставам мюсюлманин”, счита ли се постигнатото по този начин мюсюлманство за законно?
О: Счита се!

В: Във връзка с горната забрана неверниците казват: “Ние плащаме джизие и испенч и не може да ни бъде забранявано да празнуваме своите религиозни празници.” Ако неверниците продължават да упорстват, след като веднъж са били предупреждавани, и се съпротивляват като не приемат забраната, то как да се действа спрямо тях съгласно закона?
О: Насила да им бъде забранено да действат по този начин и да бъдат наказани с тежко телесно наказание!

В: Няколко мюсюлмани участвали в танците на неверниците. Зейд поискал от шейх-юл исляма фетва за техните деяния и получил отговор: “Подновяване на вярата и брака!” След това Зейд показал законната фетва на тези няколко души и казал и им рекъл: “Ако продължавате да правите така, вас ви чака подновяване на вярата и брака.” В случай, че онези отвърнат: “Не говори празни работи! Ние сме видели тези обичаи от дедите и бащите си и ще продължим да се придържаме спрямо тях!”, как трябва да се постъпи съгласно закона с такива хора?
О: Законно да бъдат убити!

В: Ако мюсюлманина Зейд започне да разговаря на езика на неверниците, без да има причина за това, как трябва да се постъпи с този Зейд?
О: Да бъде порицан!

В: Ако съдията в същото това населено място запита Зейд и речените мюсюлмани: “Вие защо говорите езика на неверниците? Грешно е да се постъпва така!”, а пък Зейд и мюсюлманите отвърнат: “Този език е езикът на нашите деди и ние не вършим грях като разговаряме на него”, как трябва да се постъпи според закона със Зейд и тези мюсюлмани?
О: Да бъдат порицани, да се заставят да искат прошка и да им се пречисти езикът.

В: Християнката Хинд починала и оставила следните наследници: неверникът Зейд – съпруг и синове Амр, Бакр и Бешир. Цялото наследство получил Зейд. Синът Бакр не получил част. Ако той приеме исляма, може ли да вземе от баща си дял от наследството на майка си Хинд?
О: Да, може!

В: Мюсюлманинът Зейд починал. Може ли баща му Амр, който е неверник да го наследи?
О: Не може!

В: Мюсюлманинът Зейд починал, като оставил син Амр, който бил също мюсюлманин, и дъщеря Хинд – християнка. Може ли християнката Хинд да бъде наследница на баща си?
О: Не може!

И все пак сме удържали и сме останали БЪЛГАРИ, затова ми е много болно когато видя български момичета да лапат доброволно и с желание, заради един парцал, рязаните на манафите и се чудя защо ли дедите ни гинеха за вярата си, а сега доброволно я даваме!!!
БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ ОТ НЕЙНИТЕ СОБСТВЕНИ ЧЕДА!!!

Грую Груев
07.04.2009, 21:02
Във връзка с 130 годишнината от обявяването на София за столица, някой може ли да копира нещо по случай повода. И да обяснят на някои хора, че не е имало гласуване, което София е спечелила с един глас.
Ами хич не си прав - веднага след създаването на новата българска държава, през 1879 в Търново се свиква Учредително събрание. На него има представители от всички краища на страната (включително турци). Една от задачите на Учредителното събрание е изборът на столица и точно тук се проявява един човек - Марин Дринов. Точно на него се дължи изборът на София за столица. Той произнася прочувствена реч, в която изброява предимствата на София - врата към Македония и Тркия, лесна за отбрана от всики страни далече от Турция и не на последно място - така би се секнал меракът за "брачата" сърби да вземат и тази част на България и да я обявят за сръбска, нещо което ссамите тъпи и малоумни шопи (в Брезнишко и Трънско) сами са искали (има запазени техни петиции за присъединяване към Сърбия, естествено плод на тяхното малоумие и на сръбското злато). Та след речта на Дринов (трябва да му се вдигне паметник на всеки вход към София) е имало гласуване и София печели с "вишегласие" - каквото и да значи това (не съм чел оригиналните протоколи от събрането). Търновци са много разочаровани и естествено се ражда митът (дали е само мит не зная, но най-вероятно е), че П. Славейков бил заспал и го събидили точно когато се гласувало и той още сънен, не доразбрал и вдигнал ръка за София. А доколко София е бил град по това време говорят следните цифри:

По това време градът има 11 649 жители, от които 56% българи, 30% евреи, 7% турци и 6% роми

И това ми било Град, пък и български, че чак и столица :):):)
Паметник трябва на Дринов, огромен паметник, че иначе сега Софето щеше да е една глуха провинция населена с прости шопски селяндури (не, че сега пак не е пълна със селтаци, но поне са шопи в голямата си част:):):)

retro_69
07.04.2009, 22:56
В подкрепа на думите на колегата Груев, колко грандиозен Град е бил София по това време -цитат " преди въстанието Батак има население 8000 - 9000 души,"(Априлското въстание)!!!

MILOM
16.04.2009, 09:59
За атентата в църквата"Света Неделя"
Кулминацията на комунистическата терористична дейност е варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя", при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора.По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя" ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспи-ратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия. На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея. Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение.

atb
16.04.2009, 10:39
ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Още от зараждането на модерната историческа наука проблемът за гибелта на средновековната българска държава е решаван по категоричен начин. Още от времето на Константин Иречек, авторът на първата научна история на българите (1876 г.), като горна граница на средновековната българска държавност се приема завладяването на Видинското царство. Това важно събитие се поставя през есента на 1396 г. - теза, която не само заляга трайно в специализираните изследвания, обзорните трудове, учебниците и т.н., но и е здраво "бетонирана" в цялата ни съвременна представа за историческия път на България.

През 1991 г. заедно с Иван Тютюнджиев се опитахме отново да съберем и (пре)прочетем натрупания изворов материал. Нашите изводи за хода на османското завоевание се оказаха неочаквани и донякъде "еретични", вкл. и за гибелта на Видинското царство. Както ще видим по-нататък, напълно възможно е неговият политически живот да е продължил още четвърт век след 1396 г. Предлаганите от нас решения намериха място в някои научни и енциклопедични издания. И все пак нашата хипотеза, която безспорно се нуждае от още факти и доказателства, по едни или други причини не е достатъчно популярна.

* * *

Отношението на Видинското царство към османските завоевания до осемдесетте години на XIV в. не е напълно изяснено. Неговият владетел цар Иван Срацимир на пръв поглед отсъства в основните извори за хода на османското настъпление на Балканите. По-новите изследвания показват, че нещата са твърде различни. В известното "Огледало на света" на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името "Сарадж". Нещо повече, "Сарадж" е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония. Пръв Ал. Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир.

В "Писание за верските битки на султан Мурад II" се говори за "земята Сарадж-ели" със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин. В "Писанието" става дума за кръстоносния поход на Владислав Варненчик и Янош Хуниади от 1444 г., когато Видинското царство вече е унищожено. Така или иначе, както и в други случаи, и тук османците наричат определена територия по името на най-известния й владетел. Достатъчно е да посочим Добруджа (по името на деспот Добротица), "Константин-ели", от което главният град Велбъжд получава днешното си име Кюстендил (по името на Константин Деянов), "земята на Лаз" (Сърбия), наричана в османските извори повече от столетие с името на загиналия още през 1389 г. княз Лазар и т.н. При Видинското царство е логично такава роля да играе Иван Срацимир, царувал близо четири десетилетия.

Иван Срацимир поема васални задължания към османците поне няколко години преди 1386. Най-вероятно това е станало през 1377 г. заедно с другите видни владетели в българските земи - цар Иван Шишман, деспот Иванко, крал Марко ("Крали Марко" във фолклора) и "господин" Константин Деянов. През посочената година "Сарадж" и "Кьостендил" (Константин Деянов) участват като османски васали в един поход на султан Мурад I в Мала Азия. През 1388 г. същите двама български владетели се готвят за османската офанзива срещу Сърбия, за разлика от Иван Шишман и Иванко, които се отклоняват от поетите задължения към султана.

Османския летописец Мехмед Нешри съобщава, че при похода на султан Мурад І против сръбския княз Лазар (лятото на 1389 г.) недалеч от Ихтиман "...дошъл с войските си владетелят Сарадж..." Според някои извори "Сарадж" се сражава на турска страна и в битката при Ровине във Влахия (17 май 1395 г.). Ако това е вярно, през 1395 г. братята Иван Шишман и Иван Срацимир имат различно политическо поведение. Нека припомним, че именно след тази неуспешна за турците кампания Иван Шишман е заловен и екзекутиран (3 юни 1395 г.).

Пресилено е да се мисли, че Иван Срацимир винаги е оставал лоялен към османците. През 1391 г. е регистриран наказателен поход към Видин, след което в града е настанен турски гарнизон. Срацимир не подкрепя своя брат Иван Шишман нито през 1393 (падането на Търново, 17 юли с.г.), нито през 1395 г. Това вероятно се е дължало не толкова на прословутата вражда на по-големия брат към сина на "еврейката Сара", който по волята на баща им Иван Александър му е отнел търновската царска корона, а на конкретните политически обстоятелства. Нещо повече, между двамата братя е имало тенденция към помирение. В израз на това в своята Рилска грамота (1378 г.) цар Иван Шишман не изключва дори възможността да бъде наследен от "...някого от братята и сродниците..." си.

В края на ХІV в. немският рицар Йохан Шилтбергер нарича Иван Шишман не "цар" или "крал", а "херцог". За един анонимен османски хронист той е само "невернишки бей". И ако това странно "понижаване" изследователите отдаваха на незнание или го свързваха с очевидната слабост на търновския цар, то откритите от Климентина Иванова преписи на "Шишманови писма" не оставят съмнение, че през 1394-1395 г. Иван Шишман наистина не носи титлата "цар"! Въпросните документи са подписани с необичайната и твърде ниска от гледна точка на тогавашната йерархия титла "господин Търновски"! На свой ред Николай Овчаров показа, че Иван-Шишмановият син Александър (същият, който по-късно приема исляма и името Искендер) не носи обичайната за престолонаследника титла "млад цар", а ... "господинчик" (="млад господин") - още едно категорично доказателство, че през последните години от своя живот Иван Шишман не е цар, а само "господин"!

Какво може да означава девалвацията на титлата на Иван Шишман? Едно от възможните обяснения е, че султан Баязид (1389-1402) е наложил на непокорния търновски владетел да се откаже от царското достойнство. Съществува и друга възможност - Иван Шишман (под натиска на болярството, гражданството, общественото мнение и т.н.) да е отстъпил върховната титла "цар на всички българи" на своя по-голям брат. Нека припомним как Асен І "измества" Петър (около 1193 г.), как сръбският крал Стефан Драгутин е принуден да отстъпи престола на брат си Милутин (през 1282 г.) и т.н.

Случайно ли е, че Иван Шишман още отпреди 1388 г., макар да се нарича "господин Търновски", резидира в Никопол? Дали причина за това е само османската заплаха или пък столицата на българските царе е оставена като своего рода "неутрална територия" предвид възможните нови позиции на Иван Срацимир? На тези въпроси засега няма отговор. Когато Иван Шишман вече не е между живите, а неговият престолонаследник Александър приема исляма, българската държавна идея със сигурност е олицетворявана от цар Иван Срацимир.

През 1396 г. във Видин има османски гарнизон. В сравнение с Иван Шишман ("гнусният неверник Сусманоз" за Мехмед Нешри), Иван Срацимир по-рядко създава проблеми на османците. Това индиферетно поведение на видинския цар, което днес може да ни изглежда недалновидно, осъдително и т.н., е обяснимо - опасност "№ 1" за Видин продължава да бъде завоевателната политика на Унгария.

* * *

Гибелта на Видинското царство по правило се разглежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносците начело с унгарския крал Сигизмунд (бъдещ император на западната "Свещена Римска империя") при Никопол на 25 септември 1396 г. Унищожаването на Търновското царство и започнатата от Баязид мащабна обсада на Цариград (1394-1402 г.) предизвикват първата сериозна реакция от страна на западните християни. В кръстоносния поход участват както унгарски войски, така и френски, немски, чешки, полски, дори английски рицари. Към антиосманската коалиция се присъединяват морските републики Венеция и Генуа, както и рицарският монашески орден от остров Родос (бъдещият Малтийски орден).

Според французина Жан Фроасар крал Сигизмунд е привърженик на предпазливите действия, но войнствените французи "...бяха дошли да превземат цяла Турция и да продължат похода в империята на персите (...), Сирийското кралство и Светата земя..." Западните християни нямат ясна представа за османската мощ, смятайки похода за въоръжена "екскурзия" против примитивен и слаб противник.

Кръстоносците преминават Дунав при Железни врата, откъдето започва територията на Видинското царство. В хрониката на манастира "Сен Дьони" се разказва, че в България кръстоносците вършат "ужасни зверства" срещу православните християни и оставят по пътя си "...безмилостно плячкосани земи и разруха..." Така западната армия достига Видин, където има турски гарнизон. Според Шилтбергер "владетелят на този град и страната" (Иван Срацимир) среща краля извън Видин и признава неговата власт. Австрийският поет Петер от Рец, също участник в похода, твърди друго - "кралят на Видин (...) беше победен след кратък бой..."

Превземането на Видин вероятно става не без помощта на местните българи. Цар Иван Срацимир обаче е заставен да плати контрибуция, а във Видин е оставен унгарски гарнизон. Както посочва Ив. Тютюнджиев, едва ли е случайно недоброжелателното отношение на автора на Българската анонимна хроника към "... блестящия от многото злато и бисери..." унгарски крал и другите "господа", ръководещи тази амбциозна кръстоносна акция. През 1396 г. българите помнят унгарската окупация от 1365-1369 г., когато населението на Видинското царство е подложено на насилствено покатоличване. Въобще традиционното обяснение за приемането на кръстоносците във Видин като освободители е пресилено. Изненадващо е също, че Иван Срацимир не участва в последвалата Никополска битка. Това най-вероятно се е дължало на недоверието на Сигизмунд към българския владетел. Ако кралят е желаел присъединяването му към армията, то надали Иван Срацимир би имал избор.

На 10 септември кръстоносците обсаждат Никопол. Уверени в бързия си успех срещу "езичниците", западните рицари проявяват прибързаност още при подготовката на похода. Знае се, че крал Сигизмунд и неговите съюзници разполагат със стенобойни машини от различен тип, дори с редките и "свръхмодерни" за XIV в., все още непознати и "страшни" (особено от психологическа гледна точка) топове! Машините и артилерията обаче са оставени в Буда, за да се постигне ефект на изненада. Очакваните бързи и лесни успехи имат място само до Никопол - в териториите, където все още функционира българската власт, въпреки османската зависимост и наличието на гарнизони. Укрепеният Никопол е обсаждан цели 15 дни. Според един съвременник принудителното бездействие пред Никопол преминава в "...празненства и оргии, недостойни за Божии служители (... ), войската прекарваше дните в престъпно безгрижие..." Това позволява на Баязид "Светкавицата" да преодолее ефекта на изненадата и да се притече на помощ на обсадената дунавска крепост.

През Одрин, Пловдив и прохода Шипка султанът достига Търново. След кратък престой в старата българска столица на 24 септември той пристига в околността на Никопол. Към него междувременно се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич. Край Търново турците се натъкват на "отряд ризници". Това сведение на Нешри показва, че унгарският крал, вероятно с помощта на български аристократи, се е опитвал да привлече населението на наскоро покореното Търновско царство. Показаното вече поведение на кръстоносците, както и бързото придвижване на Баязид осуетяват тези планове.

Съвременниците дават силно преувеличени данни за числеността на двете войски, достигащи до и над 100 хиляди души. Проучванията показват, че армиите не са надвишавали 15-20 хиляди войници, което за онази епоха също е впечатлавяща численост. Битката започва с атака на французите, които разбиват предните османски части. Решаваща се оказва неочакваната намеса на тежката конница на Стефан Лазаревич, най-верният турски васал по онова време. Ходът на сражението се обръща в полза на султана, докато крал Сигизмунд проявява малудошие, побягвайки с една галера по Дунава. Победата на Баязид е белязана с масовото избиване на голяма част от пленниците, като са пощадени главно знатните лица срещу откуп. Никополската катастрофа охлажда гаснещата и без това кръстоносна идея, а Западна Европа за първи път получава реална представа за османската заплаха.

В каква степен действията на Иван Срацимир по време на похода са преценявани от победителя Баязид като измяна, като поведение, което да изисква той да бъде наказан, а държавата му ликвидирана? При сходни, но все пак достатъчно различни обстоятелства през лятото на 1395 г. Търновското царство е окончателно завладяно, а "господин" Иван Шишман - екзекутиран. Когато става дума за Видин обаче изворите представят нещата в друга светлина.

Най-подробните вести за свалянето на цар Иван Срацимир ни е оставил Григорий Цамбак в своя "Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия": "Така, величаейки се със славни победи, измаилтянинът (Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които му бе изпратил (султанът)..." По-нататък Цамблак пояснява, че Баязид заварва във Видин сръбския княз Стефан Лазаревич заедно с майка му и брат му, както и вдовицата на Углеша. Това мирновременно по характера си посещение противоречи на обстановката през есента на 1396 г. Най-близките по време извори поставят отстраняването на Иван Срацимир в годината "от Сътворението на Света" 6906 (=1 септември 1397- 31 август 1398 от Р. Хр.). Тази септемврийска година сочи и авторът на Българската анонимна хроника от ХV в., според когото "...Баязид обаче не почака нито най-малко, но се вдигна оттам и отиде към запад, като завладяваше царства и земи. Той залови и подчини цар Срацимир в 6906 г." Същата датировка откриваме в сръбски и руски летописи, а влашкият летописец Михаил Мокса твърди, че "...Баязид пленил цар Срацимир в 6906, подчинил го и го направил данник..." Според Мехмед Нешри сръбският княз "...се примолил на султана за Семендире (Смедерево)... Баязид хан склонил, дал му Гювернджинлик (дунавската българска крепост Гълъбец, дн. Голубац в Сърбия), ама Нигболъ (Никопол) и другия град (Видин! - вариант на разчитане, предлаган от преводачката на текста Мария Калицин!) не му дал..."

И други данни, макар да са противоречиви и разнородни, показват, че походът на Баязид против Унгария през Видин е проведен не през 1396, а най-вероятно през есента на 1397 г. През септември-октомври 1397 г. султанът нахлува във Влахия, след което напада Унгария през Срем (дн. Сремска Митровица), т.е. откъм южния дунавски бряг. Такава военна акция се маркира от някои чужди учени, но без да я обвързват с Видин и със съдбата на цар Иван Срацимир. Коментирайки разказа за пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия, сръбските учени приемат, че това е станало през 1397-1398 г. Естествено е, че и пленяването на Иван Срацимир става по същото време.

Според Григорий Цамблак цар Иван Срацимир е "изведен" от столицата си, за да завърши живота си като затворник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, "младият цар Константин"? За него изворите не споменават абсолютно нищо, и то при положение, че той е известна личност. Не се съобщава нито за негово залавяне и хвърляне в затвора, както е сторено с баща му, нито за негово бягство. Едва четвърт век по-късно става дума, че Константин е бил в Унгария и Сърбия. Имаме ли основания обаче да приемем без колебание и без абсолютно никакви резерви (а именно това се прави от пишещите по въпроса), че Константин е напуснал Видин още през 1396 или 1397 г.? И защо една лаконична информация от 1322 г. трябва да "датира" конкретни събития от края на XIV в.?

Подходът, предпочетен от мен и от Ив. Тютюнджиев, е противоположен на априорните постановки. Напротив, ние се отказахме да "дописваме" и "допълваме" изворите. И, доколкото това е възможно, да не следваме удобната "логика" на историографските наслоения. Оказа се, че съществуват цяла поредица от сведения, отнасящи се към първите десетилетия на XV в., където името "България" продължава да съществува именно като държавно-политическо понятие. Повечето от тези сведения са добре познати, но се интерпретират винаги от гледна точка на предварително приетото като факт (!) пълно завладяване на България през 1396 г. Какво обаче ни дават въпросните сведения?

Ето какво научаваме от писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Обикновено това писмо, първокласен извор за събитията след битката при Анкара (1402 г.), се свързва с т.нар. "въстание на Константин и Фружин". Според редица автори (В. Златарски, Ив. Дуйчев, П. Петров и др.) Константин с унгарска подкрепа успява временно да възстанови българската власт във вече унищоженото Видинско царство. По-късно се наложи мнението, че става дума за широки антиосмански действия, които не довеждат до възобновяването на българската власт (Ал. Кузев, Ив. Божилов и др.). Подобно развитие се допуска едва за 1408-1413 г. при т.нар. "въстание на Константин и Фружин".

И така, на присъствието на "Константин, прославеният император на България" в този текст винаги се е гледало като на опит за възобновявянето на държавността във Видин. Обаче авторът, който съвсем не е "случаен" съвременник (става дума за самия унгарски крал!), явно не разсъждава по такъв начин - Сигизмунд поставя Константин в идентична позиция с притежаващи напълно реална власт балкански владетели. При това те са избороени в географската последователност на "фронтови държави" от унгарска гледна точка - от запад на изток, т.е. от дясното към лявото крило на един военен фронт. Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски. Факт е обаче, че за унгарския крал в 1404 г. (и преди това!) Видинското царство съществува, а "император Константин" не е "въстаник", а реално управляващ земите си владетел.

Правят впечатление и една поредица от дубровнишки сведения, свързани с Видин. Особен интерес буди решението на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В цитираното решение на Големия съвет от 1398 г. България е дадена редом с кралството Босна и полунезависимите банства Славония и Срем, васални на Унгария. Вярно е, че търговската република Дубровник запазва позициите си в българските земи и във времето на османското владичество. И все пак, ако през 1398 г. Видин вече е бил под османска власт, то надали правителството на републиката би пропуснало такава "подробност", както и едва ли би поставило една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой", а Константин и Фружин навярно отново поели васални задължения към него. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Българското участие е отбелязвано от мнозина учени, но като "етническа" подробност. Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи, и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

През 1413 г. отношенията между Муса (1411-1413) и българите се изострят. В една сръбска летописна бележка, за която се приема, че бележи края на т.нар. "въстание на Константин и Фружин", се казва: "В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април". На свой ред анонимен османска хронист отбелязва наказателен поход на Муса срещу Видин, при който той "...завзел града и го поставил под своя власт." Както ще видим обаче, тези репресии не ликвидират напълно българската власт.

Едно от най-важните известия за съдбата на България в онези години се съдържа във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско (някогашното с. Шишманово, днес на дъното на язовир "Искър"), на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

При един непредубеден подход към горните известния трудно можем да приемем, че от посочените по-горе балкански държави "...единствено България се е намирала напълно под османска власт" (Ал. Кузев). Напротив, поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел!), в което надали трябва да се съмняваме. Прави впечатление, че известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин, забравяйки, че преди това вече е "унищожил" Видинското царство през 1396 г.

Нека се върнем на събитията във Видин в края на 1397 г., когато цар Иван Срацимир е "изведен" от своята столица. По презумпция се приема, че така Видинското царство е унищожено, но редица обстоятелства позволяват да се мисли, че нещата не стоят толкова просто. Няма сведения, че през 1397 г. Видинското царство е превърнато в турски санджак. Стратегията на османците винаги е държала сметка за военнополитическата целесъобразност - особено тогава, когато става въпрос за избягването на преки, удължени и трудно отбраняеми граници. Показателен е случаят с Иван Шишман, чиито територии и права са стеснявани на няколко пъти до 1395 г., макар унищожаването на царството му да е било напълно възможно още през 1388-1389 г. Дори и през 1393-1395 г. "невернишкият бей" Шишман продължава да пази властта си дотам, че е смятан за заплаха с оглед на Баязидовия поход във Влашко. Дори и в София, която е завладяна през 1385 г., е оставено известно християнско самоуправление в лицето на полулегендарния "бан Янука". Такъв полуавтономен статут след 1395 г. са имали "Константиновата земя" (по-сетнешният Кюстендилски санджак) начело с Юсуф, помюсюлманчен син на Константин Деянов, както и Скопие начело с Иджит паша. Елементи на местна християнска власт можем да открием и в завладените византийски и сръбски земи.

Във всеки случай през 1397 г. съдбата на Видин е неясна - сръбската владетелска фамилия, гостуваща на Иван Срацимир в онези смутни дни, моли султана за мощите на св. Петка Търновска. Григорий Цамблак пояснява, че "...те поискаха от царя (султан Баязид) не града, не неговата околност, не богатства..." - реторично изтъкване на тяхното благочестие, но и загатване, че сърбите са имали теоретичната възможност да поискат част от Видинското царство. Подобно загатване за "града" Видин, както показахме по-горе, има и в думите на Нешри.

Според "Руския хронограф" през 1397 г. Видинското царство получава статут, подобен на оня "на арбанаския и босненския владетели", а Михаил Мокса твърди, че Иван Срацимир станал "данник" на султана. Напълно е възможно, както често става в средновековните паметници, да става дума не за споменатия владетел, а за неговия наследник - "младия цар" Константин.

Както вече стана дума, през 1395 г. Константин води преговори с турците в Търново. Йоасаф Бдински недвусмислено сочи благоразположението на османската власт към "младия цар", който е приет "тържествено, със слава и блясък, по царски" от османските власти в Търново. Възможно е султан Баязид да е смятал видинския престолонаследник за по-сигурен васал от своя опитен и амбициозен баща. Прегледът на изворите прави логична тезата за съхраняването на Видинското царство като османско васално владение. За съжаление, липсата на достатъчно доказателства прави това виждане само хипотеза, но тя има не по-малко право на съществуване от наложилата се в науката версия за съдбата на Видинското царство.

Според примерната възстановка на събитията до 1402-1403 г. (битката при Анкара и започналите вътрешноосмански междуособици) цар Константин Видински остава османски васал във Видин, макар и с утежнен статут. За разлика от Стефан Лазаревич и Мирчо Стари той няма възможности за по-сериозна политическа активност. След битката при Анкара условията се променят. Тогава "прославеният император на България" се включва в създадената от Сигизмунд християнска коалиция. Константин подкрепя и своя братовчед Фружин при опитите му да отвоюва бащините си земи. През 1408 г. Сюлейман овладява Темско, с което нанася удар най-вече на Фружин. Конфликтът със Сюлейман продължава, което предопределя българската подкрепа за неговия съперник Муса през 1409 г. Съюзът с "Кеседжията" е нетраен, овладял османската власт на Балканите (1411 г.), той започва враждебни действия против доскорошните си съюзници. Въпреки тежките поражения българите, преди всичко силите на Константин Видински, явно не били сломени напълно. Подобно на други балкански владетели, Константин подпомага Мехмед I. След победата над Муса султанът сключва мир с християнските си съседи, вкл. и с цар Константин (1413 г.).

Докога е съществувало Видинското царство? Без съмнение липсата на извори прави този въпрос извънредно труден. Напоследък Хр. Матанов изказа мнението, че "антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието (на Константин и Фружин, т.е. след 1408 г. - б.а.) и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка... Вероятно при потушаването на въстанието на Бедреддин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. Мехмед I успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи". Данни за някаква връзка между Видин и движението на шейх Беддредин обаче няма.

След 1418 г. Мехмед I засилва натиска си към Влашко, което води до сериозни контрамерки на крал Сигизмунд. През 1419 г. унгарският крал анексира Северин от Влашко, като поставя областта под управлението на флорентинеца Пипо Спано (Филипо деи Сколари, "Филип Маджарин" в нашия народен епос), който от 1408 г. управлява Темешварош (Тимишоара). Енергичният флорентинец укрепява границата, строи и ремонтира крепости и т.н. В изворите се говори за турски набези към Северин, което може да се тълкува по различен начин. Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин вече била унищожена. Мехмед I обаче е обрисуван от съвременниците като разумен и предпазлив държавник, а, както стана дума, по "унгарския фронт" винаги е имало "буферни държавици". По подобен начин стоят нещата и с Босна, и то за един много по-дълъг период. В този смисъл васалното Видинско царство може би е продължавало да съществува, признавайки върховенството на султана и пропускайки войските му през своята територия. Именно към това време късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (писал след 1453 г., т.е. четири десетилетия по-късно!) мъгляво съобщава за пашата Турахан, който управлявал Видин и нападал унгарските земи.

Дали присъствието на Турахан паша означава, че Видин вече е лишен от своя цар, дали отразява някаква поредна османска окупация, или пък, което е не по-малко възможно, визира именно засиленото турско военно присъствие в града и "царството"? - на този въпрос е трудно да се отговори еднозначно, тъй като Халкокондил познава бегло историята на България, а и не е изключено да "смесва" два български града със сходно звучащи имена - Видин на Дунав и Воден в Македония. Византийските автори допускат подобни грешки, а и въпросният Турахан паша е известен най-вече с активността си в южната част на Балканите.

Много по-вероятно изглежда окончателната гибел на Видинското царство да бъде свързана с неуспешния бунт на претендента за османския трон Мустафа ("Дюзме Мустафа") през 1421-1422 г. Метежът на Мустафа е опасен катаклизъм за стабилизиралата се до известна степен османска държава. Най-активен поддържник на самозванеца е доскорошният никополски санджак - бей Джунеид Айдъноглу. Новият султан Мурад II (17 юни 1421-1451 г.) среща големи трудности при потушаването на този бунт, при който временно е загубен контролът над всички балкански и част от малоазийските територии. Турските войски и акънджиите на Балканите застанали на страната на Дюзме Мустафа и Джунеид. Обединените сили се прехвърлили през Галиполи в Мала Азия, а "...по цяла Румелия не останал ни един спахия" - пише Нешри. Фактически ръководител на действията бил Джунеид, чиито земи били завладени от Мехмед I в 1413 г. Айдън бил даден за управление на Александър (Искендер), помюсюлманченият син на Иван Шишман. Джунеид на свой ред получил територията на унищоженото Търновско царство, принадлежащо по право на Александър. През 1416 г. Дюзме Мустафа и Джунеид, провокирани от византийския престолонаследник-съимператор Йоан VIII, предприели неуспешен опит за бунт срещу Мехмед I, след който се укрили в Солун. По-късно Джунеид бил в Цариград, откъдето продължил да крои планове за бунт. Смъртта на Мехмед и желанието на Византия да дестабилизира османския противник дало отдавна чаканата възможност за нови действия на Дюзме Мустафа и Джунеид. През септември 1421 г. те овладели Галиполи и поставили балканските територии под свой контрол. Претендентът отхвърлил византийското влияние, отказвайки да предаде Галиполи на империята, както обещавал по-рано. Той направил опит да се опре на антиосманските сили в Мала Азия ("Измироглу, Ментешеоглу, Караманоглу и околните бейове", както пише Нешри), но още в началото на 1422 г. бил разгромен от Мурад II.

В тази нова, още по-драматична обстановка цар Константин е трябвало да определи своите позиции. Може да се допусне, че подобно на византийския император Йоан VIII Палеолог, и Константин се е надявал на благоприятно развитие на вътрешноосманския конфликт и нови отстъпки - така, както става осем години по-рано при борбата между Мехмед І и Муса. Възможно е, предвид позициите на Джунеид бей в Никопол, Константин да е нямал избор и да е бил заставен да признае именно Мустафа за законен султан. Така или иначе, няма как Видин да е останал незасегнат от тези събития.

След победата си над претендента Дюзме Мустафа султан Мурад II преминава в настъпление към християнските си съседи. През юни 1422 г. започва втората мащабна османска обсада на византийската столица Константинопол. Логично е да се предположи, че преди тази военна операция той вече е усмирил всички размирни райони в балканските си владения. По думите на Нешри Мурад II сключва мир с останалия лоялен към него сръбски деспот Стефан Лазаревич, но към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Може би именно тогава, през пролетта на 1422 г., е окончателно ликвидирана българската власт във Видин?

Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград. Същата година е посочена и в Руския хронограф, където се уточнява, че Константин идва в Белград от Унгария. Смъртта на "императора на българите" ("imperator Bulgarorum") Константин е отбелязана и в сръбския Бранковичев летопис. Не на последно място, всички известни български средновековни "Поменици на българските царе и царици" неизменно завършват или с Константин и Фружин, или само с "Константин Асен цар".

Черногорският учен Б. Шекуларац направи достояние един документ, който може би по-ясно от всички изброени дотук отразява как е схващан Константин Видински от своите съвременици. Става дума за една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където неизвестен монах бележи следното: "В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)..."

Едва ли трябва да се доказва извънредната важност на това съобщение, още повече че то е абсолютно съвременно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е "цар български". Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.!) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! Трябва да отбележим още един детайл към тази сложна панорама от сведения и напластени "митологеми" - за османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

Ако тази хипотеза се подтвърди с още доказателства, се стига до един на пръв поглед сензационен извод - българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа с видинския цар Константин, когото, в съответствие с приетата условна номерация и династична линия (Шишмановци са "клонка" на династията Асеневци), би трябвало да наричаме цар Константин II Асен (1397-1422).
Пламен Павлов

MILOM
16.04.2009, 11:20
Срамуват ли се комунистите на този ден????За атентата в църквата"Света Неделя"
Кулминацията на комунистическата терористична дейност е варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя", при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора.По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя" ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспи-ратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия. На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея. Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение.

boogie
16.04.2009, 11:51
Ае пич, тука е форум, не е училище.
Плесни си го на някой фрее хостинг, пък дай линкче.

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
.....

atb
16.04.2009, 12:20
Ае пич, тука е форум, не е училище.
Плесни си го на някой фрее хостинг, пък дай линкче.

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
.....



като не ти харесва не го чети, да те карам?

MILOM
20.04.2009, 22:00
Възкресението на Господ Исус Христос е най-парливата тема за враговете на православието. Опитите за отричането му започват още на следващия ден след това най-важно събитие в човешката история - отпадналите от Бога юдейски сектанти садукеи подкупват стражата да каже, че е заспала и че учениците му са откраднали тялото. Още тогава е било ясно, че огромната канара, с която е бил затулен входът на гробницата, приготвена от Йосиф Ариматейски за собственото му погребение, не може да се отмести толкова безшумно, че професионалните военни, които стоят на пост само на крачка, да пропуснат това събитие...

За нас, живеещите 2000 години след възкресението, е необяснима упоритостта на ревностните юдеи да отричат факта на събитието, което каленият в пустинята, в заточението на вавилонския плен воден от Бога народ, очаква от векове. Обяснението е много просто - еретиците садукеи са взели властта сред висшето духовенство - първосвещениците, а според тяхната ерес няма задгробен живот! Няма живот след отделянето на душата от тялото.

Възкресението на Христос е всеобхващащо събитие - то е точката, в която развиващата се във времето история се пресича от вечността. Душата е безсмъртна, а земният живот е един кратък епизод, в който човек е задължен да се бори с греха чрез покаяние.

Бог влиза в историята чрез второто си лице - Бог Син - Исус Христос. Живее праведен живот, което е най-важният урок за последователите му, и чрез вярата във възкресението си отваря отново вратите на вечния живот в небесното царство.

Тленността на тялото и краткият срок на живота на земята е следствие от грехопадението на прачовека Адам, който пренебрегва божията заповед да не яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. Това дърво не се охранява от човека, защото бог му има доверие. За да се изкупи този грях, човекът трябва да върне доверието към него. Именно това е актът на вярата във възкресението на слезлия от небесата син божий. Човекът е слаб и след като напуска небесните предели, облечен в плът - „кожени дрехи", както се казва в писанието, той вече не живее в онова тяло, дадено му при сътворението, което не воюва с душата, не остарява, не боледува и не гние: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече" (Битие 3:21).

Изкуплението на греха на недоверието не е по силите на човека - на земята той е слаб и непрестанно го преследват внушенията на неговия измамник. Така човек е осъден да се бори с греха, да му се предава и да се изправя, когато се обръща към бога за помощ. Тази помощ обаче е възможна единствено чрез вярата в бога.




Бог Син живее между хората в образа на човек - неговото тяло изпитва страданията, чрез които изкупува цялото човечество. Поради тази необяснима тайна той е Богочовек - с човешката си природа преминава през страданията и кръстната смърт, но с божествената си природа слиза в ада и разкъсва веригите на живелите до този момент хора. Така пътят към рая е открит.

Особено важно е новозаветното послание, което получаваме от поведението на двамата разбойници разпънати от двете страни на Христос. Единият от тях проклина, докато изпитва мъките на ужасяващото наказание. Другият обаче, благоразумният разбойник, в страданието си се разкайва за всички престъпления, които е извършил през живота си. Така по необясним начин сърдечните му очи се отварят и той вижда до себе си бога-изкупител. „Помени ме, Господи, когато отидеш в Царството Си!" (Лука 23:42) - моли окаяникът, осъзнал, че на кръста плаща за страданията, които е причинил на ближния. И ето, че вярата в бога, събудила се мигове преди смъртта на тялото, спасява грешника.

Мнозина недоумяват как така бог ще прости на един негодник, който в продължение на дълги години е ограбвал беззащитни, убивал е и е насилвал? За тях бог е дал един друг пример - този с грешницата, осъдена да бъде убита с камъни за прелюбодеяние. На събралите се обвинители Господ казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!..." (Иоан 8:7). Всеизвестен е резултатът от тази покана - доброволците екзекутори се разпръсват. Няма човек, който да не е извършил грях. Първият човек, който влиза в рая с господа в царството му, е разкаялият се грешник!

disciple-tony
21.04.2009, 15:05
не само садукеите го предадоха, но и онези които се наричат фарисеи викаха "разпни го" .... та дори и народа който бе изцеляван ..... т.е. всички онези които обичаха греха ...., всички онези които биваха изобличавани от обикновени до висшестоящи

MILOM
02.06.2009, 10:27
2 юни - Денят на Христо Ботев


Христо Ботев е роден в знаменитата за Европа 1848 г. на 6 януари.

На 27 години пише във в. "Знаме", 13 юли 1875 г. "Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави."

Остава завинаги символ на невероятен революционен дух, дори до безразсъдство, съчетано с невероятен поетически и журналистически талант.

Един младеж, обрекъл се на Отечеството си.

Христо Ботев е роден в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков иИванка Ботева.
Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител баща му, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище.

Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер.

По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Ботев - "Майце си". От октомври 1867 г. живее в Румъния.

Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора".

През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски.
През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски иКаравелов.

Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган.

Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия - в. "Знаме".

През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода.

От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г .по нов стил 2 юни е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Едва ли е подозирал, че когато е писал шедьовъра си "Хаджи Димитър" невероятното му слово "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..." през времето ще се овековечат завинаги и до неговото име.

А 2 юни ще е денят, в който българите ще почитаме в мълчание и гордост героите си.

wannarock
02.06.2009, 10:42
много патриоти а само МИЛОМ се е сетил за Ботев!!!!

http://www.vbox7.com/play:e30ad003

Ivan Dochev
02.06.2009, 10:58
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те
Христо

17 майя 1876.
„Радецки”
----------------------------------------------------------------------------------------------------
*
Има ли днес в България /Господ да я пази/ поне един, способен да изрече тези думи и да си сложи главата в торбата - или всичко е пари, пари и пак пари!

Колчо Слепеца
02.06.2009, 12:04
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те
Христо

17 майя 1876.
„Радецки”
----------------------------------------------------------------------------------------------------
*
Има ли днес в България /Господ да я пази/ поне един, способен да изрече тези думи и да си сложи главата в торбата - или всичко е пари, пари и пак пари!
НЯМА...

MILOM
03.06.2009, 14:38
Цар Фердинанд-"Съвети към сина"-От всички неща в твоето царство народът е най-маловажното.
Аз никога не съм скривал презрението, което ми вдъхва народът. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен.
Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нашите интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.
Трябва да се вземе от народа колкото се може повече пари. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.
Царедворците са блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци и пари, толкова по-лигави и по-глупави стават. Мен трябва да ме заобикалят глупци, защото това ми доставя неизмеримо удоволствие, с тях мога да си правя каквото искам...
Подготвяй марионетки, чиито глави народът може да чупи.
Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат. Един цар трябва да се пази от тях като от дявола. Ако ги оставиш да се приближат до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те ще забележат у теб всичко, което глупците не виждат.
Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете. Най-отвратителното средство против такива опасни хора си остава все пак отровата, не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.
Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да ги унищожиш, дай им тлъсти служби и ги приближи към себе си, за да ги компрометираш.
Политиканите нямат време да се задълбочават в познания; те живеят от трохите на мислителите и историците, с огризките на ума им.
Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.
Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил.
Народът трябва да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.
Банални, обикновени мисли и малко думи - ето какво прави един цар загадъчен. Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар. Трябва да говориш и при все това да не кажеш нищо.
Честността няма нищо царско. Тя не се ползува с достъп в нашата династия, а аз лично прекарах 32-годишно царуване без нея.
Лицемерието е основната добродетел на царете. То е много тачено в нашия, в Кобургския род.
Трябва да лицемериш, да се показваш навсякъде снизходителен, като че си наравно с народа-каналия.
Бъди лицемерен и умей да лъжеш, но да лъжеш искрено. Повтаряй пороците и разврата си, но показвай се пред народа скромен и безкористен.
Нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи.
Царят трябва да бъде голям комедиант в практикуването обрядите на религията. За тълпата трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни.
Справедливостта е една гола дума. Ние трябва да се ползваме от нея, но никога да не подлагаме живота си на нейните предписания.
Идеалите са създадени, за да затъпят простолюдието. Умей да движиш тия идеали според интересите си и показвай в тая игра повече сръчност, отколкото добросъвестност.
Дългът е моралът на слабите и подлеците, а честността - морал на глупците.
Добрината е тоже един смешен идол, милосърдието е нейна сестра, още по-кекава. Сантименталността е за бакалите, които четат Анна Карима.
Патриотизмът служи да оправдае войните и да узакони военните разходи. При държавните доставки аз си пълнех джобовете.
Ако усетиш в гърдите ти сърце, което тупти, направи като мен: унищожи тоя извор на слабост.
Видох около мен катастрофални падения, престъпления, кръв, мизерия. Видя ли ме някой да заплача? Видя ли ме някой да проявя съжаление? Бях напълно равнодушен, предаден на егоизма си, извор на човешко величие.

Всяка прилика с действащи политици не е случайна.

цар плъх
03.06.2009, 14:55
това от книга ли е?
колко е достоверно и автентично?
ако е истина.......

wannarock
03.06.2009, 15:15
Мони, модито след теб само ходи :)

има ли те в листите питах?

Ocтап Бендер
03.06.2009, 15:18
Мони, модито след теб само ходи :)

има ли те в листите питах?

Разбира се. И ако Негово Величество Избирателят реши ще съм депутат след месец и нещо.

Optic
03.06.2009, 15:23
това от книга ли е?
колко е достоверно и автентично?
ако е истина.......

http://knigosviat.net/?bookstore=book&book=18642

wannarock
03.06.2009, 15:27
ти си роден за депутат :):):)
дано не си се охарчил много

Optic
03.06.2009, 15:39
Цар Фердинанд-"Съвети към сина"-От всички неща в твоето царство народът е най-маловажното.
Аз никога не съм скривал презрението, което ми вдъхва народът. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен.
Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нашите интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.
Трябва да се вземе от народа колкото се може повече пари. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.
Царедворците са блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци и пари, толкова по-лигави и по-глупави стават. Мен трябва да ме заобикалят глупци, защото това ми доставя неизмеримо удоволствие, с тях мога да си правя каквото искам...
Подготвяй марионетки, чиито глави народът може да чупи.
Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат. Един цар трябва да се пази от тях като от дявола. Ако ги оставиш да се приближат до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те ще забележат у теб всичко, което глупците не виждат.
Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете. Най-отвратителното средство против такива опасни хора си остава все пак отровата, не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.
Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да ги унищожиш, дай им тлъсти служби и ги приближи към себе си, за да ги компрометираш.
Политиканите нямат време да се задълбочават в познания; те живеят от трохите на мислителите и историците, с огризките на ума им.
Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.
Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил.
Народът трябва да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.
Банални, обикновени мисли и малко думи - ето какво прави един цар загадъчен. Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар. Трябва да говориш и при все това да не кажеш нищо.
Честността няма нищо царско. Тя не се ползува с достъп в нашата династия, а аз лично прекарах 32-годишно царуване без нея.
Лицемерието е основната добродетел на царете. То е много тачено в нашия, в Кобургския род.
Трябва да лицемериш, да се показваш навсякъде снизходителен, като че си наравно с народа-каналия.
Бъди лицемерен и умей да лъжеш, но да лъжеш искрено. Повтаряй пороците и разврата си, но показвай се пред народа скромен и безкористен.
Нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи.
Царят трябва да бъде голям комедиант в практикуването обрядите на религията. За тълпата трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни.
Справедливостта е една гола дума. Ние трябва да се ползваме от нея, но никога да не подлагаме живота си на нейните предписания.
Идеалите са създадени, за да затъпят простолюдието. Умей да движиш тия идеали според интересите си и показвай в тая игра повече сръчност, отколкото добросъвестност.
Дългът е моралът на слабите и подлеците, а честността - морал на глупците.
Добрината е тоже един смешен идол, милосърдието е нейна сестра, още по-кекава. Сантименталността е за бакалите, които четат Анна Карима.
Патриотизмът служи да оправдае войните и да узакони военните разходи. При държавните доставки аз си пълнех джобовете.
Ако усетиш в гърдите ти сърце, което тупти, направи като мен: унищожи тоя извор на слабост.
Видох около мен катастрофални падения, престъпления, кръв, мизерия. Видя ли ме някой да заплача? Видя ли ме някой да проявя съжаление? Бях напълно равнодушен, предаден на егоизма си, извор на човешко величие.

Всяка прилика с действащи политици не е случайна.

Българите крадат от памтивека и го смятат това за почтен занаят. Понеже не е срамно да крадеш, прието е това да се върши открито. Главното правило е, че не може да се краде, освен много.

MILOM
05.06.2009, 16:56
Какво казва германския военен кореспондент Курт Арам за българския войник през Балканската война
Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.
Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!
Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.
А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!
Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.
Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.
Махмуд Мухтар паша на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...
А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!
А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.
С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.
Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.
Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.
Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"
А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.
Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.
Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!
А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!
Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!

MILOM
22.06.2009, 12:36
На 22 юни 1941 г. нацистка Германия започва операция "Барбароса", чиято цел е завладяването на СССР. Тя се оказва от ключово значение за съществуването на Третия райх и неуспехът й на практика довежда впоследствие до разгрома на Германия. Подготовката й започва още през 1940 г. въпреки нежеланието на германските военни да воюват на два фронта. Бързите победи над Полша, Норвегия, Франция и на Балканите обаче дават увереност на Хитлер, че и СССР ще бъде прегазен по същия начин. Преди атаката към съветската граница са прехвърлени 3.2 млн. войници, а над съветска територия са извършени стотици разузнавателни полети. Нападението не е очаквано от висшето съветско ръководство, макар и то да е предупреждавано многократно, че Хитлер готви атака. За операцията германските войски са разделени на три армии. Група "Север" трябва да завладее Балтика и Ленинград, група "Център" - Беларус, а после през Смоленск да поеме към Москва, група "Юг" - Украйна, Киев и Сталинград. Нападението започва в 4.45 ч. на 22 юни. В него участват около 4 млн. души, което го прави най-голямата сухопътна операция, провеждана някога. Срещу силите на Оста са изправени 4.5 млн. съветски войници, 2.3 млн. от които на западната граница. Макар и изненадваща и първоначално изключително успешна, операцията не постига целта си. Германските войски затъват в руската кал и достигат до Москва едва през декември, в разгара на тежката руска зима, Ленинград също не е завладян. По ирония на съдбата операцията е наречена на императора на Свещената римска империя Фридрих Барбароса, удавил се безславно в река в Анадола по време на Третия кръстоносен поход.

MILOM
12.08.2009, 16:27
132 години от боевете на Шипка
На 11 август се навършват 132 години от сраженията на старопланинският връх Шипка. Това е най-драматичната част от Освободителната Руско-турска война през 1877-78 година. Името на този старопланински връх се е превърнал в символ на саможертвата в името на Отечеството.
"На безсмъртен подвиг, паметник огромен", Шипка винаги ни връща ни към онези стойности, които правят свободата свещена.

След кървавите сражения през юли при Стара и Нова Загора, загубени от руснаците, генерал Гурко отстъпва и се укрепва по билото на Стара планина. Предният отряд на освободителната руска армия е разформирован, командването му е възложено на ген. Феодор Радецки, който назначава за отбраната на Шипченския проход ген. Николай Столетов. Основна задача на руските войски и българските опълченци е да не позволи на настъпващите от юг войски на Сюлейман паша да се прехвърлят в Северна България.

Армията на Сюлейман паша, след като опожарява Стара Загора постепенно се придвижва на север и се съсредоточава около с. Шипка. Турската войска е съставена от 48 табора пехота, 5 ескадрона кавалерия, 14 отряда башибозук и 8 батареи артилерия - общо към 27 000 човека с 48 оръдия.

Срещу тях ген. Столетов противопоставя 36-ти пехотен Орловски полк и пет опълченски дружини – общо приблизително 6000 човека и 27 оръдия, плюс четири сотни казаци.
Отбранителната позиция около вр. Св. Никола се командва от полк. граф Толстой, който е командир на 3-та опълченска бригада, левият фланг на отбраната, където основно са българите - от полк. княз Вяземски, командир на 1-ва опълченска бригада и позициите от север - от полк. де Прерадович.

Ген. Столетов решава да се отбранява на старите турски позиции около връх Св. Никола. Те са в най-високата част на минаващият източно от върха стратегически път от с. Шипка за Габрово. Позицията е доста трудна за отбрана. Основният проблем е, че при наличните около 5500 - 6000 човека не е възможно да се отделят войски за отбраната на двата съседни върха Малък Бедек и Йешил тепе. С войските, с които разполага, Столетов е принуден да укрепи само връх Св. Никола, Шипка и хребета, който ги съединява, като изгражда четири опорни района - Св. Никола с фронт на юг, преграждащ пътя от с. Шипка, хребета и самата Шипка с фронт на изток и север и Кючук Йешил тепе - на запад. Оборудвани са няколко батареи - "Голямата" от 4 оръдия с обстрел на запад в доста широк сектор,
"Малката" от две оръдия, обстрелваща директно подстъпите от юг и
"Стоманената", включваща 6 оръдия - на изток. Пред и около тях са разположени пехотните роти от 3-ти батальон на 36-ти полк. Освен това Западният опорен район разполага с "Централната" батарея от 4 оръдия с възможност за почти кръгов обстрел, около която, в няколко реда, са ротите на 1-ви батальон от 36-ти пехотен полк, а на Северният опорен район около вр. Шипка старото турско укрепление е преустроено за 4 оръдия с почти кръгов обстрел, като пред и около тях има две роти пехота.
Източният опорен район се отбранява само от пехота в два реда окопи по склоновете на вр. Шипка с фронт изток, югоизток и включва състава на 2-ра (с командир майор Куртянов), 3-та (майор Чиляев) и 5-та опълченска дружина. Резервът, съставен от 1-ва опълченска дружина, под командването на подп. Кесяков и 4-та опълченска дружина с командир майор Редкин, както и три роти, е разположен от двете страни на шосето по хребета между върховете Св. Никола и Шипка.

Планът за настъпление на Сюлейман паша е да ангажира силите на защитниците с демонстративна атака от юг по шосето с 8 табора под командването на Шукри паша, след което да предприеме основната атака от югоизток с 16 табора и една планинска батарея, командвани от Реджеб паша. Определени са подстъпите за атака, към които турските части, възползвайки се от терена, се изнасят толкова скрито, че предните руски постове долагат за появата им едва към 6 часа сутринта. Същевременно турците започват да изграждат батарея за 8 оръдия на връх Малък Бедек. Към 8 часа Столетов разбира замисъла на противника и усилва района на Св. Никола с целия резерв. Скоро след това, с известно закъснение, Шукри паша започва своята демонстративна атака. Тя обаче бързо се превръща в действителна, турците упорито напредват по шосето под стрелковия и оръдеен огън, но в крайна сметка са отблъснати. Малко преди обед на руските позиции пристига и 35-ти Брянски полк, който ген. Столетов оставя в резерв. Към 13 часа, частите на Реджеб паша успяват най-сетне да се разгърнат на изходните си позиции и с около 7 табора (вместо планираните 16) атакуват "Стоманената" батарея на Св. Никола. Артилерийският огън забавя и постепенно спира атакуващите, които накрая са отблъснати. Те обаче тръгват пак, вече във взаимодействие с частите на Шукри паша, но отново са отхвърлени по същия начин. До вечерта това се повтаря още три пъти. Вече след смрачаване турците опитват една внезапна атака към "Стоманената" батарея, но и тя е отбита без особени трудности.

На следващия ден, 10 август, Сюлейман паша решава, че условията позволяват осъществяването на двоен обхват на руските позиции. През нощта турците успяват да оборудват батареята от 8 оръдия на връх Малък Бедек и да качат едно оръдие на вр. Демир тепе, което открива огън във фланг. В това време частите на Реджеб паша на десния фланг са усилени с още пет табора и 8 оръдия, а още по-вдясно скрито се изнасят още 5 табора, които под командването на Вейсел паша имат за задача да отрежат от север шосето за Габрово и да излязат в тила на руската позиция. Заедно с това от запад по хребета откъм вр.Малуша се разполагат 4 табора и 8 оръдия под командването на Ресим паша.

На 11 август боят започва с артилерийска престрелка и мощна атака на турците от запад. Налага се да се включи част от резерва, след което тя е отразена. Едновременно с това турците откриват от изток силен артилерийски огън, последван от атака с шест табора. Използвайки гората за прикритие, около 6 часа сутринта те излизат на около 200-300 крачки от позициите на 2-ра, 3-та и 5-та опълченска дружина и 8-ма рота на Брянския полк и се втурват в атака. 2-ра и 3-та опълченски дружини ги посрещат с удар на щик и в яростен ръкопашен бой ги изтласкват обратно. Около 8 часа атака започват и десетте табора на Реджеб паша, а малко по-късно Вейсел паша подновява атаката към шосето за Габрово северно от Шипка. Тук защитниците разполагат само с две роти от Брянския полк, които контраатакуват и отхвърлят противника.
Тези общо 400 човека с безпримерна храброст удържат атаките на около 2500 турци чак до обед.

По същото време отряда на Ресим паша е усилен с още 6 табора, а южното направление на атаката – с още четири. Когато след обяд Ресим паша възобновява атаката от запад, настъпва кулминацията и събитията приемат драматичен обрат. Нови свежи турски части навлизат в боя, позицията е атакувана едновременно от юг, запад и изток, където се съживяват вяло нападащите до този момент части на Вейсел паша. След 13 часови тежки боеве прикритието на западния район – силно обезкървено и почти без боеприпаси – е принудено да започне да се оттегля. Опълчението и руските войски са изтощени до предела на своите човешки и материални сили, твърде голямо е численото и огнево надмощие на противника, яростните пълчища налитат от три страни, докато нажежените оръдия и старото, частично негодно оръжие на защитниците започва да отказва. В късния следобед на 11-ти август под ураганният оръдеен огън на турските батареи отбраната започва да се разпада, силно разколебан е духът на бойците и положението става извънредно критично.

Именно тогава, около 17.30 часа, буквално в последния момент, на позициите се появява авангардът на 4 стрелкова бригада, която отчаяно е бързала на помощ, наистина "по двама на кон". На Шипка пристига лично и ген. Радецки. От движение 16-та рота от 4-ри батальон контраатакува турците на Кючук Йешил тепе, изморените и обезверени части на Вейсел паша отстъпват.

През нощта са придвижени нови руски подкрепления, така че сутринта на 12-ти август балансът на силите вече е в полза на отбраняващите се. Десет батальона са настанени директно в прохода, а други 19 се съсредоточават в тила на позицията. Турците обаче не знаят това и още в ранни зори Вейсел паша се опитва с изненада да овладее шосето за Габрово, но е решително отблъснат от 13-ти стрелкови батальон. Постепенно боят се разпространява по целият фронт със силна стрелба и опити за атаки на различни участъци. Срещу "Стоманената" батарея настървено настъпват частите на Салих паша, които предния ден не участват в сражението. Около обед турците сполучват да проникнат в позицията, защитниците излизат от окопите и около оръдията се завързва свиреп ръкопашен бой. От запад частите на Ресим паша на няколко пъти се вдигат в атака, но със силен огън отбраняващите се ги връщат на изходни позиции. По обед Радецки заповядва атака на Кючук Йешил тепе, което е ключова височина, но опитите да се завладее не успяват и руснаците се оттеглят с много жертви. Привечер интензивността на огъня спада, но Ресим паша още не се е отказал. Той моли главнокомандващия за помощ и получава още 4 табора, но не успява да постигне нищо съществено. Същата нощ 1-ва, 2-ра, 3-та, и 5-та опълченска дружини, които за четири дни боеве са изгубили 40 % от офицерския и 26% от личния си състав, се изтеглят за почивка и превъоръжаване в Габрово.

На другия ден по целият фронт се водят само престрелки, с което приключват шестдневните боеве за Шипка и войските преминават към позиционна борба. Започва прословутото "стоене на Шипка", при което в предстоящите мразовити зимни дни ще изгубят живота си още стотици руски войници, загинали от студа, несгодите или при изненадващите турски атаки. Чутовната шипченска епопея ще завърши едва на следващата година с разгрома на турската групировка при Шейново.

diletant
09.10.2009, 11:19
Олеле, Джейко! Значи нищо не си разбрал от последния ми пост. Караш си, както си знаеш - по Боян Расате.

Пак се опитваш да ми приписваш неща, които не съм казвал, а именно че българите нямат родина.

А ти за какво ми задаваш тези въпроси. Какво - изпитваш ли ме или сам не знаеш отговорите. Ако пък ги знаеш, чакаш да ти отговоря и след това, независимо от отговорите да ме разгромиш и да си кажеш доволен, аз на този му е-ах мамата, така ли. Ами защо просто не измислиш осем ругатни за евентуалните осем мои отговора на въпросите ти и да ги депозираш към въпросите си.

Много си настоятелен. Е, хайде, за да задоволя твоя национализъм и да те накарам да се почустваш горд, ще ти отговоря:

Въпрос 1 - не ме интересува и затова не зная.
Въпрос 2 - не ме интересува и затова не зная.
Въпрос 3 - не ме интересува и затова не зная.
Въпрос 4 - не ме интересува.
Въпрос 5 - не ме интересува.
Въпрос 6 - не зная (питай твоя Расате какво мисли за пречупения кръст)
Въпрос 7 - теб какво ти пука за Буда, ти нали си християнин, остави ги другите да се избиват.
Въпрос 8 - въпросът ти не е точен - кое е по-важно е едно, кое трябва да се прилага е друго. Уточни се, после ще ти отговоря.

Хайде сега, започвай отново с ругатните. Започвам да ги колекционирам.

P.S. и не ставай като Гугълчо. Ако продължаваш да твърдиш, че съм депесар, ще ме накараш да се запиша в партията им.
P.S. А се обади и още един твой поддръжник, който ме пита в каква област съм дилетант. В областта на национализма, нищо не разбирам от него.

al64ad
09.10.2009, 12:01
На 22 юни 1941 г. нацистка Германия започва операция "Барбароса", чиято цел е завладяването на СССР. Тя се оказва от ключово значение за съществуването на Третия райх и неуспехът й на практика довежда впоследствие до разгрома на Германия. Подготовката й започва още през 1940 г. въпреки нежеланието на германските военни да воюват на два фронта. Бързите победи над Полша, Норвегия, Франция и на Балканите обаче дават увереност на Хитлер, че и СССР ще бъде прегазен по същия начин. Преди атаката към съветската граница са прехвърлени 3.2 млн. войници, а над съветска територия са извършени стотици разузнавателни полети. Нападението не е очаквано от висшето съветско ръководство, макар и то да е предупреждавано многократно, че Хитлер готви атака. За операцията германските войски са разделени на три армии. Група "Север" трябва да завладее Балтика и Ленинград, група "Център" - Беларус, а после през Смоленск да поеме към Москва, група "Юг" - Украйна, Киев и Сталинград. Нападението започва в 4.45 ч. на 22 юни. В него участват около 4 млн. души, което го прави най-голямата сухопътна операция, провеждана някога. Срещу силите на Оста са изправени 4.5 млн. съветски войници, 2.3 млн. от които на западната граница. Макар и изненадваща и първоначално изключително успешна, операцията не постига целта си. Германските войски затъват в руската кал и достигат до Москва едва през декември, в разгара на тежката руска зима, Ленинград също не е завладян. По ирония на съдбата операцията е наречена на императора на Свещената римска империя Фридрих Барбароса, удавил се безславно в река в Анадола по време на Третия кръстоносен поход.


Нещата са доста различни -Изненадата за Сталин е била голяма ,но не защото не е очаквал войната ,а защото се е готвил той да удари пръв.Загубите на руската армия в началото са огромни поради факта че се е извършвала дислокация на частите за нападение и варианта за отбранителни сражения не е предвиден-да не говорим за дълбоко ешелонирана отбранителна линия.По просто казано огромни съветски колони с техника и жива сила струпани по шосетата за атака, са буквално изтрити от земята.преди няколко години пуснаха архиви за този период.Този първоначален успех на германците реално удължава войната поне с година.

MILOM
03.12.2009, 20:52
Спасителят на България
СТОЯН РАЙЧЕВСКИ

Освен тъжните годишнини, с каквито нашата история е богата, като току-що отшумяващата 90-а годишнина от позорния Ньойски мирен договор, има и такива, които българският народ винаги ще споменава с благодарност. Отбелязването на 200-годишнината от рождението на големият приятел на България Уйлям Гладстон ни връща към размисли върху това, как личността може да повлияе върху хода на голямата история.

Безспорен факт е, че ако не беше личната намеса и всеотдайност на няколко доблестни мъже, удавеното в кръв Априлско въстание на българите през 1876 г. щеше да остане в историята само като едно от многото злодеяния, отшумяло и заглъхнало без последствие в името на тишината на Изток и на равновесието между интересите на великите европейски сили на Запад.

Уйлям Юрт Гладстон (1809- 1898), признат в родината си за най-великия държавник на своето време, е един от тези благородни мъже и с голяма заслуга за запознаването и спечелването на общественото мнение в Англия – страна, традиционен приятел и крепител на Високата порта край Босфора, за каузата на борещия се за освобождението си български народ.

Когато води кампанията си в защита на българите, той пише на своя приятел лорд Гренвил: „В политиката добри резултати рядко могат да се постигнат без страст, а сега от година насам съм обхванат от една праведна страст”.

В началото на септември 1876 г. въпреки налегналото го заболяване, Гладстон, верен на тази своя страст, написва и публикува знаменития си памфлет „Българските ужаси и Източния въпрос”, който взривява общественото мнение с изнесените поразяващи човешката съвест факти. За много кратко време изданието се разпространява в 250 000 екземпляра (40 000 се продават през първите 4 дни) и бързо се превежда на много европейски езици.

В това произведение Гладстон, позовавайки се на съобщения в пресата, на публикувани анкети и репортажи, изважда на показ жестокостите над въстаналите за свободата си българи и предлага алтернативна на провежданата дотогава политика по Източния въпрос. Тази алтернатива предвижда съвместни действия на Великите сили – от т. нар. европейски концерт, за постигане на автономия на българите и на другите въстанали поданици на султана.

Произнесената от Гладстон по този повод реч в Блекхийт се сочи като шедьовър на риториката от Викторианската епоха. Този митинг е последван от стотици други в различни малки и големи градове из цяла Англия. На тези митинги се съставят и гласуват резолюции в подкрепа на българите и се настоява за промяна на правителствената политика спрямо Османката империя.

На 8 декември 1876 г. Гладстон организира и е един от главните оратори на националната конференция в Сейнт Джемс Хол в Лондон по Източния въпрос, останала в историята с името „Българската агитация”, с цел да се повлияе на позицията на правителството

През пролетта на 1877 г. Гладстон издава нова разтърсваща книга „Уроци по клане”, в която той предупреждава за опасността зверствата в България да се повторят. И той се оказва прав, защото това, което се случва по-късно по време на Освободителната война в Любенова махала, не е по-малко ужасно и брутално от клането в Батак.

Уйлям Гладстон осъжда остро и Берлинския договор, който неговият опонент лорд Биконсфийлд нарича „мир с чест”. В няколко свои статии и в голяма реч в Камарата на общините, произнесена на 30 юли 1878 г., Гладстон критикува позицията на официалните английски представители на конгреса в Берлин и изтъква новите проблемите, които ще създаде този договор. Затова, когато през април 1880 г. на власт идва правителството на Либералната партия начело с Уйлям Гладстон, надеждите на българите, че несправедливите клаузи на Берлинския договор могат да бъдат ревизирани, се засилват и от много български градове към Лондон полетяват поздравителни телеграми.

Пет години по-късно - през 1885 г., въпреки че си остава верен на политиката за запазване единството на европейския концерт, Уйлям Гладстон одобрява Съединението на Княжество България и Източна Румелия и помага за неговия успех. Той отправя предупреждение към гръцкото и сръбското правителство да не предприемат действия извън техните граници.

Връзките между Гладстон и българите продължават и след като той загубва ръководството на правителството. Български държавници и политици много често се обръщат към него за съвети и с молби за съдействие при отстояване на българските интереси в международната политика по различни поводи.

MILOM
06.01.2010, 14:41
На тази дата е
роден Христо Ботев (Хр. Б. Петков) - национален герой,
революционен демократ, поет, журналист. Роден е в
Калофер. През 1863 г. с помощта на Н. Геров заминава
за Русия, където постъпва като частен ученик във
Втора Одеска гимназия. През 1865 г. Ботев напуска
гимназията и се свързва с руските революционни среди.
Заради произнесената от него реч на 11 май в чест на
славянските просветители братята Кирил и Методий
е принуден да напусне Калофер и заминава отново
за Русия с намерението да продължи образованието
си в Одеса. След това се прехвърля в Румъния, като
отначало се установява в Букурещ, а после в Браила
и работи като словослагател в печатницата
на Д. Паничков. Попада в средата на българската
революционна емиграция и се сближава с Хаджи
Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г.
Христо Ботев се приготвя да мине в България с четата
на дядо Жельо войвода (Ж. Чернев), на която е определен
за секретар. Тогава написва стихотворението
си "На прощаване". След като по различни причини
преминаването на четата в България се осуетява,
Ботев заминава за Букурещ, където се записва
да следва в Медицинското училище. Поради липса
на средства е принуден скоро да прекъсне образованието
си.
В края на април 1871 г. Ботев е задържан в
продължение на два месеца във Фокшанския затвор
(във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин)
и след излизането му на свобода се установява отново
в Букурещ. Започва работа в печатницата на Л. Каравелов
и става негов съратник в редактирането на в. "Свобода",
след неговото спиране през 1873 г. - и на в. "Независимост".
През 1873 г. Ботев започва издаването и на своя втори
самостоятелен в. "Будилник". На 8 декември 1874 г.
той започва да издава като орган на комитета
в. "Знаме". По такъв начин след удара, нанесен на
Вътрешната революционна организация след
обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов,
той застава начело на БРЦК . След избухването на
въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК
под ръководството на Христо Ботев започва
подготовката на въстание в България.
Преждевременното избухване на въстанието
и неговият неуспех (Старозагорско въстание 1875 г.)
довеждат до сериозни разногласия в БРЦК.
След избухването на Априлското въстание през
1876 г. Ботев застава начело на чета и с нея
преминава в България, за да окаже помощ на
въстаналия народ. След неколкодневни тежки
боеве той е убит в подножието на връх Камарата
във Врачанския балкан.

Хаджи Димитър
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!
Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

divedi
06.01.2010, 20:35
Истинската българска история!
http://sparotok.blog.bg

Бате Пешо
06.01.2010, 20:47
Milom какъв Ботев ти си убъркал рейсо пич.Герои на България днес са Боби Цанков братя Илиеви Маргините Яне Волен Бойко Карамански бай Миле и тем подобни боклуци.Крадци рекетьори мошеници ръцете на политиците.А долнопробните български журналисти са свикнали да им правят свирки.Кой да се сети за Ботев?Аз мисля че българите незаслужават независима държава.Крайно време е да влезе чужда армия и да ни направи роби зашото ние само от юмруци и ритници разбираме

gigow
06.01.2010, 21:35
На тази дата е
роден Христо Ботев (Хр. Б. Петков) - национален герой,
революционен демократ, поет, журналист.

Вечна слава на героите БЪЛГАРСКИ!!!!!

MILOM
09.02.2010, 17:36
65 години от Народния съд

Забравихме ги
Даниела Горчева
9 Февруари 2010



Преди 65 години, в следобедните часове на 1 февруари 1945 г., са произнесени присъдите на първи и втори състав на т.нар. "Народен съд". Цяла България стои вцепенена пред радиоапаратите и слуша монотонния глас, който чете имената и присъдите: смърт, смърт, смърт... и така 140 пъти. Мнозина припадат. Никога вече няма да видят синовете, съпрузите, бащите, братята си.

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Докато Нюрнбергският трибунал осъжда на смърт 14 висши нацистки функционери, противоконституционният български Народен съд дава смъртна присъда на общо 2 730 българи – присъдите са изпълнени. За разлика от Нюрнбергския съд, неговата задача не е да накаже виновниците за фашисткия режим, какъвто в България никога не е установяван, а да унищожи политическия, икономическия и културен елит на страната, за да разчисти пътя за съветизирането й.

От Москва националният предател Георги Димитров нарежда: "Оправдать никого не следует".

Помислих, че вият вълци и се ужасих

В книгата на Емил Басат "Преводът - лица и маски", в която авторът е публикувал интервюта с двадесетина от най-добрите български преводачи, може да прочетем изповедта на Лилия Сталева, превела на български "По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст:

"Непосредствено след 9 септември 1944 г. имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото ... толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените.

Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни.

Спомням си веднъж, бях отишла в едно село между Малко и Голямо Паисиево, където живееше един турчин, който имаше две деца, досущ като моите, и аз ходех да си играя с тях, бях ги обикнала много и турчинът, който знаеше повече български, дойде при мен и каза: “Знаете ли, прочели са присъдите.” Аз много се смутих. Спомням си, че веднага си тръгнах и по едно време не знам какво ми хрумна, но спрях в тази безбрежна, бяла добруджанска пустош, не се вижда нищо между двете села, не се виждат ни къщи, ни нищо, само сняг, и аз извиках като обет: “Всичко да ми вземат, от игла до конец, само да остане жив!” После мина малко време и пак извиках. Така страшно ми прозвуча гласът в тази пустош! И малко след това чувам вой. Помислих, че вият вълци и се ужасих. Тичам към нашата сграда и постепенно се ослушах, разбрах, че това е плач, плачат жени.

Ние бяхме 16 души – от тях 14 останаха вдовици. Само моят мъж и Стефан Танев, който още не беше съден, оставаха в затвора.”

Забравихме ги

"Помня, че попитах татко защо така ме гледа. А той отговори: "За да ме запомниш, мое дете..."

Дъщеричката на българския офицер Тодор Казанджиев е на 4 години и половина, когато вижда баща си за последен път. Баща й е арестуван на Бъдни вечер 1944 и е осъден от Народният съд на смърт. Малко преди екзекуцията човек от охраната с по-милостиво сърце отишъл у тях и предложил да заведе детето да види баща си. По пътя купили кокичета.

На 14 февруари 2010 от 13 часа в църквата "Света София” в София ще бъде отслужена панихида в памет на жертвите на комунизма. По същото време панихида ще бъде отслужена и в български църкви по цял свят - във Франция, Холандия и други страни. Българите в Холандия могат да почетат паметта на жертвите на комунистическия режим в църквата "Св. Преподобний Паисий Хилендаски" – Хага, улица “Bakkerstraat 57A” от 11.30 ч.

В 13.30 отец Йоан ще отслужи панихида в памет на убитите от режима.

"Татковците като ме гледаха и плачеха с черни сълзи" - казало детето на майка си като излязло от затвора, описвайки без да иска по метафоричен начин мъката на младите офицери, които никога повече не видели децата си.

Сълзите, които се стичали по измъчените им лица, наистина били черни - в затвора не им позволявали дори да се измият. В деня на екзекуцията, баща й тръгнал към смъртта с букетчето кокичета.

В последните си писма осъдените на смърт често молят да не ги забравят.

Забравихме ги.

Пряката връзка между паметта и чувството за самосъхранение може да се види в днешната разруха на българската държава, в леснотата, с която българските граждани дават власт в ръцете на зависими от биографиите си на агенти и офицери на доказано престъпната българска Държавна сигурност и на леснотата, с която се подвеждат по съшити с бели конци ченгесарски митологии.

Да си припомним фактите:

След навлизането на съветските войски в България, по заповед на Георги Димитров от Москва и на местното ръководство на БКП без съд и присъда са избити над 30 000 души - полицаи, кметове, учители, чиновници, индустриалци, едри и дребни собственици, магистрати, лекари, офицери, духовници, журналисти, учени.

От 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. е проведен незаконният противоконституционен Народен съд.

"Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията.

Произнесени са 9 155 присъди, от които 2 730 смъртни и 1 305 доживотен затвор.

Оценката на министъра на правосъдието, комунистът д-р Минчо Нейчев, е че основният съкрушителен удар върху старото държавно устройство е бил нанесен от първите два централни процеса.

"От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт. Не по-малък бе ударът срещу полицаите и военните престъпници."

Към края на Народния съд Георги Димитров дава заповед за нова вълна репресии спрямо близките на подсъдимите. С радиограма до Трайчо Костов от 19 април 1945 г. разпорежда:

"Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля."

Още преди началото на Народния съд голяма част от близките на обвиняемите са изселени, сега това сполетява още стотици семейства.

По данни на Дирекция на народната милиция, предоставени на Секретариата на ЦК на БРП(к) към юли 1945 са изселени са 4325 семейства на "наказани от народната власт" с 11 875 членове.

Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души.

За периода 1945-1953 г. броят на политическите процеси надхвърля цифрата 106.

Концентрационните лагери са създадени на 20 декември 1944 г. с Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. Според неокончателни данни в периода 1944-1962 г. през концентрационните лагери са минали над 250 000 души. Концентрационните лагери продължават да съществуват и след 1962 година. От края на декември 1984 до 1989 г. в тях без съд и присъда са изпращани български турци, които са се съпротивлявали на смяната на имената. Все още няма сигурни данни за загиналите в нечовешките условия на лагерите.

*от сайта "Декомунизация”, създаден и поддържан от Борислав Скочев

Ocтап Бендер
09.02.2010, 17:48
Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...



Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

netware5
09.02.2010, 17:53
Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...



Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

Ти не стана ли депутат от партийката на оня лудия? Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!

Баси, гледам да не влизам в политически спорове в тоя форум, но не мога да се сдържа при такава отявлена кретения!

MILOM
09.02.2010, 19:49
Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...



Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.
Броят на избитите от Народния съд са много повече от смъртните присъди в Нюрнбергския процес.Неописуема жестокост на червенотиквениците-а най-видния такъв ни предлага да честваме 4 февруари и улици да кръщаваме на един от бандата им.

Ocтап Бендер
09.02.2010, 19:53
Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!


А ти да не си мислиш, че Народното събрание е караоке бар? Това е Парламента, най- важната институция в държавата. Мястото където се коват законите и бъдещето на България. А не някаква чалга кръчма в която всеки като се напие може да отиде да обара певицата по задника. В дълбока грешка си. А аз собствената си позиция по всички въпроси съм я казвал винаги и съм я отстоявал.

netware5
09.02.2010, 20:06
Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!


А ти да не си мислиш, че Народното събрание е караоке бар? Това е Парламента, най- важната институция в държавата. Мястото където се коват законите и бъдещето на България. А не някаква чалга кръчма в която всеки като се напие може да отиде да обара певицата по задника. В дълбока грешка си. А аз собствената си позиция по всички въпроси съм я казвал винаги и съм я отстоявал.

Ами като си толкоз отворен и си отстояваш позицията, защо не заявиш това, което си казал по-долу, с истинското си име? Шубе те е нали Остапе? Защото после ще те е срам да ходиш по улиците, ще те е срам от приятелите, колегите, познатите и комшиите...... Така във форума е лесно ..... Затова ти казах ако си депутат да се изокаш от трибуната ..... Ама си страхливец, това е истината!

MILOM
17.02.2010, 22:22
Българският Исус

Дякон Васил Левски
Наместо сълзи - сега леем куршуми.
Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев.
Но не са и негови.
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от Бълга¬рия, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с негова¬та дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Ка¬равелов решил да украси и дописката - преработил я, изгла¬дил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано напра¬во - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичка¬та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революци¬онен Централен Комитет Любен Каравелов побързал да я махне.
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Лев¬ски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко¬мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, та¬кива спорове свършваха с бурни скандали.
Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла:
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.
Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!
Няма по-известна и същевременно по-непозната лич¬ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха" ? - никой не знае. Не знам и аз.
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша¬та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти!
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме¬ем да кажем истината, човешката истина...
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката:
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиля¬ди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда),
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие¬лица по пустите пътища от Търново до София
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!
По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл:
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?
Левски бил отвърнал:
- Фес! Само фес!
Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи¬телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий.
Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало¬то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово:
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж¬дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий наме¬сих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара¬ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме¬тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках пос¬лушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия род¬нински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъству¬ващи. Гина се примири.
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от кар¬ловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи¬лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържест¬вен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли¬цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, ми¬рен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват пос¬ледното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос:
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбож¬но и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко оно¬ва, което ще се случи след четири години - и по-нататък?
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня¬маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга?
Но да продължим академичния си разказ.
След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ста¬вайте, братя, на оръжие!
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:
- Това се казва скок на нубийски лев!
Васил го поправил:
- Български лъв.
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го нари¬чаме Дякон Левски.
Васил се подписвал Лъвскiй.
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси¬ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна.
(Каравелов не е бил левент, но все пак...)
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от дру¬гиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета¬та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот¬ворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха.
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра¬фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!")
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе¬та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изя¬ли пет-шест агнета - и толкоз.
През зимата на същата година в Белград била образува¬на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но за¬болял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов:
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский".
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно:
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович,
току-що от България била дошла страшната вест за тра¬гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа¬ция, която да подготви народа за революция.
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.
- Колко пари ти трябват?

- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.
Ценович го погледнал и му се засмял:
- Какво ще правиш с толкова малко пари?
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо¬ве в България и да се облека.
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.
Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело , станал от масата и се запътил към покрайни¬ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година:
Пиша ти, приятелю , че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът...
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут ха¬рактер. Когато ние се намираме в най-критическо поло¬жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
Х р. Б о т й о в

al64ad
17.02.2010, 23:00
Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...



Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

Абе смешник ,първо си дефинирай понятието "национална катастрофа" и тогава приказвай глупости.

Ако смяташ връщането на южна Добруджа без нито един изстрел и гаранциите за това независимо от изхода на войната.
Или пък недопускането да се проведат ИСТИНСКИ бойни действия и 41 и 44 година на територията на България и избягването на стотици хиляди български жертви за "национална катастрофа"- окей съгласен съм.За избегнатите 10- ки хиляди жертви на източния фронт няма да коментирам ,защото това е нищо...........според госсина,пардон другаря Бендер

MILOM
18.02.2010, 10:58
Още за Левски от мой съученик-Захари Карабашлиев
Истинското предателство на Дякона Левски
Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог визионер, Общи е мутра рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи - темерут. Левски е великодушен, Общи - отмъстителен. Левски е честен, Общи - лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи - припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий авторитет. Левски е всеотдаденост, Общи - егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия.

Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.

Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на националната ни идентичност - конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото.

Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса "Кой е най-великият българин?" отговаряме подозрително единодушно - Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в тв класация.

Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури в Апостола на свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас. Но нека си го кажем - фигурата на великия Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа.

Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, Левски е разговор, който не трябва да прекъсваме. Затова, без претенция да казвам нещо ново и сензационно, аз просто искам да поговоря за Апостола. Доколкото тук му е мястото, ще обърна внимание върху разказа около предателството му, приет за емблематичен в нашия колективен наратив. Ще поразсъждавам "на глас" и за неговия истински враг и предател.

Съзнавам, че тази могъща история не може да бъде разказана накратко и в този формат, но въпреки това ще я започна. Източниците ми са Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Унджиев и кореспонденция на Левски.

Ето накратко фактите около края на Дякона Левски. На 22 септември, петък, 1872 г. в Арабаконашкия проход е нападната турската хазна. Обирът е дело на Димитър Общи и Стоян Пандурина с група въоръжени мъже, а идеята идва от един тетевенски "бизнесмен" и член на комитета, Хаджи Станьо, който има връзки с местната турска власт и разполага с информация за движението на колата с парите. Идеята е уж да се съберат средства за революционна дейност и въоръжено въстание. Тази идея Левски - основателят, сърцето и двигателят на Българския революционен централен комитет (БРЦК), отхвърлил недвусмислено. Въпреки волята му държавното превозно средство е нападнато. Охраната е вяла, грабежът - успешен. "Отрязахме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите", казва Димитър Общи при следствието. Същият прибрал чантите на повечето участници, а тези, на които не успял, изпратил да си отидели по домовете, да скриели парите и да не ги пипали. На някои платил по 500 гроша, на ханджията в Правец - 1000, той му поискал още 200. Стоян Пандурина пък още при обира успял да скрие торбичка със злато. Вече в Тетевен, двама от комитета, Станьо и Станчо, му поискали 1000 гроша, за да си купят вино от Плевен, обещали, че ще ги върнат после на комитетската каса.

На някой си Дочо също дал 1000 назаем, а на Анастас п. Хинов дал четири кесии да купи коне и т.н. Въобще Димитър Общия е щедър с парите. Естествено, някой се разпява, наглите обирджии един по един са арестувани освен Димитър Общи, укрит в Тетевен. Местният комитет обаче, изплашен от арестите, го натирва, преоблечен с женски дрехи. Заловили го в един хан, заспал върху два чувала орехи. Откарват го в София. В софийския конак Димитър Общи извършва най-масовото предателство, на което е способен.

Там "...без да се даде да го мъчатъ, обадилъ имъ, че ще казва сичко кое знае. Този Димитъръ оказалъ на много лица, казвалъ, че имали големи планове, чи тiя пари бьiли обрали с целъ да купуватъ ...оръжие...", пише Й. Филаретова на Найден Геров през ноември.

Левски, още на свобода, също предупреждава в писмо до Х. Иванов: "Известни да сте, че Д. Общи предава всичко щото знае. От София доде човек нарочно да ми разправя за това който са познава с Д. Общи да стои нащрек в къщата си да не спи, а по приятели."

Можем само да гадаем какви са подбудите на Димитър Общи да издаде всичко и всички. Уж бил искал да привлече вниманието на Европа, че бил търсил среща със султана и подобни дивотии. Фактът е, че Димитър Общи нарушава устава на БРЦК, нарушава революционния закон. Струва ми се, че историята се е отнесла снизходително и по славянски сантиментално му е простила. Заловеният Д. Общи от страх пред въжето опитва да прикрие едно неодобрено от Васил Левски своеволие с патриотизъм, опитва да превърне един криминален акт в политически. Успява.

Разпит след разпит, турската власт научава имената на всички революционери, които Общи познава и не познава. Нещо повече - той не спира със своите предателства, а подтиква всички задържани около себе си да правят това. Софийският затвор става тесен за всички идващи българи, пращат затворници във Видин. В София е прибрана голяма част от вътрешната революционна организация.

Този, който е липсвал в кауша, бил Апостола. И последните си седмици на свобода Левски е зает да работи по делото, но бесилото е вече около врата му. Въпрос на време е било той да увисне на него. Нека веднъж завинаги стане ясно, че това бесило е издигнато не от друг, а от Димитър Общи.

Всяка велика за епохата си история се развива по правилата на добре написана драма. В тази драма героят е Дякона Левски. Неговият антипод не е общоприетият поп Кръстю, който може да е бил, а вероятно и да не е бил предател. Тъмният герой и истинският Анти-Левски е Димитър Общи.

Това, което се знае за него, не е много. Роден в село Дяково (сега в Косово), израснал в Сърбия, преместил се във Влашко, пак в Сърбия в легията на Раковски, (където се запознал и с Левски), през 1866 г. отива в Италия като доброволец при Гарибалди, озовава се в Атина, участва в Критските събития, пак в Сърбия и пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други войводи. (Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1871 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си, но е късно. Д. Общи е при него.

Левски е подозрителен към новия си помощник. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана. Не се държи така с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло.

За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен - налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може. Въобще Левски държи Общи настрани. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му, не го удовлетворява, да обикаля села и паланки, не е за него - той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: "Д. Общи ще го извадим из службата му... той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил..."

Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1872 г. Левски свиква всички дейци на комитета, за да одобрят новия устав. Между тях не е Д. Общи.

В започналата активна работа Апостола очертава какви да са качествата на народния водач: "На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е."

Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора - това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона - Анастас п. Хинов. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара и бил "привилегист". Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но не пада на нивото на хулителите си. Призовава към събиране на "документите"и отиване на съд пред Централния комитет, това е "интрига, която спира ходатъ на народната работа." - пише Левски, оставайки високо над личните обиди.

Ето и Левски в писмо до БРЦК:"Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона (според който неподчинението на устава се наказва със смърт - б .а.). Бай Димитър не е предател, но неразбран - горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят..."

И тук, мисля, Левски прави грешка и не прилага устава. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотаене из Българско Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.

В деня след Коледа Апостола е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг (има достатъчно заподозрени), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено. Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в софийския затвор и е принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?

Послепис: От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: "Ах, излъгаха ме." За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. Когато дебелият палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.24ч

MILOM
03.03.2010, 09:19
Сан-Стефански договор.
Намеренията на Русия На 3 март 1878 г. е подписан Сан-Стефанския прелимина- рен (сиреч временен) мирен договор (ССПрМД). От думата “прелиминарен” в названието на договора, и от чл. 25, ал. I, е съвсем ясно, че договора е временен, за неколко месеца, и неизпълняем от деня на подписването му, защото всичко решено в него ще се пререшава, и това ще стане с друг договор. ССПрМД е кьорфишек. ТОГАВА ЗАЩО РУСИЯ ГО СЪЗДАВА. Първо, главно, за да хвърли прах в очите на българите, да ги заблуди, да мислат че Русия освобождава България, и то бая голема, а лошата Англия, и другите велики държави, развалят това, което е направила Русия, да мислат, че Русия е приятелка, а западните държави са врагове, и българите требе да правят само това, което им казва Русия. Второ, за абсолютно осигуряване не създаването по еволуционен път на двете Българии, или на нещо подобно. ССПрМД има значение само защото показва какво Ру- сия иска да включи в окончателния договор, показва нейно- то отношение изобщо към България, и нейните намерения към Бъл га рия. Показва, че нейните на мерения са прилагане на Кримския вариант, а отношението е разграждащо, и ограбващо. Ето какво се вижда: 1. Окупацията е приблизително две години. Това означа- ва повече от две години. Колко повече не е казано, както не е казано и от кой ден ще се брои окупацията. 2. Не контролирано руско явно, и прикрито, управление през окупацията, и Русия е за голема България. 3. Турска войска може да преминава през България когато Турция пожелае, но Турция нема това право, докато в България има руска войска. Това означава, че българите ще искат да има дълга окупация, за да нема в България турска войска. 4. Русифицира на войска, и общо русифициране. 5. Князът не е наследствен, и ще се избира всеки 5 годи- ни. Без съгласието на Ру сия княз не може да бъде избран. Това означава възможност за парализиране на държавата, безредици, и пр., и повод за руска намеса. 6. Русия взема Северна Добруджа, включително делтата на Дунав с островите, с граници: на север Дунав и Килийс- кия канал, на юг по линията 5 км над Ръсово и 10 км над Мангалия, 13 457 кв.км. 7. Русия дава Нишко, Лесковец, и долината на река Бъл- гарска Морава, на сателита си Сър бия 6334 кв.км. 8. През окупацията България ще издържа 6 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, общо 50 000 души: храна, фураж, дрехи, заплати на офицери. 9. Със ССПрМД България, фактически, е руски протек- торат. Съгласно ССПрМД Черна гора, Сърбия, и Румъния, са обявени за независими държави. Берлинският договор разпо- режда същото и за трите.

diletant
03.03.2010, 10:32
"... Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф..."

Грую Груев
06.03.2010, 10:19
"... Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф..."
глупости на търкалета - границите в Сан Стефано не са никакъв блъф, те се опират на дадености като българското етническо землище, границите на Екзархията, границите от Цариградската конференция и в последствие се препотвърждават (макар и без половин Македония) в Лондонския мирен договор от 1913. И за да не слушам повече идиотизми, ето и съответните карти, за да няма недоразумения:

1. Екзархията:

http://www.macedoniainfo.com/BULGARIAN-EXARCHATE.jpg

2. Цариградска конференция:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1c/Constantinople_conference.png

3. Санстефанска България (сравненан с Екзархията - малко губим, но и малко печелим - горе-долу паритет):

http://www.pravoslavieto.com/history/0_images/19/1878_San_Stefanska_BG.jpg

4. Лондонски мирен договор - не се вижда много добре, но горе-долу повтаря Сан Стефано, със загуби в Македония и придобивки в Тракия - обща площ 170 хил км)

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/bg/3/31/Midia-enos-map.jpg


П.С. Тъй като темата не е много популярна сред инвеститорите, но знам, че все пак се чете от малкото патриоти (т.е. хората, за които това не е мръсна дума) останали в Бг, следващата седмица (ако има желаещи естествено, за да не става излишен флууд въвфорума, и без това има достатъчно малоумщини) мога да пусна една алтернативна версия за причините за 3.3.78 и как всъщност Германия спасява България (т.е. принуждава Русия да се намеси, защото реално руската кръв практически ни освобождава и аз никога не бих отрекъл този факт) - тезата не е моя (нямам толкова време да ровя), но е доста, доста интересна, макар и дългичка.

П.П.С Ако може модите да намали малко картинките, че са излезли доста големи и пречат на текста, а и не се виждат добре.

diletant
06.03.2010, 12:31
"... Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф..."
глупости на търкалета - границите в Сан Стефано не са никакъв блъф, те се опират на дадености като българското етническо землище, границите на Екзархията, границите от Цариградската конференция и в последствие се препотвърждават (макар и без половин Македония) в Лондонския мирен договор от 1913. И за да не слушам повече идиотизми, ето и съответните карти, за да няма недоразумения:

1. Екзархията:

http://www.macedoniainfo.com/BULGARIAN-EXARCHATE.jpg

2. Цариградска конференция:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1c/Constantinople_conference.png

3. Санстефанска България (сравненан с Екзархията - малко губим, но и малко печелим - горе-долу паритет):

http://www.pravoslavieto.com/history/0_images/19/1878_San_Stefanska_BG.jpg

4. Лондонски мирен договор - не се вижда много добре, но горе-долу повтаря Сан Стефано, със загуби в Македония и придобивки в Тракия - обща площ 170 хил км)

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/bg/3/31/Midia-enos-map.jpg


П.С. Тъй като темата не е много популярна сред инвеститорите, но знам, че все пак се чете от малкото патриоти (т.е. хората, за които това не е мръсна дума) останали в Бг, следващата седмица (ако има желаещи естествено, за да не става излишен флууд въвфорума, и без това има достатъчно малоумщини) мога да пусна една алтернативна версия за причините за 3.3.78 и как всъщност Германия спасява България (т.е. принуждава Русия да се намеси, защото реално руската кръв практически ни освобождава и аз никога не бих отрекъл този факт) - тезата не е моя (нямам толкова време да ровя), но е доста, доста интересна, макар и дългичка.

П.П.С Ако може модите да намали малко картинките, че са излезли доста големи и пречат на текста, а и не се виждат добре.

Грую, Грую, трябва още много да учиш, за да излезеш от първобитния патриотизъм. Ама като ти гледам ника, добре ти е там. Стой си, Грудко там, в патриотичното блато и се гордей с незнанието си! И не бъркай "грух, грух" с "ура"!

Грую Груев
09.03.2010, 21:44
Грую, Грую, трябва още много да учиш, за да излезеш от първобитния патриотизъм. Ама като ти гледам ника, добре ти е там. Стой си, Грудко там, в патриотичното блато и се гордей с незнанието си! И не бъркай "грух, грух" с "ура"!

Овчи, колко жалко е, че има такива хора като теб - незнаещи собствената си история, срамуващи се от това, че са се родили в България, неспособни на мечти, извън собствената си кочинка, неуважаващи предците си ( аможе би и предците ти са били като теб - мижитурки), проливали без корист кръвта си за Майка България, умиращи без страх за "брата-роб в Тракия и Македония". Хора, които криещи се за мантрата глобализъм и интернационализъм, отричат всичко родно и се изкарват по-католици от Папата, като зле прикриват тъпотата си, поради от нихилизма и злобата в душите им. Мижитурки, които заради лично щастие в кирливото им панелно которче и запазване на пикливата държавна заплатка, са готови да се огъзят на всеки и да припознаят всеки поробител като освободител. Дребни душици, които за 30 сребърника биха продали не само паметта на дедите си, но и бъдещето на децата си, ако не са толкова самовлюбени и нахално егоистични, че да нямат потомство. Селски тарикати с мръсно минало и кирливо настояще, но мечтаещи за прекрасно бъдеще, което по право им се полага стига да не се бяха родили в "кочината наречена България". Фарисеи, чието сърце не трепва и не се изпълва с гордост при изпълнението на химна и споменаването на святото име България....
И ако ти, мижитурко, нямаш с какво да изпълниш миналото си, ако дедите ти не са раздирали Балкана с мощното "Ура" на Шипка, в онези съдбовни августовски дни на 1877 (имам пра-прадядо опълченец), не са били комити из зелената Пирин планина (прадядо участник в четата на Яне Сандански), не са превземали Лозенград и Одрин (прадядовци участници в Балканските войни), не са спирали маляките при Кресна и "брачата-сърби" при Калимаци (прадядовци участници в Междусъюзническата), не са размазвали англичани, маляки, брача и франсета при Дойран (прадядовци участници в Първата световна), не са се били при Страцин (дядо - царски офицер, за награда пратен в Белене от комунягите, но запазил любовта си към Родината и не пожелал да я осъди след 1989, както направиха много подобни на теб "демократи"), ако нямаш с какво да изпълниш настоящето си сгушен над поредната дребна далаверка, то ти нямаш и бъдеще, а такива като теб аз дори не мога да съжаля - разкарай се от кочината наречена България и бъди щастлив, там където ще те оценят подобаващо, защото ние, хората наричащи се с мръсната дума Патриоти, защото милеем за Родината си, не можем да оценим неверотния ти потенциал. Бъди щастлив там, някъде извън кочината България, попържай ядно пред компютъра, изпрати снимка на майка си с Ферарито, което си нает да паркираш, пред къщата, която си нает да чистиш и не се връщай - вярвай ми, там ще те оценят подобаващо...

MILOM
09.03.2010, 22:12
Груьо предлагам ти поне в тази тема ,
да не минаваме границата на добрия тон.
Винаги някой ,който иска да покаже доза
оригиналност почва да плюе по миналото ни.
Но това не е само историята, а за всичко,
затова и спрях да пиша в инвеститорските теми.
Последният бисер беше от научен сътрудник
от БАН,който ми доказва,че не може Левски да
е един човек,не можело един човек да свърши
толкова работа и т.н. изсмукани аргументи.
Следващия пък заподозря,че щом са били
с Ботев в една запустяла воденица,то
той е гей.
Какво да се прави-в главите на чалгаджиите
са само цици,силикон,гейове и др.простотии.
За идеали забрави,мисли в околоушното пространство
никакви,всичко е чака-рака,жик-так и така до края на света.
Обаче най ме притесняват хора ,които никак не са глупави
да прокарват определено фалшиви антибългарски тези/според мен
не безплатно/-новите ЕНИЧАРИ ги наричам.

diletant
10.03.2010, 17:58
Грую, Грую, трябва още много да учиш, за да излезеш от първобитния патриотизъм. Ама като ти гледам ника, добре ти е там. Стой си, Грудко там, в патриотичното блато и се гордей с незнанието си! И не бъркай "грух, грух" с "ура"!

Овчи, колко жалко е, че има такива хора като теб - незнаещи собствената си история, срамуващи се от това, че са се родили в България, неспособни на мечти, извън собствената си кочинка, неуважаващи предците си ( аможе би и предците ти са били като теб - мижитурки), проливали без корист кръвта си за Майка България, умиращи без страх за "брата-роб в Тракия и Македония". Хора, които криещи се за мантрата глобализъм и интернационализъм, отричат всичко родно и се изкарват по-католици от Папата, като зле прикриват тъпотата си, поради от нихилизма и злобата в душите им. Мижитурки, които заради лично щастие в кирливото им панелно которче и запазване на пикливата държавна заплатка, са готови да се огъзят на всеки и да припознаят всеки поробител като освободител. Дребни душици, които за 30 сребърника биха продали не само паметта на дедите си, но и бъдещето на децата си, ако не са толкова самовлюбени и нахално егоистични, че да нямат потомство. Селски тарикати с мръсно минало и кирливо настояще, но мечтаещи за прекрасно бъдеще, което по право им се полага стига да не се бяха родили в "кочината наречена България". Фарисеи, чието сърце не трепва и не се изпълва с гордост при изпълнението на химна и споменаването на святото име България....
И ако ти, мижитурко, нямаш с какво да изпълниш миналото си, ако дедите ти не са раздирали Балкана с мощното "Ура" на Шипка, в онези съдбовни августовски дни на 1877 (имам пра-прадядо опълченец), не са били комити из зелената Пирин планина (прадядо участник в четата на Яне Сандански), не са превземали Лозенград и Одрин (прадядовци участници в Балканските войни), не са спирали маляките при Кресна и "брачата-сърби" при Калимаци (прадядовци участници в Междусъюзническата), не са размазвали англичани, маляки, брача и франсета при Дойран (прадядовци участници в Първата световна), не са се били при Страцин (дядо - царски офицер, за награда пратен в Белене от комунягите, но запазил любовта си към Родината и не пожелал да я осъди след 1989, както направиха много подобни на теб "демократи"), ако нямаш с какво да изпълниш настоящето си сгушен над поредната дребна далаверка, то ти нямаш и бъдеще, а такива като теб аз дори не мога да съжаля - разкарай се от кочината наречена България и бъди щастлив, там където ще те оценят подобаващо, защото ние, хората наричащи се с мръсната дума Патриоти, защото милеем за Родината си, не можем да оценим неверотния ти потенциал. Бъди щастлив там, някъде извън кочината България, попържай ядно пред компютъра, изпрати снимка на майка си с Ферарито, което си нает да паркираш, пред къщата, която си нает да чистиш и не се връщай - вярвай ми, там ще те оценят подобаващо...

Браво, Груйчо! Великолепен стил! Предполага се, че ти си обратното на подчертаното с червено. Браво на теб!

Груйчо, оценявам това, което са правили твоите пра-прадядовци, прадядовци и дядовци! Бих казал, прекланям се пред тях и техния патриотизъм!

Но Груйчо, техният патриотизъм е този от 19 и началото на 20 век. А доколкото разбирам, ти си патриотът на 21 век. И сигурно ще започнеш да ми издигаш лозунгите "България на три морета!", "Македония е наша!", "Всичко или нищо!" и други подобни. А това в 21 век не върви.

И да те питам нещо за "българското етническо землище"? Едната ми баба е чистокръвна гъркиня от Серес, дядото евреин от Солун, другите ми баба и дядо, чистокръвни българи, са от село на около 70 км. източно от Серес. И двата рода са живели от векове там. И можех ли да кажа на баба си, гъркинята (хайде към евреите нямаме претенции или може би имаш?), че нейният род е живял от векове в "българското етническо землище", или пък да кажа на дядо си да прогони от Серес рода на баба ми, гъркинята, защото се е настанил преди 6-7 века на "българско етническо землище". Можех ли? Ти какво би им казал?

Груйчо, истината е, че на Балканите, особено в южна Тракия и Македония народностите са силно смесени и векове са живеели един до друг. И е много трудно да прекараш чисти етнически граници. Всички граници, прекарани там са политически, не етнически. Ама твоят патриотизъм от 19 век ти пречи да разбереш това.

П.П. А цитатът, с който започна спорът ни, Груйчо, е от видният български патриот Божидар Димитров. Ха сега го наругай де?

П.П.П.П. Абе Груйчо, колко прадядовци имаш? Излиза, че са близо дузина.

MILOM
16.04.2010, 20:21
Чаках някой да се сети да отбележим във форума
85 г от най-кървавия атентат в Европа,но ...
За атентата в църквата"Света Неделя"
Кулминацията на комунистическата терористична
дейност е варварският атентат в катедралния
храм „Света Неделя", при който загиват или са
осакатени десетки и стотици невинни хора.
По същество и по брой на жертвите той е
най-тежкият атентат с терористична цел
в историята на Европа. Планът на атентата
е подготвян със сатанинска последователност.
След провалилия се опит в Арабаконак на
анархистична група на 14 април 1925 г. да
се извърши покушение срещу цар Борис III
(при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на
неговото опело в църквата „Света Неделя" ще
присъства царят и цялото правителство. С
убийството на държавния глава и по-голяма
част от правителството терористите
(и по-точно техните инспи-ратори) се надяват
да предизвикат невъобразим хаос в страната
и намеса на техните емигранти от Югославия.
На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски
взрив разрушава централния купол на катедралата,ю
в която току-що е започнало опелото на убития
генерал. Поради присъствие на погребението
на убития в колата му ентомолог на
Природонаучния музей при нападението
на Арабаконак, царят е закъснял с няколко
минути и не е в църквата, а на път към нея.
Огромен облак дим се издига над разрушената
църква, изпод развалините пълзят останалите
живи ранени и осакатени, облени в кръв.
Писъците им създават зловеща картина на площада.
Единични полицаи се суетят объркано, без
да знаят какво могат да направят.
Никой не знае има ли останал жив от
министрите в църквата. По всичко изглежда,
че комунистите са успели да създадат неспасяем
хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините
един по един излизат министрите с разкъсани
дрехи, окървавени лица и се събират на
заседание в Министерския съвет. Незабавно
е обявено военно положение.
Никой не е забравен,нищо не е забравено.

Forex Master
16.04.2010, 20:33
Чаках някой да се сети да отбележим във форума
85 г от най-кървавия атентат в Европа,но ...
Няма нищо за отбелязване...

Това е възмездие за хилядите жертви избити по най-варварски начин по време на потушаването на първото антифашистко възстнание в Европа - Септемврийското въстание от 1923 г. За броени дни избити без съд и присъда са над 2000 човека!

Септемврийското въстание от 1923 г. е опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с преврата от 9 юни същата година.

diletant
16.04.2010, 20:46
Чаках някой да се сети да отбележим във форума
85 г от най-кървавия атентат в Европа,но ...
Няма нищо за отбелязване...

Това е възмездие за хилядите жертви избити по най-варварски начин по време на потушаването на първото антифашистко възстнание в Европа - Септемврийското въстание от 1923 г. За броени дни избити без съд и присъда са над 2000 човека!

Септемврийското въстание от 1923 г. е опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с преврата от 9 юни същата година.

Форексчо, можеш ли да отговориш на един въпрос. А именно - как се прави антифашистко въстание в страна, в която няма фашизъм?

MILOM
16.04.2010, 20:57
Комунизма си е диагноза.

Forex Master
16.04.2010, 21:30
Форексчо, можеш ли да отговориш на един въпрос. А именно - как се прави антифашистко въстание в страна, в която няма фашизъм?

Деветоюнски преврат е държавен преврат в България, извършен през нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. от армейски части под ръководството на Военната лига и узаконен (след известно колебание) с указ на цар Борис III. Основни сили в подготовката на преврата са Военната лига и Народния сговор, които организират около себе си почти всички недоволни от режима на БЗНС сили.

В ранната сутрин на 9 юни генерал Лазаров и Дамян Велчев повеждат метежниците от Военното училище и гарнизона на София и завземат всички стратегически точки на града. Арестувани са земеделски министри и 700 оранжеви гвардейци.

В резултат на преврата е свалено правителството на Александър Стамболийски и е образувано ново - начело с Александър Цанков.

Цанков се обявява за създаване на „върховен стопански комитет“, който да изготвя стопански планове, и за национализация на определени икономически сфери. Той заявява, че „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“.

Това чиста проба националсоциализъм... другото име на фашизма... Питай президента Желю Желев!!!

През 1921 г. Александър Цанков е сред основателите на Народния сговор. Той участва в подготовката на Деветоюнския преврат през 1923 г. и след него оглавява коалиционното правителството и Демократическия сговор. При неговото управление избухват Юнското и инспирираното от Комунистическия интернационал Септемврийско въстание от 1923 г. По време на Септемврийското въстание от страна на военни, полицейски и паравоенни части (т.нар. „шпицкоманди“) са извършени зверства срещу пленени въстаници и мирно население от въстаналите райони

мейси
16.04.2010, 21:39
http://i.actualno.com/club.bg/files/2009/04/16//e192a7dc08.jpg
16.04.1925 г-Това е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света, доколкото под терористичен акт се има предвид действие на отделна въоръжена група.

Извършен е на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата "Света Неделя" в София. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III.

Атентатът е добре планиран двустепенен акт. Първо се убива достатъчно високопоставена жертва, чието опело да събере политическият и военен елит в църквата "Света Неделя" и тогава тази църква се взривява.

Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от "шесторките", ръководена от Петър Абаджиев, който влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.

Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. В 20 ч. на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата "Свети Седмочисленици", където отива за вечерната служба, заедно с внучката си.

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. За да увеличат броя на жертвите сред офицерството, организаторите разпращат фалшиви покани от името на Дружеството на запасните офицери. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ български екзарх. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

При атентата в "Света Неделя" загиват около 150 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213. Ранените са 500.

Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати (д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително деца. По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/4/47/Sign_outside_Old_church_in_Sofia,_Bulgaria_Septemb er_2005.jpg/800px-Sign_outside_Old_church_in_Sofia,_Bulgaria_Septemb er_2005.jpg

Текст и снимки: Wikipedia
Сред жертвите са:

* генерал от пехотата Стефан Нерезов, командвал Първа българска армия при Дойран
* генерал-лейтенант Калин Найденов, военен министър по време на Първата световна война
* генерал-лейтенант Кръстю Златарев, командвал Единадесета пехотна македонска дивизия по време на Първата световна война
* генерал-майор Иван Попов, командвал Първа пехотна софийска дивизия по време на Междусъюзническата война
* генерал-майор Иван Стойков
* генерал-майор Павел Павлов
* генерал-майор Станчо Радойков
* генерал-майор Иван Табаков
* генерал-майор Стоян Пушкаров
* генерал-майор Григор Кюркчиев
* генерал-майор Александър Давидов, началник на щаба на армията в периода 9 юни 1923 - 3 юли 1923
* генерал-майор Петър Лолов
* полковник Стефан Нойков, началник на щаба на армията в периода 18 май 1923 - 9 юни 1923
* полковник Спас Жостов
* полковник Ангел Сребров
* полковник Спиридон Михайлов
* полковник Атанас Сарайдаров
* майор Никола Рачев, политически секретар на Военния съюз

Forex Master
16.04.2010, 21:51
При атентата в "Света Неделя" загиват около 150 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213

Пак леко са се отървали...

След Септеврийското въстание от 1923 г. фашистските шпицкоманди избиват по най-варварски начин без съд и присъда над 2000 човека вкл. напълно невинни жители на въстанали райони.

След Септемврийското въстание (1923) Антон Страшимиров пише знаменития позив "Клаха народа, както и турчин не го е клал" - акт на гражданска смелост и достойнство. Защитава жертвите на Цанковия терор и основава помощен комитет за подпомагане на сираците с избити от шпицкомандите родители.

4i40
16.04.2010, 22:24
Малко преди септ. въстание "демократите" не носеха ли главата на законно избран мин. председатал ???
След военното положение "законно " са избити и затворени повече от 25 000 човека...
България няма да се оправи, докато историята се използва за постоянно противопоставяне на хората и разгаряне на малоумни страсти...

dimapst
18.04.2010, 12:06
Колеги,
Когато оплювате Димитър Общи давате ли си сметка че, оплювате национален герой на Италия и човек който се е бил и за Гърция.....

Ocтап Бендер
26.04.2010, 21:26
При атентата в "Света Неделя" загиват около 150 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213

Пак леко са се отървали...

След Септеврийското въстание от 1923 г. фашистските шпицкоманди избиват по най-варварски начин без съд и присъда над 2000 човека вкл. напълно невинни жители на въстанали райони.

След Септемврийското въстание (1923) Антон Страшимиров пише знаменития позив "Клаха народа, както и турчин не го е клал" - акт на гражданска смелост и достойнство. Защитава жертвите на Цанковия терор и основава помощен комитет за подпомагане на сираците с избити от шпицкомандите родители.

Простата и недоучила сган нищо не е чула и за "кървавото хоро" в Монтанско. За това след 09.09. 1944год. доста хора са получили съвсем справедливо възмездие.

Кака Дечка
27.04.2010, 11:26
Колеги,
Когато оплювате Димитър Общи давате ли си сметка че, оплювате национален герой на Италия и човек който се е бил и за Гърция.....

И ти се изказа ...
Не са ми известни национални герои от втората половина на 19-ти век, които да имат само една известна снимка!

Много сметки си давам, но държа на българските национални герои, ако ще да е за сметка на други такива!

И дори и да приемем, че си прав - то в народната памет Общи ще си остане с Арабаконашкото произшествие, така както и Фердинанд ще си остане само с датата 16 юни, при все, че е направил и доста добри неща за страната.

MILOM
06.05.2010, 16:42
Българската армия винаги е била гарант
за независимостта на държавата. Когато
тя е била силна, винаги България е била

добре. Повече от 700 години през
средновековието, благодарение на
армията си, България е един от най-значимите
политически и културни фактори в Европа.

За никого не е изненада, когато една
силна армия печели битки, още повече,
когато е на подчинение на мъдри и силни
политици. Българският войник обаче е славен
и заради това, че печели загубени битки.
Когато всички са срещу него, благодарение
на куража си и на безотказната тактика
„На нож" българският войник често излиза победител.

Точно такива са и подбраните от нас битки.
Представяме ви по хронологичен ред петте
битки, спечелени от нашите войници, въпреки
че всичко и всички са били срещу тях.

1205 г. Унижението на рицарите

Когато през 1204 г. латинците превземат
Константинопол, те изглеждат непобедими
. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин,
светът е в краката им. Или поне те си мислят така.

Цар Калоян се слави със своя буен нрав,
любовта си към битките и изключително
острия си ум. Най-малкият от братята
Асеневци е бесен на кръстоносците подложили
на опустошение българските земи, през които
са минали.

На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян
удря рицарите по най-слабото им място - самоувереността.

Рицарите, целите "облечени" в желязо, са
непобедими на конете си. Никоя армия не
може да ги спре в бой лице в лице. Затова
Калоян прибягва до хитрост. Българският
цар изпраща малка конница кумани да
дразни гордите рицари. След кратко
сражение куманите побягват към близката гора.

Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях.
.. фатална грешка. Когато попадат в ръцете
на българите, милост няма. Рицарите са
събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж
паднали на земята те са безпомощни под
тежестта на доспехите.

Оцелелите са малко, сред тях е и император
Балдуин I, който се превръща в пленник
на Калоян.
Победата на българите над смятаната
дотогава за непобедима латинска войска е
впечатляващо събитие в тогавашния свят.
Вестта за разгрома на рицарите се разнася
бързо в цяла Европа. Само една година
след нейното създаване на Латинската
империя е нанесен съкрушителен удар,
който поставя началото на нейния край.

Капитани срещу генерали

Когато на 6-ти септември 1885 г. Княжество
България се съединява с Източна Румелия,
всички очакват Османската империя да ни
обяви война. Основните войскови части са
струпани на южната граница. Точно тогава
Сърбия ни напада с цялата си мощ.

Сръбската армия е по-многобройна, по-добре
организирана и много по-опитна. Тя е командвана
от генерали, а българската, изоставена
от руските генерали ментори, е доминирана
от млади капитани.

Войната изглежда обречена на неуспех.
Сърбите настъпват, но на българска територия
срещат невероятен кураж. Въпреки че войските
ни са на другата граница, малките погранични
отряди не отстъпват. Голобрадите момчета
по границата предпочитат да умрат, но да не
сдадат позицията си. Сърбите напредват
трудно. През това време основните части от
пехотата предприемат безпрецедентен поход.
Те тръгват пеша от позициите от южната ни
граница и буквално без почивка успяват
да стигнат навреме, за да спрат щурма точно
пред подстъпите на София.

Фронтовата линия при Сливница е разделена
на 3 части, а съотношението е 12 000 българи
срещу 25 000 сърби. На 7 ноември, след нови
попълнения и в двете страни, сърбите достигат
40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан
Христо Попов и воденият от него отряд се
насочват към село Гургулят, където срещат
3 сръбски батальона, една батарея и един
ескадрон и ги разгромяват в битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния
фланг се съвземат и си връщат част от
изгубените терени. Българите контраатакуват.
Капитан Марин Маринов - командващ
Бдинския полк, нарежда щикова атака - „
На нож", като сам повежда бойците си и
геройски загива в боя.

След тази битка българите обръщат хода на
войната и изтласкват сърбите. Така капитаните
разгромяват генералите.

Битката за Одрин

„Тази крепост може да бъде превзета след
дълги месеци обсада при това само от
немска армия", казва надменно немски
военен специалист няколко месеца преди
българите да удивят целия свят.

Одринската крепост в началото на балканските
войни е една от най-добрите фортификационни
съоръжения в Европа. Превземането ѝ изглежда
невъзможно в очите на военните наблюдатели,
особено от българите, които имат само една
успешна война зад себе си срещу Сърбия и
никакъв при обсаждането на фортове.

Не така мисли обаче генерал Вазов. За
превземането на Одрин българите изпращат
120 000 войници, а сърбите 40 000.

В тази битка българският военен гений е в своя апогей.
За първи път във военната история се използват
самолети и летящи балони, както за разузнаване,
така и за бомбардиране.

За първи път във военната история българската
артилерия използва тактиката „Пълзящ огън"
или „Огнен валяк", която подкрепя пехотата
по време на настъпленията.

Българската артилерия е безпощадна. Добре
насочена, тя не остава и тревичка след себе си.
Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато
нашите артилерийски батареи откриват
унищожителен огън по 26-те форта,
в които са се укрили 75 000 турски войници
и офицери. Атаката на българската пехота
започва в три часа на Източния сектор,
последван скоро и от войските на Южния
сектор. Към 7 часа сутринта генералите
Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките
на сръбските части са отблъснати от турците
в Западния и Северозападния сектор.

На разсъмване обаче 10-и родопски полк превзема
форта Аджийолу, а шипченци - Айвазбаба. Това е
краят. Командващият одринския гарнизон
Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев.

Дойранската епопея

Дойранската епопея е една от най-големите
битки в българската история. По време на
позиционните битки в Македония през
Първата световна война българската войска
заема позициите над Дойранското езеро.

Тук българите се бият три години и не отстъпват.
Първият щурм на съглашенците започва на
9 август 1916 г. След мощна артилерийска
подготовка три френски дивизии тръгват на
атака срещу българските позиции.

Българската артилерия отговаря с преграден
огън и успява да спре настъплението. Когато
войските наближат позициите, те биват
помитани от българските картечници.

На два пъти българите излизат на нож,
пленници няма. За десет дни битка французите
губят 60% от личния си състав и прекратяват атаките.

На 3 март 1917 дойранските позиции са заети
от Девета плевенска дивизия, командвана от
генерал Владимир Вазов. Въпреки, че няма
пряка опасност, той нарежда на бездействащите
войници да изградят сложна фортификационна
система от окопи, бункери и заграждения.

Работещите под палещото слънце войници
гледат на кръв, псуват генерала, но се
подчиняват. Това им спасява живота.

След месец и половина срещу българите се
изправят две английски дивизии, въоръжени
с модерна техника. Англичаните не си губят времето.
Три дни артилерията им не спира. Изстреляни са
150 000 снаряда, а българските окопи са разорани.
Англичаните очакват да видят трупове, но са
посрещнати от картечниците и минохвъргачките на българите.

На бойното поле атакуващите оставят 8000 трупа.

На 8 май 1917 г. английското командване
предприема нов щурм, но отново ги чака
изненада. Този път българската артилерия
открива огън още преди пехотната атака.

Съглашенските загуби са над 12 000 убити,
ранени и пленени. Българите губят около 2 000
души, 900 от които умрели от болести и рани.

В средата на септември 1918 г. Антантата е
готова за нов щурм. Замисълът е чрез два пробива
¬ на французите при Добро поле и на англичаните
и гърците при Дойран, шестстотинхилядната
българска армия в Македония да попадне в
"чувал", да бъде ликвидирана, а България
окупирана и извадена от войната.

Артилерийската подготовка започва на 16 септември.
По българите при Дойран са изстреляни
350 000 снаряда, включително и газови.

Срещу българските войски
(около 30 000 души) са хвърлени 4 английски
и 2 гръцки дивизии с числен състав над
75 000 души, под командването на
генерал Джордж Милн. В резултат на
двудневните ожесточени боеве Съглашението
губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени
срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи.
Цели английски полкове оставят костите
си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе.

Английският генерал Милн е смаян. В спомените
си той ще напише: "Два часа след началото
на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени."

На 19 септември генерал Милн събира всичко
, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.)
, за да попълни оределите си части. Но и
последната атака е удавена в кръв. Това е краят.

От знак на уважение към подвига
на българите през 1936 година в Лондон
знаменният полк на английската армия
ще сведе на парад в Лондон знамената си пред генерал Владимир Вазов.

Македонската шипка

Между март и май 1917 г. при битката в
местността Червената стена в Македония
французите усещат вкуса на българския гняв.

Френското командване разработва операция,
която трябва да отхвърли българската
армия от Баба планина, да овладее Битолско -
Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. френската артилерия
открива огън по двата върха - кота 1248 и
Червената стена. Стрелбата продължава
24 часа, но предупредени от разузнаването
си българите се изтеглят в бетонните бункери
и не дават нито една жертва.

За да отклони вниманието на българите
французите предприемат демонстративно
нападение срещу кота 1248. Истинската
битка се разгаря за Червената стена, където
тръгват в атака три френски дивизии.

Там е разположен Бдинския полк, който е
непобедим, а битката е жестока. Окопите
преминават от български във френски
ръце по няколко пъти на ден.

След три месеца обаче в крайна сметка в
началото на май 1917 г. Червената стена е
превзета от французите и българите
отстъпили на съседния връх. От военна
гледна точка загубата не е фатална,
българите владеят околните ключови
позиции, но славата на Червената стена
наричана вече Македонската шипка задължава
тя да бъде върната в български ръце.

Така Бдинската дивизия предприема атака.
На един стръмен съседен връх българите
изнасят на ръце шест нови батареи от
тежки гаубици. Предните пехотни части
били въоръжени с огнепръскачки.
На 18 май 1917 г. върху двата френски
полка (6000 души) заели Червената стена,
се изсипва ураганен артилерийски огън.

След двучасова стрелба френските окопи
са затрупани с град от ръчни бомби. След
това идва редът на огнепръскачките.
Когато всичко утихва, един български полк
тръгва с ножове към върха.
Българите атакуват мрачно,
без обичайното "ура", вървейки прави,
без да залягат и без да тичат.

Не ги посрещнал нито един изстрел.
Двама офицери и 259 войници - единствените
оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце

luboil
06.05.2010, 16:50
Малко преди септ. въстание "демократите" не носеха ли главата на законно избран мин. председатал ???
След военното положение "законно " са избити и затворени повече от 25 000 човека...
България няма да се оправи, докато историята се използва за постоянно противопоставяне на хората и разгаряне на малоумни страсти и лични интереси...

4и40, добре го каза! Прав си!
Това червеното аз го добавих.

Ocтап Бендер
07.05.2010, 23:41
Македонската шипка

Там е разположен Бдинския полк, който е
непобедим, а битката е жестока. Окопите
преминават от български във френски
ръце по няколко пъти на ден.




В тези боеве загива и прадядо ми, мир на праха му. Бог да го прости.

мейси
02.06.2010, 10:41
Отбелязваме 134 години от гибелта на Ботев
http://ivoso.blog.bg/photos/1045/original/MBP-2%281%29.jpg
Възпоменателната церемония в София по повод 134-годишнината от гибелта на Христо Ботев и в памет на загиналите герои за свободата на България ще започне от 11 ч. пред паметника на поета революционер в Борисовата градина.

На лобното място - връх Околчица във Врачанския Балкан, днес е всенародното поклонение пред неговия подвиг.

Официално Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България се отбелязва от 1901 г., когато на тържествата на връх Вола присъстват живи Ботеви четници.

От 1953 г. до 1988 г. празникът се чества като Ден на Ботев и на загиналите в борбата против турското робство, капитализма и фашизма и в Отечествената война, от 1988 г. до 1990 г. като Ден на Ботев и на загиналите за национално и социално освобождение на България, от 1991 г. до 1993 г. като Ден на Ботев и на загиналите за свободата на България.

За първи път се отбелязва през 1884 г. във Враца и Пловдив. На 2 юни 1948 г. точно в 12 часа е даден първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна
На 13 юли 1875 г., тогава 27-годишен Христо Ботев, пише във в. "Знаме": "Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да прави". Той загива по-малко от година след това - на 2 юни 1876 г.
Христо Ботев е българската Голгота, той е българското Възкресение
той е символът на националната доблест, той е символ на българската саможертва, заяви президентът Георги Първанов на тържествения митинг-заря във вторник вечер, посветен на 134-години от подвига на Христо Ботев, неговата чета и в памет на загиналите за свободата и независимостта на България.
....................
Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България.

newkid
02.06.2010, 10:54
Пак леко са се отървали...

След Септеврийското въстание от 1923 г. фашистските шпицкоманди избиват по най-варварски начин без съд и присъда над 2000 човека вкл. напълно невинни жители на въстанали райони.

След Септемврийското въстание (1923) Антон Страшимиров пише знаменития позив "Клаха народа, както и турчин не го е клал" - акт на гражданска смелост и достойнство. Защитава жертвите на Цанковия терор и основава помощен комитет за подпомагане на сираците с избити от шпицкомандите родители.Абе ти наистина си голяма работа.
Има ли въобще кантар за тези безобразия.

MILOM
14.10.2010, 14:29
Автентичният текст на Ангорския договор (http:///www.papertiger-bg.com/Angorsky_Dogovor.pdf)

MILOM
25.10.2010, 15:51
http://belomorie.eu/

Jay Gould
10.11.2010, 04:49
Днес 10.11 е дата която не само бележи една битка, но и е повратна точка за Европа и Балканите.
Двете църкви - източната и западната са слети, след векове разделение и западна Европа се обединява за пръв път срещу турците опитвайки се да ни помогне по една или друга причина неколкократно (Битка при Никопол и т.н (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B8_ %D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB)).
Сама битка има дълга предистория, в която участват както българи, така, власи, унгарци, италианци, литовци, естонци, немци, чехи, словаци, поляци, французи и дори англичани и още какви ли още не. Цвета на рицарството в западна Европа, авантюристи търсещи пари, слава или престол, всекиму според вкусовете.

Ще цитирам wikipedia защото е достатъчно кратко и подробно до някъде описание:

В битката при Варна на 10 ноември 1444 г. кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския пълководец Янош Хуняди са разгромени от турцските войски на султан Мурад II. Полският крал е убит в битката, а нов европейски опит за освобождаването на Балканите от османско владичество не се прави почти до руско-турските войни.
След неуспешните походи срещу Белград и Трансилвания през 1440-1442 г. през 1443 г. походът на Янош Хуняди и Владислав III освобождава Ниш, Пирот и София и достига до Златица. Идването на зимата и трудното преминаване през Стара планина принуждава кръстоносците да се върнат, а помогналите на унгарците български села и градове са разорени от турците. Унгарците и поляците подписват десетгодишно примирие с османците. Въпреки това Владислав е убеден от папския легат кардинал Юлиано Чезарини да предприеме нов кръстоносен поход срещу турците. През септември 1444 г. армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България. Тя се състои главно от поляци и унгарци и включва чехи, немци, хървати, българи (Фружин се присъединява към похода с личната си гвардия), власи, литовци, сърби, босненци, рутени, арменци и папски рицари. Унгарската армия е малка и недобре балансирана, а обещаната подкрепа от Албания и Константинопол не пристига. Армията се състои почти изцяло от конница, с изключение на 3000 чешки наемни стрелци и 100 военни фургони с екипажи (вагенбург)[източник?]. Папски, венециански и генуезки кораби заемат проливите, а кръстоносците напредват към Варна, където трябва да се срещнат с папската флотилия, която да ги откара в Константинопол. Походът бързо минава през Северна България, където към кръстоносците се присъединяват българи от Видин, Оряхово, Никопол и други селища. На 10 октомври 4000 влашки конници под командването на Мирчо, най-големият син на Влад ІІ Дракул, също се присъединяват. Кръстоносците минават покрай Оряховица, Шумен и Нови Пазар на път за крайбрежието.
Междувременно Мурад наема 40 000 азиатци и ги прекарва през проливите. В Румелия към него се присъединяват 20 000 войници.
Разположение на силите:
Късно на 9 ноември голяма османска войска се приближава към Варна от запад. На военен съвет, свикан от Хуняди, папският легат Юлиано Чезарини настоява за бързо отстъпление. Християните обаче се намират между Черно море, Варненското езеро, стръмните гористи склонове на Франгенското плато (356 м) и врага. Чезарини тогава предлага отбрана посредством военните фургони на хуситите до пристигането на християнската флота. Унгарските благородници, чешките, хърватските и босненските пълководци го подкрепят, но Владислав и Хуняди отхвърлят отбранителната стратегия. Хуняди заявява: „Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо. Нека се бием с храброст и да почетем оръжията си“. Владислав приема позицията му и му поверява командването.

На сутринта на 10 ноември Хуняди разгръща 20 000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствен военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг начисляващ 5000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михаил Шилаги, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, са вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чейка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е съоръжен с бомбарди.
Османският център е квадратна формация от 10 000 еничари и наборници от Румелия, разположени около две тракийски погребални могили. Мурад се настанява на едната от тях, откъдето наблюдава и ръководи битката. Еничарите копаят окопи и издигат две огради. Зад тях е лагерът с палатки, продоволствие, каруци и камили. Дясното крило се състои от спахии от Румелия под командването на Караджа паша, а лявото крило, разположени до дн. с. Тополи се състои от спахии от Анатолия, арабски наемници и др. под командването на Дауд паша. Зад първата линия има още 3000 спахии в резерв. На Франгенското плато са разположени еничарски стрелци и лека конница.
Битката започва с нападение на леката османска и арабска конница срещу хърватите на бан Талоци. Християните от лявото крило отвръщат с бомбарди и огнестрелни оръжия и нападението е отбито. Те се впускат в безредно преследване на турците и арабите, при което анадолската конница и араби на камили ги нападат от засада по фланга. Християнският десен фланг се опитва да отстъпи към крепостта Галата от другата страна на Варненския залив, но повечето от тях са убити в блатата около Варненското езеро и р. Девня, където загива и Чезарини. Само войниците на Талоци успяват да се спасят зад вагенбурга.
Владислав и Хуняди разгръщат две конни части от центъра и влашката конница срещу арабите и анадолските спахии, които са разгромени, а техния водач Карака бей е убит. Християните ги преследват 5-6 км, след което се връщат на бойното поле. Влашката конница обаче продължава преследването и достига до укрепения османски лагер. След разграбване власите напускат бойното поле с плячката.
Другият османски фланг напада унгарците и българите на Михаил Шилаги. Те са спрени и отблъснати, след което спахиите отново нападат. Хуняди решава да им помогне и казва на краля да чака завръщането му, след което напредва с две коннически части срещу спахиите, обръща ги в бяг и ги преследва около 5-6 км по пътя за Шумен. Спахиите са толкова ужасени, че някои от тях достигат и прекосяват р. Камчия на 30 км от бойното поле.
Европейците изглеждат близо до победа. Султанът решава да напусне бойното поле. Според Едуард Гибън (Упадък и падение на Римската империя): „Когато Амурат видял бягството на ескадроните си той се отчаял за съдбата си и за империята: един ветеран еничарин хванал юздата на коня му; и той великодушно простил и наградил войника, който посмял да забележи ужаса и да спре бягството на господаря си“.
Младият крал пренебрегва съвета на Хуняди и се втурва с 500 полски рицари срещу турския център. Те прегазват еничарската пехота и кралят се опитва да плени Мурад. Обкръжен от еничари-телохранители на султана обаче конят му е убит, Владислав пада и е обезглавен от еничарин. Обезсърчената полска конница е смазана от турците. При завръщането си Хуняди се ядосва, че не е прекратил преследването си по-рано и фанатично се опитва да спаси тялото на краля, но всичко, което постига е да организира отстъплението на остатъка от войската си.

В годините след битката местните българи отбелязват мястото на гибелта на краля с дървени кръстове. В израз на своята благодарност българският народ с обич е нарекъл Владислав III Варненчик (на полски: Warneńczyk). По време на Кримската война през 1854-55 г. поляци от дивизията на граф Замойски издигат на могилата Мешели тепе край Варна, там където през 1444 г. е била битката, гранитен паметник. [1] През 30-те години на 20 в. в парк на някогашното бойно поле е издигнат кенотаф. През 60-те години е добавен музей съдържащ оръжия и доспехи от епохата заедно със символични саркофази, носещи съвременните гербове на страните участвали в битката от страна на европейците. Паркът-музей днес е в границите на града. Общината, където се намира, както и един от централните градски булеварди са кръстени Владислав Варненчик. Друг булевард е наречен Янош Хуняди.
Владислав има и друг гроб в катедралата на хълма Вавел над Краков, Полша. И двата му гроба обаче са символични. След битката тялото му не е намерено и вероятно е погребано заедно с другите убити рицари. Съществува легенда, според която е бил погребан в православната църква във Варна, която по-късно е разрушена и на нейно място през 1602 г. е изградена „Света Богородица Панагия“, която все още съществува.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B8_ %D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0

Малко и за Хунияди, който за лош късмет младият 18 годишен мечтаещ за слава крал Владислав не е послушал. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BE%D1%88_%D0%A5%D1%83%D0%BD%D1%8F% D0%B4%D0%B8

Вълчо-34
10.11.2010, 09:32
Джей,
Имаш личната ми благодарност, че припомни тази страница от историята!!!
Респект!

Че като видях сутринта кака Ц.Ц. в БТВ.... и то с подзаглавие "Лицето на демокрацията..." или нещо подобно?!?
Щях да се задавя от смях.

Хубав зелен ден!

Грую Груев
15.11.2010, 21:54
Днес 10.11 е дата която не само бележи една битка, но и е повратна точка за Европа и Балканите.
Двете църкви - източната и западната са слети, след векове разделение и западна Европа се обединява за пръв път срещу турците опитвайки се да ни помогне по една или друга причина неколкократно (Битка при Никопол и т.н (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%B8_ %D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB)).
Сама битка има дълга предистория, в която участват както българи, така, власи, унгарци, италианци, литовци, естонци, немци, чехи, словаци, поляци, французи и дори англичани и още какви ли още не. Цвета на рицарството в западна Европа, авантюристи търсещи пари, слава или престол, всекиму според вкусовете.

Благодарско, че си сетил за тази наистина паметна дата. ще си позволя само няколко кроекции:
1. Западната и Източната църква не са обединени, просто Източната е толкова паднала духом и телом, че приема всички условия на Запада. Това реално е краят на Ортодокса и неговата сила и той се превръща в маргинална религия, каквато си е и до днес - ако изключим Рашата, това си е една балканска секта - какъв упадък на единствената Истинска християнска религия....
2. Европа не е обединена за пръв път - битката при Никопол е много, много по важна и ключова, но за съжаление и тя е загубена
3. "милосърдието" на "освободителите" се изразява в масови грабежи и палежи на бълфарски села - българите са считани за схизматици и са третирани почти наравно с манафите
4. Кръстоносците не подминават Шумен,а го рпевземат с щурм и разоряват
5. За пореден личният стремеж към слава прецаква всичко - не виждам причина на идиота Владислав Ягело да му се дава титлата "Варненчик", че чак и най-големият булевард във Варна да кръстят на негово име - декапитацията му е малко наказание за безумната му безотговорност
6. Ако може да ми обясниш какви са тези Рутени, че според мен са си просто Словенци, ама то уикито не прощава:cool::cool::cool::cool::cool::cool:

П.С, Не го приемай като заяждане - дори само за това, че си се сетил за тази дата е невероятно - респект

undoo
15.11.2010, 23:04
Блогосфера
БФБ - парите спят
15.11.2010 17:39 | препоръчай (4)
Вижте анализа на блогъра Under the Sun за перспективите, които има капиталовият ни пазар, и недостатъците, които му тежат
Статия Коментари (10)

Източник: underthesun.blog.bg

Сред блокбастърите, които ни се предлагат в последните години, се появи и един по-необикновен филм от тези, с които сме свикнали. За разлика от екшъните този филм се опита да покаже на родния зрител какво предизвиква кризите, и по-конкретно последната, и да разгърне завесата пред „магическия” свят на парите – Уолстрийт.

Естествено, остана неразбран, чужд, дори и сложен за разбиране. Това се случва заради ниското ниво на образование и може би още по-ниската финансова култура на българина.

Основното, което се виждаше и с невъоръжено око, бе централната роля на борсата в американската икономика. Основната артерия, по която се движат паричните потоци там, е борсовият оператор, чиято възраст е колкото тази на държавата им.

Бързината, с която една компания сменя собственика си, финансира инвестициите си с облигационни емисии, с увеличаване на капитала или други инструменти, е за завиждане.Тази скорост, обгърната с публичност, е есенцията на всяка една богата държава.

Борсата е измерител за благосъстоянието на държавата, на компаниите, опериращи на нея, на пенсионните и застрахователни фондове, а така също и начин на спестяване и инвестиране на самото население.

Jay Gould
16.11.2010, 00:02
...
Като атеисти не ми се влиза в религиозен спор кой ми е по-симпатичен,
кардинал католик, или Пловдивският митрополит Николай ;)

Не отричам битката при Никопол. Напротив. За съжаление тя е пропиляна, по причина, че похода се е движил повече на ентусиазъм, логистиката му е куцала и нещо обичайно за средните векове, не е имал общо командване, а французите, англичаните и унгарците са се биели отделно, всеки под свое командване.

Не съм много съгласен. Разорявани са турски села и махали. Ако българите не харесваха унгарците и поляците нямаше веднага след битката да им правят погребения, да слагат кръстове на гробовете на убитите и да носят цветя на гробовете им дълги години (нещо описано още тогава в летописите). Забравяш че и в двата похода на Владислав и Хунияди участват и много българи.

Малко за похода от предната 1443 година:
Наброяващата 25 000 рицари войска съставена предимно от унгарци, поляци, власи, сърби и чехи (последните водени от хусиста Ян Чапка от Сан) потегля срещу владенията на султана през есента на 1443. Посрещната е възторжено от сръбското и българско население, което и оказва всякаква помощ. В началото на ноември, главнокомандващият Хуниади разгромява в околностите на Ниш, армията на румелийския бейлербей Касим паша. След още няколко успешни сражения, кръстоносците заемат без бой София, насочвайки се към Тракия, но, поради яростната съпротива на турците, решават да тръгнат към Пловдив през Златица и Средногорието. В Златишкия проход обаче ги очакват османски части, ръководени от бейовете Исак, Таркан и Есе, както и от вече споменатия Касим паша. Омаломощена от изключително суровата зима, както и от липсата на достатъчно храна и паша за конете, войската на младия полски крал и Хунияди започва отстъпление. По време на оттеглянето и, преследващите я турски части, начело с Касим паша, предприемат опит за атака недалеч от София, но на 23.12.1443 са отблъснати от кръстоносците и претърпяват значителни загуби. Въпреки това, турците продължават да преследват изтощената и измръзнала християнска армия, оттегляща се към Унгария. На 2 януари 1444, в планинската местност Куновица, между Ниш и Пирот, кръстоносците предприемат внезапна контраатака и разгромяват турската армия, командвана от тъста на султан Мурад ІІ – Махмуд Челеби. Османците се разбягват, изоставяйки водача си, станал пленник на сръбския деспот Бранкович. В решаващия момент на битката, когато унгарските и полски части започват да се огъват пред турския натиск, изходът и е решен от личната намеса на младия крал Владислав, който се хвърля в най-гъстите редици на сражението. Той неведнъж използва този похват на бойното поле, позволяващ му да обърне хода на битката в особено критични и опасни моменти. При това Владислав нерядко влиза в близък бой с противниците, пренебрегвайки собствената си безопасност – факт, който по-късно ще предопредели както фаталния изход на решаващото сражение при Варна, така и собствената му съдба. По време на сблъсъка в местността Куновица, кралят сам влиза в двубой с Махмуд Челеби, завършил със залавянето на последния. В резултат от Първия поход на Владислав Босна минава под унгарска власт, а самото Унгарско кралство успява да отдалечи надвисналата над него турска заплаха. Не е осъществена обаче крайната цел – освобождаването на българските земи от турска власт и възстановяване на връзката с остатъците от Византийската империя. Все пак турците се лишават от значителни територии след този поход.

За Шумен си прав. Кръстоносните войски лесно превзели малките вътрешни крепости, но срещнали силна съпротива в Шумен. В края на октомври, по римски път, кръстоносците стигнали до крепоста Стан край град Нови Пазар. От тук Владислав пратил послания към гарнизоните на всички крепости в Североизточна България, подканяйки османците да се предадат, като в противен случай ги заплашвала смърт. Шуменския гарнизон, макар и малочислен, се решил на защита. На 25 октомври съюзните войски се явили пред крепостта и я обсадили. Три дни я нападали и претърпели големи загуби. Остатъка от турския гарнизон, на брой около 50 човека, отстъпил в главната кула и под началството на коменданта си, продължили с отчаяна храброст отбраната. Кулата се указала дълго време недостъпна. Тогава с голям труд, под стрели, падащи камъни и вряла смола войниците направили дървено скеле до кулата и с помощта на таран пробили стената, напъхали в нея дърва и слама и запалили кулата. Турците за да не се задушат от дима се хвърлили от кулата в пропастта. От гарнизона май не е оцелял никой. След като престоял седем дни в Шумен (тук краля става на двадесет години) крал Владислав се върнал до Нови Пазар и се упътил към Варна.

Владислав, макар наивен не е бил лишен от смелост. Напротив. Това е било стила му на воюване, да се вбие с личната си гвардия рицари в най-нагорещената част на битката и да реши сражението. Все пак е бил голям почитател на Александър Велики :). Не е бил обаче хитър като баща си Йогайла (княза на Литва по-късно крал и на Полша под името Владислав II) който организира битката при Таненберг великолепно стратегически и не е имал съперници в командването. За съжаление в случая се е налагало да послуша старата лисица Хунияди който е създал плана на боя и който е щял да го извика на помощ според плановете по-късно. Нетърпеливостта на краля е била фатална.
Разделението в командването и този път си казва думата. Когато командващия (Хунияди) има по-малка власт от краля си (Владислав) стават грешки, а ако кралят реши да атакува никой не може да му заповяда, още повече Хунияди не е бил при него - Владислав е извикал "Той (Хунияди) ще вземе всичката слава, докато ние само гледаме!"
Абсолютно безумие предвид, че срещу целия еничарски корпус се хвърлят само 500 човека начело с краля и въпреки това малко е оставало, ако Владислав не е бил свален от коня си, понеже се е откъснал най-отпред и тила му е бил незащитен от телохранителите му които са си пробивали път след него.
Позицията на еничарите е била и укрепена. Пред нея е имало и дълбок замаскиран ров.
Владислав, както е записал турският летописец Сеадедин пуснал в пълен бяг конят си, прескочил рова и с дългия си меч показал чудеса от храброст, като съсичал всичко, което му паднело по пътя и насърчавал рицарите си. Те съсекли много мюсюлмански войници и пълководци и успели да разделят османската войска на две части. Заобиколили султана, а Владислав се спуснал към него да го убие. И когато бил съвсем близо до него един от еничарите убил коня му, повалил Владислав на земята и с един замах отрязал главата му. За тези няколко секунди е била решена съдбата на България и на балканите за следващите столетия. Оцелелите от атака рицари се стъписват когато виждат главата на краля си забита на копие и отстъпват.
Хунияди от другия край на сражението се е опитал да запази реда, но виждайки че е невъзможно, заповядва отстъпление. С останалата част от армията главнокомандващият Янош Хуняди отстъпва.
От рицарите атакували обаче с краля много малко се спасяват. Някой са заобиколени от еничари и убити един по един, а други затъват в блатата край езерото и загиват там.

http://www.varnenchikmuseum.com/Istoria/42.gif

В новия поход, който започва в края на септември 1444, този път участват и по-малко бойци от предния в 1443 г. Все пак Видин е превзет след двудневен щурм и продължавайки след това към Никопол в лагера краля и Хунияди се срещат с Влад Дракула, който се опитва да ги разубеди да не продължава похода поради малобройността на армията. Въпреки, че отказва да се включи лично в кампанията, Влад Дракула все пак оставя на разположение на кръстоносците 4000 влашки конници под командване на сина си Мирчо.

http://1.bp.blogspot.com/_JjG0TKvnGCo/Su_by9SgINI/AAAAAAAAAEc/OE4bGAavyoU/s320/Varna+1444+g.jpg

Българите не са схизматици по него време. Напротив. Прочети за отношенията на църквата тогава. Това за третирането си го избий от главата. Напротив, рицарите са имали проблем с прехраната по причина, че им е било забранено да плячкосват християнски селища. Та нали и в армията им е имало българи. Участват доброволци българи от Подунавието, от Видин, Оряхово, Никопол и други селища. Българският княз Фружин също взима дейно участие с личната си гвардия, като продава имението си, за да финансира експедицията.

Не виждам лошо да се кръсти булевард на някой който наистина е оставил кръвта си в България пък било и с мерака да сложи Хунияди на трона в България, а не някой местен. Много по нелепо ми изглежда да се кръсти площад в моя град на някакъв си народен представител, нелепо удавил се като куче понеже не си сложил спасителна жилетка.

Сборната армия по време на битката е около 20 000 бойци. Турската наброява 55 000-60 000 души. На бойното поле загива половината от кралската армия, около 10 000, а турците дават около 20 000 жертви.
Най-голямата слабост на рицарската войска е, че е почти е нямала пехотинци, а тези които е имала, са били много малко на брой.
Имаше на времето една хубава книга - Битката на народите, точно за битката при Варна, политиката по него време в Европа и предшестващите я събития.
Интересното е обаче друго. Турската армия е прехвърлила проливите и веднага след битката генуезци и венецианци се хващат пак гуша за гуша като се обвиняват взаимно в това, че някой от тях е прехвърлил турците, което не е вярно. Разбира се, нито едните нито другите са били така луди колкото и да са се мразили, но черната пропаганда разнасяна от двете търговски републики и оплюването на противника за дълго объркват историците. :)

ПС: Намерих нещо за рутените - казва им се и русини: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B8
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_% D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA

Не съм ходил никога в Никопол и не знам да има паметник там за битката? Не, че ме учудва това, че българите не си тачат историята. За съжаление.

MILOM
02.12.2010, 11:48
1част
На 29 октомври т.г. вестник “Труд” публикува интервю с доц. Евгения Калинова, преподавател по история в Софийския университет, озаглавено “България - 16-а република на СССР. Това е мит!”

Г-жа Калинова уточнява: “Словосъчетанието “16-а република” липсва в документите и на двата пленума на ЦК на БКП от 1963-та и 1973 г. В тях става дума за все по-тясно сближаване и сливане със Съветския съюз в сферата на икономическите отношения”, а що се отнася до политическото сливане на България със Съветския съюз, Тодор Живков, според г-жа Калинова, говорел “за далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да има”.

В книгата си “Срещу някои лъжи” (1993 г.) Т. Живков отрича да е имало подобно нещо:

"Дълго отминавах инсинуациите, свързани с мое намерение за присъединяване на България към СССР. Струваше ми се несериозно да отговарям на лъжи, които биха били само пошли, ако не бяха толкова тъпи. Искам да заявя кратко и категорично: през 33-те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха. Подобна мисъл дори."

Още по-категорично отрича той това и в своите мемоари (1997 г.).

Аз съм от поколението, което помни тази 1963 г., и присъединяването ни към Съветския съюз не бе само слух. Но спомените нямат силата на доказателство. След събитията през 1989 г. вестниците широко тиражираха замисленото от комунистическата партия национално предателство, но политическите филипики също не могат да се използват за доказателство, защото носят риска да са гола пропаганда. Затова, когато в том 4 на “Български хроники” стигнах до този въпрос, аз потърсих веществени доказателства.

В Централния държавен архив се разрових в Централния партиен архив и след дълги приключения успях да се добера до фонд 1Б, опис 5, архивна единица 600 - това е дълго укриваният Стенографски протокол от заседанието на пленума на Централния комитет на БКП, състояло се на 4.ХII.1963 год.

За да бъда сигурен, че това доказателство няма “случайно” да изчезне от Държавния архив, направих ксерокопие на протокола (IХ+144 машинописни страници), съхраняват се в банков сейф.

Сега, читателю, ти предстои да прочетеш най-невероятното (дръж се, българино!) и те моля сам да прецениш: мит ли е бил замисълът за присъединяването на България към Съветския съюз - или е било истина?

Предс. Митко Григоров: Другари, откривам заседанието на пленума на ЦК на партията. За дневен ред се предлага една-единствена точка: Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз. Доклад ще направи др. Тодор Живков. Друго предложение има ли? - Няма. Има думата др. Тодор Живков.

Тодор Живков:

Другари, Политбюро внася за обсъждане в пленума на Централния комитет на партията въпроса за по-нататъшното свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива, и за обединение на НРБ със Съветския съюз (к.м.). За България и българския народ това е акт с историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма.

Курсът на партията за най-тясно сближение, а в перспектива и за сливане на НРБ със Съветския съюз (к.м.) поставя не само големи икономически проблеми, но и други изключително важни въпроси, каквито са въпросите за по-нататъшната съдба на българската нация и за суверенитета на българската държава.

(На един от предишните пленуми през юли 1963-та Живков дефинира до пределна яснота разбирането си за държавния суверенитет:Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!)

Ние сме убедени - продължава Живков, - че партията и българският народ ще посрещнат с голяма радост и въодушевление по-нататъшното най-тясно сближение и свързване на НРБ със Съветския съюз, че перспективата за обединяване на НРБ със Съветския съюз в бъдеще ще предизвика в подавляващата част от българския народ небивало висок политически и трудов ентусиазъм. (Ръкопляскания.)Ръкопляска присъстващите на пленума 87 членове на ЦК и 51 кандидат-членове. Изказвания са направили 15 души. Цитирам най-същественото.

Тодор Павлов: Смятам, че да се проведе референдум по този въпрос няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, че да няма колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно...

Димо Дичев: Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество (к.м.), че по типа на Съветския съюз ще се създават други социалистически държави и те ще се развиват и присъединяват към Съветския съюз. (А на пленума през юли 1973 г. Димо Дичев ще произнесе словосъчетанието, което според доц. Калинова липсвало и на двата пленума: “В миналото комунистите не са мислили, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета съветска държава!” (к.м.) -провиква се екзалтирано той.)

Цола Драгойчева: Споделям възторга и радостта да работя като комунист там, където ме изпрати партията за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз, да бъдем една от републиките на Съветския съюз (к.м.).

Стоян Стоименов: Другари, ние днес решаваме едно велико дело, решаваме светлото бъдеще на нашата нация и на нашия народ. Ние сме щастливи, че това, за което нашата партия близо 8 десетилетия се бори, днес нашият Централен комитет начело с др. Тодор Живков практически го решава. Ние сме щастливо поколение, защото пристъпваме към разрешаването на този въпрос. Разбира се, би било радостно, ако ние сега вкупом всички социалистически страни се обединим със Съветския съюз (к.м.)... Аз съм безкрайно щастлив, че доживях този тържествен момент и заставам зад доклада на др. Живков.

Начо Папазов: Не случайно, когато стана революцията на 9 септември, голяма част от хората вдигнаха лозунга за Съветска република, защото всички живееха с идеята, че като се освободи, България ще бъде Съветска социалистическа република (к.м.).

Андрей Михайлов: Ние, кандидат-членовете на ЦК, ако ни се разреши, с две ръце и най-чисто сърце ще гласуваме за най-съкровената мечта на нашия народ - да се съединим с братските съветски народи (к.м.).

Възторжената си подкрепа в този дух изказват и Евгени Матеев, Райко Дамянов, Раденко Видински, Лъчезар Аврамов, Любомир Кръстанов, Димитър Димов.

Както видяхме в началото, г-жа Калинова съвсем уверено твърди, че на пленума ставало дума само “за все по-тясно сближаване и сливане със Съветския съюз в сферата на икономическите отношения", а както виждаш, читателю, изказалите се членове на ЦК един през друг се надпреварват да говорят за “мечтата си да превърнем нашата страна в частица от Великия Съветски съюз”.

Сега да видим дали е вярно и това, че тази мечта за политическо сливане с Великия Съветски съюз се е отнасяла за “далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да съществуват” - както твърди доц. Калинова.

Ето какво казва дословно по този въпрос лично Тодор Живков в заключителното си слово: Това сливане не може да стане тази година, когато има трудности и в Съветския съюз, и у нас.

Също така не си представям, че трябва да чакаме 10-20 г. Може би след 2 години ще отворим границите... (к.м.)

И за да е съвсем ясно за какво сливане става дума, Живков пояснява: Друг е въпросът за насоките и какви форми ще вземе това сливане. Другарят Хрушчов каза: “Може би ще бъде федерация, може би конфедерация.Трудно е да се каже как ще бъде.” И това е вярно. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки. Ето защо трябва да се подготвим.

В същото заключително слово Живков се изповядва: “По поръчение на Политбюро с др. Станко Тодоров бяхме при др. Хрушчов в началото на м. октомври, за да се посъветваме по въпроса за сливането. Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и вълнувах. Не знам защо у мен беше залегнало убеждението, че др. Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка и затова се бях приготвил да говоря дълго и да ги убеждавам в правилността на тази постановка и перспектива. Обаче, след като изложих накратко нашата идея, др. Хрушчов започна с това: “Аз съм съгласен с вашето предложение. Правилно е това и т.н.” И въпросът се изчерпа. (Продължителни ръкопляскания.)

MILOM
02.12.2010, 11:49
2част
Както се вижда, работата била предварително опечена... За да не остане в теб съмнение, патриотичний мой читателю, че това не са били само празни приказки и че действително нашият народ е бил на ръба да заживее след 2-3 години “съвсем свободно” като член на великото съветско семейство, ще процитирам тук извадки от официалното решение на пленума на ЦК на БКП. Ще напомня, че в тогавашната тоталитарна държава висшата партийна власт бе слята с висшата държавна власт и решенията на ЦК на БКП се превръщаха автоматично в държавни решения.

Борис Велчев: Другари, позволете ми да ви предложа проект за решение по обсъждания въпрос. “Пленумът на ЦК на БКП одобрява единодушно и с въодушевление доклада на първия секретар на ЦК на БКП за по-нататъшното най-тясно сближение и сливане в перспектива на НРБ със Съветския съюз. Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков... Като одобрява безрезервно изложените в доклада на др. Живков теоретически и политически положения... ЦК утвърждава текст за писмо до ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз по въпроса за по-нататъшното сближение и за сливането в перспектива на НРБ със Съветския съюз.”

Онези от членовете на ЦК, които са съгласни с предложеното, моля да гласуват с вдигане на ръка. Против? - Няма. Въздържали се? - Няма. Приема се единогласно от членовете на ЦК. (Бурни ръкопляскания. Всички стават прави.)

Накрая Живков призовава съзаклятнически: След този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било.И залата му отговаря съзаклятнически: Правилно!

Казано с думи прости, България щяла да бъде продадена тайно, зад гърба на народа. И до днес участниците в това съзаклятие мълчат и отричат... Но документите са подло нещо. Писмо до Хрушчов и ЦК на КПСС наистина е написано и изпратено от единогласните наши патриоти (“Ние молим ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз да разгледа това наше писмо и се надяваме, че ще срещнем пълно разбиране...”), писмото е дълго 7 машинописни страници и аз ще ти спестя дългото унижение да го четеш, днешний читателю.

Защо “сливането навеки”,слава Богу, не стана - е друга тема, с която няма да се занимавам сега. Оставям без коментар и пленума през юли 1973 г., където се разглежда същият въпрос с по-завоалирана фразеология. Мисля, че цитираното дотук е достатъчно, читателю, за да прецениш може ли сериозно да се твърди, че “в документите и на двата пленума” ставало дума само “за по-тясно сближаване и сливане съсСъветския съюз в сферата на икономическите отношения”; че за политическо сливане на България със СССР се говорело само “за далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да има”; и накрая (върхът на логиката!), че понеже “словосъчетанието “16-а република” липсва в документите и на двата пленума на ЦК на БКП от 1963-та и 1973 г.”, намерението България да стане 16-а република на СССР било мит?

Това словосъчетание като напук съществува (виж изказването на Димо Дичев), но не в това е въпросът. Не е важно има ли го, няма ли го буквалното словосъчетание “16-а република”, а смисълът, защото във всички изказвания на този пленум, както видяхме, става дума за едно и също нещо: час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи; да се влеем в семейството на Съветските социалистически републики; да бъдем една от републиките на Съветския съюз; да превърнем нашата страна в частица от Великия Съветски съюз; Съветският съюз е наше отечество...

За съжаление, всичко това не е мит, а истина, жестока истина! Замисълът на Живков и организираният с участието на целия ЦК на БКП таен кроеж (да не кажа заговор) за присъединяването на България към Съветския съюз, за сливането й със Съветския съюз, за превръщането й в една от републиките на Съветския съюз, независимо в 16-а или 17-а - това е най-голямото и позорно падение на БКП, защото е акт на тотално национално предателство, което няма аналог в нашата хилядолетна история, а националното предателство във всички времена и при всички народи се е считало за най-тежкото престъпление.

И неслучайно Т. Живков яростно отрича не само съществуването на тези два пленума, не само че “през 33-те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха“, но че и “подобна мисъл дори” не била съществувала! Т. Живков знае, че само мисълта за подобен акт е престъпление - затова отрича. И това е разбираемо.

Но бях изненадан и шокиран от думите на уважаваната преподавателка по история в Софийския университет доц. д-р Евгения Калинова. Предполагам, че тя не е виждала стенографските протоколи и повтаря доверчиво думите на някой свой неосведомен колега... Иначе, да се потулва умишлено от историк този акт на безпрецедентно национално предателство, е тежък грях към историята.

Стефан ЦАНЕВ

marin1
04.12.2010, 19:23
Има(ло е) и такива БЪЛГАРИ!!!
http://templar.blog.bg/politika/2010/11/23/trifon-silianovski.639314
Горд съм, че такива ХОРА са се раждали в България!!!

MILOM
31.01.2011, 22:18
Оправдать никого не следует!” Така нарежда гневно от Москва на руски Георги Димитров на съратника си Трайчо Костов в София. Радиограмата е от декември 1944 година и се отнася до присъдите, които т.нар. "народен съд” трябва да издаде по заповед на Москва.
Никой не трябва да бъде оправдан, народните представители и министрите трябва да бъдат пометени "с желязна метла”, крещи от Москва вождът на българския народ Георги Димитров
Москва иска смъртни присъди, никаква милост. По ирония на съдбата Трайчо Костов, който е помилван от фашисткия режим и не получава смъртна присъда въпреки терористичната си дейност, сега изпраща на смърт стотици хора с един престъпен административен акт, каквато е наредбата закон за т.нар. "народен съд”.
В телеграма на Вълко Червенков до Георги Димитров, разбира се, отново на руски, се съобщава: "Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък, 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. ... От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента”...
Неотдавна по предложение на президентите Жельо Желев и Петър Стоянов Министерският съвет обяви 1 февруари за Ден на почит към жертвите на комунистическия режим.
Тази година близките на избитите от комунистическия трибунал ще се съберат в църквата "Света Неделя" за упокой на душата на непрежалимите покойници.
Дари им, Господи, вечен покой.
Нека 1 февруари стане ден за покаяние и ден за почит пред невинните жертви на съветската окупация.
"На 22 декември 1944 година, в два часа посред нощ милиционери с шмайзери нахлуват в дома на Павел Груев (юрист, съветник и началник на канцеларията на цар Борис Трети ), събуждат дъщеря му Радка с груби викове: ”Ставай и се обличай” и нареждат на нея, на майка й и на баба й да си вземат малко дрехи и храна.
Никой не им обяснява нищо и отначало всички мислят, че ги водят на разстрел. Когато камионът с претъпкана до задушаване каросерия, спира на гарата, навън е все още тъмно. Духа леден вятър, а перонът постепенно се изпълва с млади и стари, от съвсем малки деца до 90-годишни старици – все близки на подсъдимите на т.нар. "Народен съд”. След едночасово чакане на студа на перона спира влак с товарни вагони и милиционерите нареждат на всички да се качват. В претъпканите вагони е студено, после става задушно. Няма място за сядане и всички стоят прави. Няма вода за пиене. Няма и тоалетни"...
Така описва Стефан Груев в "Моята одисея” изселването на семействата на регентите, царските съветници, министрите и народните представители в навечерието на Бъдни вечер 1944 година, два дни след като са започнали заседанията на зловещия Народен съд.
Стефан Груев разказва как преди да ги изселят, майка му и сестра му Радка отчаяно търсели адвокат за баща му:
"От страх повечето не искат и да чуят за дело пред "Народния съд”. Накрая успяват да убедят един виден адвокат, стар познат на семейството, да поеме защитата. Няколко дни преди първото заседание обаче синът му пристига в апартамента със съобщението, че на баща му е "невъзможно” да се заеме с делото на татко. Момчето, мой приятел от детинство, не казва нищо повече, само повтаря: "Баща ми много съжалява, но наистина не може, не може"... То е бледо и цялото трепери.”
Така нареченият "Народен съд” е създаден незаконно и против действащата българска конституция, която изрично забранява създаване на извънредни съдилища или следствени комисии в България под никакъв предлог и наименование (съгласно чл.73, ал.2).
Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине време. То може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.
ЦДА, КМФ 40, инв.№ 937/430, к.49
Наредбата-закон, с която "народният съд” е утвърден на 6 октомври 1944 с Указ 22, е подписана от нелегитимно регентство, което нито е утвърдено според чл. 27 от Конституцията на България, нито пък регентите отговарят на изискванията на чл. 29.
"Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация.
Присъдите се определят от централното и от местните ръководства на компартията, но под диктовката на Москва, която иска определен брой смъртни присъди. Подсъдимите са лишени от правна защита и от свидетели, само обвинението има право на свидетели. Обвиняемите нямат право на обжалване, смъртните присъди се изпълняват още същия ден.
Всъщност, този зловещ фарс, наречен с гръмкото име "народен съд" е създаден с една-единствена цел – да „узакони” извършваните от 9 септември натам убийства без съд и присъда.

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме:
чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законни пътища.
(ЦДА, КМФ 40,
До създаването на "народните съдилища”, в които чистката тръгва "законно", в България са убити 40 хиляди души.
От тях – 17 хиляди с висше образование и 8 хиляди със средно. За една немноголюдна земеделска страна със селско население, това означава само едно: избит е целенасочено цветът на нацията, интелигенцията и образованите хора.
Телеграма на ЦК на БРП до Георги Димитров в Москва, те дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали.
...От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи.
(ЦДА, КМФ 40, ‘Народният съд” е предшестван от арести и масови убийства на български офицери.
В своите спомени Петър Семерджиев, пише: "Когато се припомнят събитията, свързани с тъй наречения Народен съд, не може да не се посочат убийствата, извършени по нареждане на Политбюро на Централния комитет на компартията. Много е казаното и написаното за Народния съд, но старателно са избягвани тези нареждания за отвличане и избиване на офицери в гарнизонните градове на страната... Те трябвало да бъдат отвлечени или убити, без да се подлагат на следствие предварително.
Изпълнението на това решение за Сливенския гарнизон трябваше да се организира лично от мен като първи секретар на партийния комитет. Заедно с тях трябваше да набележим жертвите, а също така и лицата, на които ще бъде възложено отвличането и убийството им.”
През ноември 1944 Антон Югов докладва, че вече са арестувани 28 630 души.
От 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. са проведени 135 масови процеса от 68 състава на противоконституционния "народен съд” в цялата страна.
Произнесени са 2 740 смъртни присъди и около 1 305 присъди доживотен затвор. Изпълнени са обаче едва половината от произнесените присъди и причината за това е не по-малко зловеща – съдени са били убити вече хора.
Над 1400 от осъдените на смърт са вече убити в чистките след 9 септември. Осъдени са на смърт дори хора, убити от комунистически терористични групи през 1943. Издадената смъртна присъда на вече убит човек освен политически акт е и репресия върху близките, защото Наредбата-закон предвижда конфискация на имуществото на осъдения, въпреки че конфискацията е абсолютно забранена с чл. 75, ал.2 на действащата все още конституция.
Преди няколко месеца благодарение на народния представител от СДС Лъчезар Тошев Народното събрание с 20 годишно закъснение прие важни поправки в Закона за политическа и гражданска реабилитация, с които се признават жертвите и в първите три дни след навлизането на Червената армия в България – тоест на 9, 10 и 11 септември, които предишното народно събрание обяви за законни, въпреки че ставаше дума за убийства без съд и присъда. Да припомним отново позора на тогавашния Консултативен съвет по законодателство към Народното събрание с председател проф. д-р Красимира Средкова.
Всъщност първоначалната реакция и на сегашния министър на правосъдието Маргарита Попова относно тези убийства през първите три дни беше не по-малко шокираща и се наложи да прочета становището й – позор за всеки правист на Медийната среща в края на май 2010 във Виена. Слава Богу, не се наложи тогава пак да занимаваме българското общество с този пореден скандал, защото министър Попова – очевидно посъветвана от разумни гласове, промени становището си и поправката бе внесена за обсъждане и почти светкавично приета от Народното събрание на 7 юли 2010.
Заедно с поправката за първите три дни от 9 септември 1944, в които са извършени масови убийства, отново благодарение на инициативата на Лъчезар Тошев, бяха отменени присъдите на осъдените от т.нар. "народен съд” български експерти в комисиите за Катин и Виница и на осъдените в процесите срещу Обединената евангелска църква през 1949 и срещу католиците през 1952.
Всичко това е важно, но личните усилия на Лъчезар Тошев (СДС) и други народни представители като Минчо Спасов (НДСВ), Иван Иванов (ДСБ) и други не могат да променят позорния факт, че вече 21 години след началото на демократичните промени, парламентa все още не е отменил като незаконни всички решения на всичките 68 състава на противоконституционния "народен съд”.
Гавра с жертвите на комунизма и с близките им е да се иска от тях да обжалват поотделно всяко едно решение на този незаконно действал комунистически трибунал, имал за цел да унищожи политическия и военен елит на страната.
Крайно време е Народното събрание да сложи законен край на този фарс с трагични последствия за стотици хиляди семейства в България и за последвалото след 1944 "правораздаване” у нас.

atb
18.02.2011, 08:29
Обесването на Васил Левски


О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Вместо да добавям общоизвестната биография на Дякона, нека в тези негови мисли поне малко се замислим и видим, че и днес важат с пълна сила....

Дела трябват, а не думи.
- Предателите трябва да се убиват.
- Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя.
- Работата вършете, но умно!Трябва да се убие, ако не е чист.
- Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.
- Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място.
- Решили сме се вече - или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!
- Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република.
- Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот.
- Днешният век е век на свободата.
- Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица
- Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.
- Без изпит не е приет никой - за приемане на войводите и техните длъжности"
- Без революция сме загубени во веки веков.
- Близо е времето вече - българинът не ще бъде роб, а свободен.
- Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.
- Бързата работа ялова излиза.
- Дързост и постоянство!
- За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
- Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля.
- Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
- Време за помагане е сега - закъснелите не ще бъдат наши приятели.
- Времето е в нас и ние сме във времето.
- Всекиму ще се държи сметка за делата.
- Всички зависят от вишегласието.
- Всичко се състои в нашите задружни сили.
- За враговете на демокрацията и републиката
- За отечеството работим - кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим.
- За честните хора такава смърт.
- Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. - Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
- Играем с живота на 7 милиона българи - трябва зряло да се постъпва.
- Има два пътя - кой ще изберете?
- Отговорност към обществените средства
- Строга и редовна отчетност.
- Интригата спира хода на народната работа.
- Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
- Както речат повечето игроводи, така ще играем.
- Каравелов казва: "Аз съм".
- Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови.
- Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа!
- На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.
- На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.
- Най-много са виновни чорбаджиите.
- Главният център е в България.
- Народната работа стои над всичко.
- Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.
- Ние гоним царя и неговите закони.
- Никой да не се повежда сляпо в работата.
- Обич и доверие към Апостола!
- Оръжие, оръжие и пак оръжие.
- Трябва да се съобразите със закона.
- Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре - магаре.
- Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.
- Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.
- Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа.
- Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република".
- Строга революционна бдителност.
- Техните милиони жълтици нека си бъдат техни!
- Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора - след една глава?
- Трябва да се жертва всичко, па и себе си.

коки
19.02.2011, 16:27
Обесването на Васил Левски

Дела трябват, а не думи.
- Предателите трябва да се убиват.
- Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя.
- Работата вършете, но умно!Трябва да се убие, ако не е чист.
- Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско.
- Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място.
- Решили сме се вече - или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!
- Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република.
- Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот.
- Днешният век е век на свободата.
- Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица
- Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.
- Без изпит не е приет никой - за приемане на войводите и техните длъжности"
- Без революция сме загубени во веки веков.
- Близо е времето вече - българинът не ще бъде роб, а свободен.
- Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.
- Бързата работа ялова излиза.
- Дързост и постоянство!
- За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
- Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля.
- Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
- Време за помагане е сега - закъснелите не ще бъдат наши приятели.
- Времето е в нас и ние сме във времето.
- Всекиму ще се държи сметка за делата.
- Всички зависят от вишегласието.
- Всичко се състои в нашите задружни сили.
- За враговете на демокрацията и републиката
- За отечеството работим - кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим.
- За честните хора такава смърт.
- Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. - Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
- Играем с живота на 7 милиона българи - трябва зряло да се постъпва.
- Има два пътя - кой ще изберете?
- Отговорност към обществените средства
- Строга и редовна отчетност.
- Интригата спира хода на народната работа.
- Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
- Както речат повечето игроводи, така ще играем.
- Каравелов казва: "Аз съм".
- Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови.
- Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа!
- На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.
- На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.
- Най-много са виновни чорбаджиите.
- Главният център е в България.
- Народната работа стои над всичко.
- Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.
- Ние гоним царя и неговите закони.
- Никой да не се повежда сляпо в работата.
- Обич и доверие към Апостола!
- Оръжие, оръжие и пак оръжие.
- Трябва да се съобразите със закона.
- Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре - магаре.
- Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.
- Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.
- Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа.
- Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република".
- Строга революционна бдителност.
- Техните милиони жълтици нека си бъдат техни!
- Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора - след една глава?
- Трябва да се жертва всичко, па и себе си.
http://www.zaednoschools.org/153g/file.php/1/2011/vasil-levski-old.jpg
"Ти ни трябваш и днес, Апостоле...!"

Със закъснение и от мен поклон пред паметта на Васил Иванов Кунчев .Вчера 18.02 ,а не днес както се тиражира ,се навършиха 138 години от гибелта на Апостола.На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.Ще си поволя да постна по тоя повод една прекрасна статия от Константин Вълков със заглавие Кой днес ще скочи като Левски?
Той обича да рискува. Понякога усмихнат, друг път намръщен, но винаги търсещ нещо различно. Очите му шарят наоколо, любопитен до болка, не го свърта на едно място. Решил е да бъде щастлив, защото знае, че ще бъде толкова щастлив, колкото иска. Решил е да бъде успешен.

Той знае, че е способен и може да решава съдбата на държавата си, нищо че е млад. Защото може да решава и своята съдба.

Познавате ли подобен младеж? Знаете ли името му? Живее ли наблизо? Виждали ли сте го скоро?

Озъртам се и аз, опитвам се да намеря тези 30-ина и кусур годишни младежи, по-големи от живота, мечтатели, революционери по душа, задушавани от статуквото, жадни за промени, готови за раздели, бленуващи успехи и бягащи от неволи. Онези, които мислят нашироко, живеят не по джоба си, с които не можеш да излезеш на глава, защото винаги правят големи неща и мечтаят.

Представям си, че такива млади българи се разхождат около мен, срещам ги, говоря си с тях. Представям си, че и аз съм такъв. Но уви, вече ги няма около мен. Нито аз съм такъв вече.

Днес няма кой да прескочи рова на посредствеността с лъвски скок, да погледне след това назад и да каже на останалите, че не е чак толкова трудно, но пък гледката от тази страна е дваж по-хубава. Няма кой сърцато и страстно да използва силата на младия си дух за нещо смислено, добро и умно, което да възроди вярата не в среднощното забавление със салфетки из любими танцувални арени, нито в замерянето с подслушани разговори, нито в бързото каране или в идиотските теми, които извират от всеки ров. Това ли е шибаното съзряване на младите? Това ли се случва в т.нар. родина България?

Кой точно днес мечтае да прескочи някакъв ров само защото гледката от другата страна е по-хубава? Кой мечтае да бъде смел, защото така би могъл да помогне на страната си? Кой въобще мечтае за каквото и да било?

Уви, младите, които преди двадесетина години бяха тийнейджъри, сега все още са млади, но какво от това? Тогава се разхождаха по Орлов мост с усмивка - първо на митинг на СДС, после в "Ялта", след това учиха чужди езици, след това гледаха Кристиан Аманпур от София в Американския център и мислеха, че времето им ще дойде, че България ще бъде усмихната държава и те ще бъдат част от нея, че тяхната усмивка ще усмихне и страната им. Те все още са тук, но сякаш ги няма, дори са насилствено стари, обругани от неслучилите се мечти, захлупили похлупака на другите си мечти, за да кротуват в ъгъла.

България се нуждае от млади хора, които не се държат като стари. България се нуждае от млади, които преминават от едно детство в друго, независимо на колко години са. Съмнявам се, че точно тези млади вече може да откриете в сегашните партии, независимо дали са парламентарно представени, или не. Няма ги в БСП, няма ги в ГЕРБ, няма ги в Синята коалиция, за ДПС и "Атака" да не говорим, няма ги на улицата отсреща, няма ги в блока до вас. Може би някога ги е имало, в онези слънчеви дни на Орлов мост, но вече ги няма.

Че кой в нашата страна ще направи лъвски скок, за да възстанови честта и достойнството на политическата класа? Кой млад би се борил за това? Кой ще застане безстрашно отпред и ще посочи с пръст онази политическа каста, от която му иде да повърне? Кой точно ще отиде и събори въображаемата стена на посредствеността, ще замеря с въображаеми камъни тухлите й, после ще трансформира и построи наново всичко, за да бъде структурата такава, каквато трябва?

Характер? Кураж? Смелост? Буен нрав? Познавате ли такъв младеж, който на всичкото отгоре е умен, не се примирява, иска да живее добре и е готов да се бори за това? Казват, че Левски бил такъв.

Оставете ни нас, младите, но познавате ли такъв възрастен човек, който да вдъхновява с достолепието си? Преподавател, учител, ментор, артист, телевизионен водещ, съсед? Възрастен човек, който да не е обременен от тежка комунистическа зависимост, да не е отегчен от живота, да има детски пламък в очите и да е готов да предаде занаята си на останалите?

Зашеметяващата липса на лидери, с която ни обстреля животът през последните 20-ина години, дава резултати - няма дете, тийнейджър, младеж, който да има пътеводна светлина, да има свой ментор, идол, кумир. Да си казва "ето, аз искам да стана такъв". Детето по-скоро ще попие някоя от вечно разменящите се обиди, нападки, злословия и плоски шеги, които върлуват през последните 20 г., но няма да се вдъхнови от български лидер, после да се забърза, затича и прескочи онзи 5-метров ров, който Левски бил прескочил.

Какъв 5-метров ров, какви 5 лева?

Винаги ли е било така, за бога? Кои са обикновените граждани на тази държава? Кой е елитът на тази държава? Кой е онзи господин или дама, с които един тийнейджър ще седне, ще поговори, ще се заслуша в бавния и вълшебен дрезгав глас, за да извлече мъдрост и желание за живот?

Къде е онзи слънчев лъч, който ще целуне лицата на младите, за да им вдъхне надежда, че могат да бъдат истинските лидери на тази държава и наистина да управляват България с чест, достойнство и - най-важното - с големи мечти. Когато се огледате в красиви очи до вас, виждате ли мечти? Виждате ли големи мечти?

Лъвският скок трябва да бъде направен, защото там, от другата страна, когато вече си надмогнал страховете си и осъществил мечтата да прескочиш този ров, гледката е по-хубава. И останалите ще ти дадат лъвски прякор. Като на Левски.
......................

Jay Gould
19.02.2011, 20:45
“Пролетта на народите”- революционната вълна в Европа 1848-1849 година (http://borsi.blog.bg/history/2011/02/19/proletta-na-narodite-revoliucionnata-vylna-v-evropa-1848-184.689789):
http://borsi.blog.bg/history/2011/02/19/proletta-na-narodite-revoliucionnata-vylna-v-evropa-1848-184.689789

http://borsi.blog.bg/photos/71246/0(17).jpg

Jay Gould
27.02.2011, 18:46
За майката на Левски:

http://www.sobstvenik.com/category/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/

Не можеше повече мъчаливо да преглъща нещастията, оскръбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбесувани вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка.

И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в невсвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
Това се случи на 27 януари 1878г. в първите дни на Свободата.
На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан на две-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало в страни от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни пред хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух.
Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала.
Синът на самоубийцата – Петър Кунчев, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския студ глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
Подир ден-два Петър пак просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.

Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговия брат Петър Иванов Кунчев.

Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета.
Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия.
Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак.
С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен.
Никой в града – упрявляващите и местните думбази – не откликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва.
Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и немедлено забогатяваше.
Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца.
Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си.

Съсипаната от сполетялото я семейно нещастие, оскърбена, унизена, не издържаща вече на студ и глад Майката на Васил Левски се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец е националния позор за нас, българите! (да няма кой да и занесе едно парченце хляб!)

Цялата статия: http://www.sobstvenik.com/category/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/

съни(тя)
27.02.2011, 19:12
...смазващо е
и след 100 години е същото

Jay Gould
03.03.2011, 21:41
Най-големите защитници на Османската империя и врагове на България и нейния народ са били Маркс и Енгелс

http://www.investor.bg/files/profile/4ebc0c8fefe6bcdeb5c330c10d1e0ed9.jpg

Маркс пише на 4 февруари 1878 година: "Ние вземаме най-решително страната на турците, и то поради две причини: първо, защото сме проучили турския селянин - т. е. турската народна маса - и сме се убедили, че той е безспорно един от най-способните и най-нравствени представители на селячеството в Европа; второ, защото поражението на русите би ускорило много социалния преврат, за какъвто има налице много елементи, както и прелома в цяла Европа."

Цитатът е от книгата на Франц Меринг "Карл Маркс".

Jay Gould
04.03.2011, 18:15
Едно парченце от варненския вестник "Ежедневен Бюлетин" от Март 1911 година.

http://a4.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/184308_1684250943511_1154751953_31508813_1481195_n .jpg

MILOM
04.03.2011, 18:33
Днес се навършват 1141 години от основаването на Българската църква.
Днес българската православна църква отбелязва своя рожден ден - 4 март 870 г. Решението е от църковен събор състоял се в Константинопол 869-870 г.

LANDLORD 31
06.03.2011, 13:40
Днес се навършват 1141 години от основаването на Българската църква.
Днес българската православна църква отбелязва своя рожден ден - 4 март 870 г. Решението е от църковен събор състоял се в Константинопол 869-870 г.
...........
А не е ли 1000 години по-късно и българската екзархия?

Jay Gould
29.04.2011, 19:49
Благодарните евреи обичат България, нехранимайковците – не! http://aliya.aliya-bg.org/index.php?option=com_k2&view=item&id=321:blagodarnite-evrei-obichat-bulgariq-nehranimaikovcite-%E2%80%93-ne&Itemid=85

Български евреи и българи, били те учени, политици или обикновени хора от лявото пространство трупат политически капитал от трагедията на евреите от Тракия и Македония по време на Холокоста. Начинът на действие на историците от ул. Позитано № 20 е следния: някои исторически факти са отречени, други измислени. Историята е фалшифицирана и написана отново според директивите получени от централния комитет на Партията. След това, когато историята допълва теорията на "историците" се правят погрешни заключения ,че България е отговорна за депортацията на евреите от новите земи.

Ето такава е приказката за депортацията на моите братя от Тракия и Македония. Те не са единствените унищожени мои сънародници в Европа. Нацистите унищожиха шест милиона мои братя и сестри и за всички тях аз тихо ридая. Добрите душички не се интересуват за тях, защото от това не могат да изкарат някаква политическа полза. Те постоянно говорят за евреите от Ксанти и Гюмурджина, но за 56000 души от Солун събрани от гръцката полиция и със сътрудничеството на местните велико гръцки шовинисти хич не им дреме. Мъчно е да се обвини цар Борис III за нещастието на солунските евреи, и защо тогава да си правят труда да леят крокодилски сълзи за тях, когато няма политическа печалба.

Най-напред фактите


Нека да направим преглед на основните факти.

1. Германия съсредоточава огромна армия от 850 000 войници, начело с генерал Лист, на румънска земя – до Дунава срещу град Русе. Хитлер трябва да спаси своя съюзник Мусолини, който е загазил в Албания. Той казва – "Ще мина с добро или с зло ". Българската армия е храбра, но лошо въоръжена, без сериозна авиация и бронирани части. Една българска съпротива срещу германската армия можеше да доведе до ужасни резултати. Десетки хиляди български войници –щяха да паднат в сраженията и без съмнение – цялата еврейска общност в България унищожена.

България е жертва на една нацистка агресия, и след десанта в Русе тя е една полу- окупирана страна с едно мнимо " самостоятелно" правителство.

2. Цар Борис III е изправен пред едно предложение подобно на предложенията на Дон Корлеоне, а на тях не се отказва.
Вермахтът минава през България и напада Гърция и Югославия. Гръцката и сръбската армия са разгромени и затова е необходимо само около две седмици.

Югославия и Гърция окончателно капитулират, сръбският крал и гръцкият цар бягат в Лондон. България не участва в войната, и не се пролива българска кръв. Този факт е решителен и определя до каква степен България ще може да владее в Македония и Беломорието в бъдеще. Германия предава тези области на България за временно гражданско управление до края на войната - а до тогава ще видим - казва Хитлер. Сделката е добра и за двете страни. Вермахтът пести няколко дивизии, които трябва да остави като гарнизон в Македония и Беломорието. След кратко време той ще прати тези части на източния фронт.

За България блянът за Македония и излаз на Бяло море е постигнат. Филов може да подаде на народа лъжливата пропаганда за обединението на България.
Фактически само Добруджа е истинска обединена с отечеството земя.
Това е осъществено според международните закони и признато от великите сили, Англия , Германия, Русия и САЩ. След мирните преговори в румънското градче Крайова между правителствата на България и Румъния се подписва един мирен договор. Разликата е грамадна между обединението на Добруджа и същото в Тракия и Македония. Златна Добруджа е законно присъединена, Македония и Беломорието са временно харизани земи до края на войната.

Евреите от златна Добруджа получават българско поданство, въпреки че и тя е новоосвободена българска земя. На 02-03 -1943 год българското правителство решава , че депортация ще има само в Тракия и Македония. В Добруджа комисарят Белев не може да пипне нито един евреин. България не предава нито един евреин, български поданик, който живее на българска земя.

Конференцията в вила Ванзее определя кой е български евреин и кой не

Империята на злото има своя стратегия и тактика. Конференцията в вила Ванзее взима решение за крайното решение на еврейския въпрос в Европа. Нацистите правят списък на евреите за всяка страна по отделно, които трябва да бъдат унищожени. До името на България те записват 48000 души. Това става 8 месеца след обединението. Значи евреите от Тракия и Македония са съответно гръцки и сръбски евреи, поданици на държави окупирани от Германия, където тя коли и тя беси. Генералната позиция за унищожаването на евреите в Европа е определена от германци, а не от българи. А вилата Ванзее се намира в предградията на Берлин и не в Симеоново или Бояна. Да видим каква е тактиката на империята на злото. Най големите врагове на България не могат да твърдят, че съдбата на евреите от новите земи е българска инициатива. Подготовката на депортирането започва след голям натиск от страна на Германия. В началото на 1943 год. в София е изпратен главния помощник на Айхман , есесовецът Теодор Данекер. Той и само той бе злият дух, който като двигател тласкаше напред машината на Холокоста. Нито стратегията, нито тактиката на депортацията бяха българско дело.

Jay Gould
29.04.2011, 19:50
Благодарните евреи обичат България, нехранимайковците – не! http://aliya.aliya-bg.org/index.php?option=com_k2&view=item&id=321:blagodarnite-evrei-obichat-bulgariq-nehranimaikovcite-%E2%80%93-ne&Itemid=85
Можеше ли цар Борис III да спаси евреите от новите земи?


До ден днешен се водят дискусии дали България е имала възможност да откаже сътрудничество с нацистите в акцията за депортацията на евреите от Македония и Беломорието. Един отказ от страна на България щеше да бъде дръзка постъпка, и като последствие щяхме да сме свидетели и участници в една война между Германия и България. Цялата еврейска общност, към 49000 души, щеше да бъде изпратена в Полша и хиляди български войници унищожени.

Цар Борис III отказа да предаде българските евреи на палачите от Берлин. Но това бе възможно защото българските евреи бяха негови поданици. Да докажа тази теория не е трудно. Както знаем режимът, който дойде на власт след 9 септември 1944 не привлече под отговорност в народния съд, нито един офицер от полицията или генерал от армията, която събра евреите в Тракия и Македония. Това не пречи на синове и внуци на тези военни днес да леят крокодилски сълзи и да хулят и псуват България. Лиляна Паница, секретарката на комисаря от Комисарството по еврейските въпроси бе арестувана и хвърлена в мазето на "народната милиция".Там тя е най жестоко изтезавана и малтретирана. Ето какво декларира в своите показания от 02-11-1944 : " На много пъти след това Данекер протестираше пред Белев, че не е изпълнил договора, и че тези 12000 души биха могли да се вземат ( от германците –бел. С.А.) и без съдействието на България, тъй като те преди всичко са били техни (на германците –бел. С.А). Дали евреите щяха да бъдат събрани от българи или от германци, резултатите щяха да бъдат едни и същи.

Да се запознаем с още едно свидетелство на очевидец на събитията. През време на гоненията на евреите в София действа един нелегален еврейски комитет. Той се състои от пет члена от различни партии начело с легендарния полковник Аврам Таджер, добър приятел на царя. Моят баща ,Бенямин ( Буби) Ардити беше член на комитета, като представител на евреите от дясното пространство. В Израел под клетва пред израелския съд той свидетелства : "През месец март 1943 год. през гара София минава ешалон от гръцки евреи. Спасителният комитет от еврейските водачи започва кампания, която цели да прекрати депортирането на евреите от Беломорието, чрез ходатайства пред българските власти и чуждите представители, включително и папския нунций. Ходатайството пред държавната администрация не доведе до положителен резултат. Отговорът бе, че Тракия и Македония са области окупирани от Германия и за това германците могат да правят там каквото им скимне. Освен това тези земи са " военни зони" и германците провеждат тези акции по военни причини.” Еврейските водачи предложиха: "Ако евреите не могат да бъдат върнати в техните домове, то те да бъдат концентрирани в България. Българските власти отговориха , че те не са господари на положението. Съдбата на евреите е в ръцете на германците".

Всички тези благородни българи, които вдигнаха глас в полза на българските евреи от старите предели на страната не се застъпиха за евреите от новите земи. И защо ? Тези българи знаеха много добре, че новите земи не са дадени на България с международни договори, а са завзети от Вермахта през 1941. След това са предадени на българско временно гражданско управление за ограничен период, да края на войната. Знае се също, че германците бяха предложили на Турция да им предадат цялото Беломорие с цел да я привлекат към тристранния пакт. Тези българи са живели в България през 1943, а не през 2011. и са познавали добре действителността.

В езика на компютрите има един израз "default" (неустойка). Съвсем излишно е на днешното поколение хайтекисти да се обяснява това понятие. През Холокоста очаквания "default " бе унищожаването на евреите. Спасяването на българските евреи бе едно изключение. Наистина разстоянието между София и Скопие е 220 км. но каквото се случи в столицата на България не можеше да се случи в Македония, защото там условията бяха съвсем други.

Синовете на родоотстъпниците от 1946, днес през 2011 са родоклеветници. Те обвиняват България в отговорност за нещастието на евреите от новите земи без да разберат че "българското чудо" не можеше да се повтори. Българският народ бе един "wizard" (магьосник), който не успя да повтори още един път своят фамозен номер, но за това не се бие по палците.

На българското гражданско общество писна от неблагодарните български евреи


Към българите родоклеветници се присъединяват и неблагодарните български евреи. Те дават алиби на техните другари защото твърденията на евреи са по убедителни и звучат по искрено от обвиненията на българите. За синекурни службички , за командировки , за дневните и за дребните парички трябва да се плати. На чело на обвинителите срещу България винаги ще намерим някой български евреин болен от амнезия. Но за да се роди той или тя българският народ спаси неговите дядовци и баби , неговите бащи и майки. Срам и позор на тези нехранимайковци.

Преди известно време написах едно есе на име "Чистачите". Една българска еврейка ,"второ поколение" ми отговори по facebook .: "По лошо е че пратиха моя дядо да троши чакъл в гара Лакатник". Отговорих на момичето : "Една възможност бе твоя дядо да троши чакъл на гара Лакатник, втората възможност бе да трошат твоя дядо на чакъл в гара Треблинка. Цар Борис III избра по добрата възможност за твоят дядо . И дядо ти оцеля., и ти се роди, за да можеш да хулиш българския народ.

Три години от моя живот посветих в борба да бъде признат за "праведник" македонският войвода Владимир Спиридонов Куртев. Не беше лесно да се преборя с бюрократичната машина на мемориалния комплекс "Яд вашем" в Ерусалим. Трябваше да се отхвърлят лъжливите обвинения, че е бил осъден на смърт и екзекутиран поради изсмуканата от пръстите лъжа, че е бил "фашист" и сътрудник с нацистите. Накрая истината победи и той получи званието "праведник". Този път българите се стъписаха . Най- после един благодарен евреин. Министърът на външните работи на република България ме награди с знака на златната лаврова клонка. Това не е много, но може би ще започне една нова епоха в която българските евреи ще изразят своята благодарност към своите спасители.

Заключения и послеслов


Наистина, евреите от новите земи бяха събрани по жесток начин от български войници и български полицаи. Наистина тяхното имущество беше ограбено от корумпираните чиновници на КЕВ. На тези въпроси не може да се отговори, ако не познаваме истинските факти от тази епоха. Въпросите се задават от едно честно малцинство, което не познава фактите и от едно голямо болшинство, което действа с зла умисъл за да трупа политически капитал.

Младежите, които служеха в войската и полицията нямаха още житейски опит. Тяхната глава бе промита от лъжливата пропаганда на Богдан Филов. В края на краищата те получиха заповед и не можеше да не я изпълнят. Относно грабливите чиновници на КЕВ - между кой народ няма разбойници и крадливи мутри? България трябва да се извини за жестоките деяния и грабежите по време на депортацията. Но в никакъв случай република България не носи отговорност за случилото се на евреите от новоосвободените български земи. Българите които действаха там, в никакъв случай не бяха истинското лице на българския народ. България няма право да поеме отговорността, защото тя ще отрече деянията на 70-80 хиляди българи, които помогнаха на българските евреи в всекидневието, без никой да им даде заповед. Тези българи са част от народа, който живя през тази епоха и спаси 49000 евреи когато обстоятелствата позволяваха и това бе възможно.

Депортацията бе организирана от платени агенти на Гестапото като Петър Габровски , Александър Белев и Дени Костов и наивни фенове на нацистите като министър председателя Богдан Филов.

Този, който хвърля вината върху България, крие истинските убийци: Адолф Бекерле, Адолф Айхман и Адолф Хитлер. Те са инициаторите на депортацията и истинските виновници и те бяха осъдени от цял свят като военни престъпници и престъпници срещу човечеството.

Окончателен отговор е даден от израелския върховен съд


Много български евреи, от лявото пространство, емигрираха в Израел в периода 1948- 1950. Напуснаха земния рай на социализма и се заселиха в капиталистическия ад. Тук в Израел публикуваха много исторически издания, в които цар Борис III бе обвинен за всичко, за депортацията , за ЗЗН, за жълтите значки, за трудоваците, за изселването от София, за тежката зима и разбира се за сушата през лятото. Когато българските евреи предявиха искане за компенсации , чиновниците от финансовото министерство на Израел им казаха - "искайте пари от България или от наследниците на цар Борис". Дълги години българските евреи се мотаха по съдилищата от нисша инстанция. Накрая, като последна възможност се обърнаха до Израелския върховен съд. Съдиите от този съд са известни по цял свят като най-компетентни и прогресивни. Беше определен състав от седем най -добри съдии. Присъдата беше произнесена на 09-10 -2005 с голямо болшинство, шест срещу един гласа в полза на българските евреи. Решението на съда гласеше, че българското правителство през епохата на Холокоста е действувало под влиянието, внушението и натиска на нацистите. На българските евреи, живущи в Израел, беше дадена възможността да подадат искове за компенсации и на фалшификацията на история бе сложен край.

Грую Груев
29.04.2011, 22:21
Джей, що се пънеш - евреиците са неблагодарно племе. Свалиха ли ни плочата - свалиха я. какво повече да говорим. Така и така сме виновни (според тях), ами да ги бяхме депортирали всичките и толкова!!!! както съм казал не веднъж - Ако цената за връщане на изконната българска Южна Добруджа беше да пратим 11 034 човека на лагер (без значение българи, цигани, турци, евреи), то това е една добра цена!!!! Да припомням ли 200 000 убити и ранени за изконната Македония и какво получихме? Да припомням ли жертвите в българските земи останали в Турция, Гърция, Сърбия и Румъния? Ние какво получихме за тях - някаква компенсация? Това не е ли генозид? Агент Тервел се пробва да каже нещо против Турция и Боко Тиквата го махна!!!!

Мога много да пиша, но няма смисъл - евреите са начело и на капитализма (Рокфелер, Ротшилд и т.н.) и на комузма (Троцки„ Маркс, Енгелс и т.н.), така че каквото и да кажат еврейците е истина.Всичко срещу тях е геноцид, а когато те го извършват срещу арабухите е прочистване на терористични елементи - въпрос на гледна точка. Еврейска винаги е правилната!!!!!

Jay Gould
03.05.2011, 21:03
Как в случае победы немцев в войне был бы устроен СССР: (http://ttolk.ru/?p=3693) http://ttolk.ru/?p=3693

http://ttolk.ru/wp-content/uploads/2011/05/%D1%84%D0%BB%D0%B0%D0%B3-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D 0%B2%D0%B0-1942.jpg

(Казаки поднимают флаг своей республики Казакия, 1942 год. Немцы считали казаков восточными готами и «полноценными арийцами»)

http://ttolk.ru/wp-content/uploads/2011/05/%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%B1%D1%83%D0%B4%D1%83%D1%89%D0%B5%D0%B3%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%92%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BA%D0%B5.jpg

(«Восточная деревня» – так она должна была выглядеть на оккупированных территориях)

Jay Gould
03.05.2011, 21:44
СССР начала 1930-х как открытая миру страна: http://ttolk.ru/?p=3424

MILOM
27.06.2011, 11:23
Единственият масов гроб на съветски войници в България се намира в Бургас. На него пише, че войниците са "умрели", а не загинали. Историята е известна на всеки бургазлия. Когато руските влизат в града, първата им работа е нападение в/у Моливната фабрика. в която се използвал спирт за разтворител. Спиртът обаче бил метилов и хората, искащи да предупредят руските, били спукани от бой. Впоследствие от натравяне умират 48 войници. Гробът им се намира вградинката с/у МБАЛ Бургас до параклиса. :eek:
собственикът на фабриката се опитва да ги спре и предупреди, те го прогонват с изстрели. След това Народният съд го съди (май и екзекутира) за вредителство срещу съветската армия-освободителка.

MILOM
12.07.2011, 11:35
ЗА РУСОФИЛИТЕ
Исторически факти:


В брой № 2 на Държавен вестник от 10. 01. 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144. “ Ний Александър І С Божията милост и народна воля княз на българите Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”. В пълния тескт се описват размера и сроковете за заплащането, където “безкористната” помощ е определена на 10680250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато. Като справка ще допълня, че една рубла е струвала една крава в подмосковието.
Въпреки това и днес, се изповядва двуколенно преклонение пред Руската империя. Независимо от строя.


Българското правителство срещнало някои трудности - пише Георги Димитров в своя Дневник - само по приложението на точка 15 от примирието.

Какви са били тези някои трудности и каква е тази точка 15?

Докато нашите войници воюваха извън пределите на България, вътре в територията и се бяха разположили съветски войници, числеността им заедно с преминаващите за фронта от 8.ІХ до края на 1944 и началото на 1945 г. достига 600 000 души.

Според въпросната точка 15: България (трябва да) изплаща парични суми и предоставя гориво, храна и др., нужни на Съюзното (Съветското) Главно командване.

Българското правителство е силно озадачено от факта, че само за четири месеца (до края на 1944 година)по същия параграф са взети стоки и пари за повече от седемнадесет милиарда лева за съветската войска.

До края на 1945 година, пак според сведение на БНБ, озадачаването се увеличава до 30 милиарда и 470 милиона лева, а в шифрована телеграма, изпратена на 20.ІХ.1947 г. до българската легация в Москва, не друг, а Трайчо Костов пише черно на бяло: …по изпълнението на съглашението за примирие държавата е изразходвала приблизително 150 милиона долара.

За сравнение:жестоките репарации, които трябваше да платим след войната на Гърция и Югославия в продължение на 8 години, бяха общо 70 милиона долара - сиреч: издръжката на съветската армия за три години ни струва двойно повече: 150 милиона долара!

Пресметнато по тогавашния официален курс на БНБ (298-302 лева за долар), тези 150 милиона долара се равняват на 45 милиарда лева, а по пазарния курс, който достига 350-450 лева за долар, сумата е около и над 60 милиарда лева.

Но тази цифра не е реална, скъпи читателю, тъй като само около една трета от тази сума се изплащаше с парични знаци, а двете трети - в стоки и хранителни продукти, калкулирани по силно занижени цени: брашното - 23 лева вместо реалните 100; олиото - 25 лева вместо реалните 300-400; захарта - 93 лева вместо 500-600, тютюнът - 320 вместо над 1000 лева за килограм и т. н.

Това изсмукване на България е узаконено от Спогодбата за взаимни доставки, сключена на 10 март 1945 г. от нашия министър на търговията и промишлеността Нейков със съветския министър на външната търговия Микоян.

Според тази спогодба и по нареждане на Министерския съвет Българската земеделска и кооперативна банка продава на СССР 5000 килограма розово масло от неприкосновения държавен резерв по 110 000 лева килограма при призната стойност на банката 250 000 лева за килограм, като Министерският съвет разпорежда “разликата да се покрие от Изравнителния фонд на цените”, т. е. от държавата - казано по-просто: продавайки 5000 килограма розово масло, държавата не печели, а губи (плаща на банката) 700 милиона лева.

(Между другото СССР тутакси продал розовото масло на Франция по 1400 долара, т. е. по 410 000 лева (четири пъти по-скъпо), печелейки от всеки килограм по 300 000 лева, или общо милиард и половина!)

Това е още нищо. Според същата спогодба трябва да продадем на СССР 25 000 тона тютюн по 320 лева за килограм, а той струва на международния пазар 2,60 долара (775 лева по официалния курс на долара, над 1000 по пазарния курс), сиреч губим от всеки килограм 455 до 680 лева, умножено по 25 000 000 килограма - загубата се изразява с колосалната сума от 10 до 17 милиарда лева!

За утеха СССР ни продава свои стоки по-скъпо, отколкото струват - например, тон бензин на международния пазар струва 24 долара, ние го купуваме от СССР по 42 долара. И т. н.

“Братската помощ” е отбелязана и в скимтенето на Георги Димитров до Сталин и Молотов, че: известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население, така например: произволно се отнемат работен добитък, каруци, хранителни продукти; произволно се изземват държавните и гражданските частни моторни превозни средства и смазочни масла; някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове на градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже.
http://allvin.blog.bg/politika/2011/04/21/osvobojdenie-ili-dalavera-vijte-sami-gorchivata-istina.733183

MILOM
15.07.2011, 11:43
Стефан Стамболов е човек, за когото България е онзи идеал и символ, от който той никога не се е отричал. Това каза в интервю за Информационна агенция КРОСС историкът доц. Веселин Янчев по повод 116-та годишнина от покушението срещу Стефан Стамболов, министър-председател на България в периода 1 септември 1887 г. – 31 май 1894 г.

Доц. Янчев, ясно ли е кой точно стои зад убийството на Стефан Стамболов? Спряга се дори името на Княз Фердинанд.
Едва ли може да се каже, че зад убийството на Стефан Стамболов стои Княз Фердинанд. След като Стамболов слиза от политическата започва една много остра кампания срещу Фердинанд и неговото управление. Никой обаче не е доказал пряка връзка между Княз Фердинанд и убийството на Стаблолов. Той умира от раните, които получава от наемните убийци, свързани с македонските сили, с хората около разстреляния след съдебен процес по настояване на Стамболов, майор Коста Паница. Така че това е едно политическо убийство, едно политическо отмъщение срещу държавника и политика Стефан Стамболов. Факт е, че тогавашните управляващи, в лицето на министър-председателя Константин Стоилов, Народната партия и самият Фердинанд, не вземат мерки, за да защитят Стамболов, защото е било ясно, че срещу него се готви политически атентат. Липсата на някакво действие обаче не означава пряко съучастие в самото убийство. Показателен е фактът, че в дневника на Константин Стоилов има едно единствено изречение – „Убиха Стефан Стамболов”, без никакъв коментар. Което означава, че тази смърт все пак не е приета с раздразнение от управляващите тогава. Но, пак казвам, има разлика във всички тези нюанси, не може да се твърди безприкословно и категорично.


Историята направи ли своята равносметка на ролята на държавника Стефан Стамболов? Спорна личности ли е все още той?
Има една еволюция в отношението на българското общество в последните години. На българската историческа наука, ако щете. Не само в периода след 1989 г. Промяната в разбирането за държавника Стефан Стамболов започва още през 80-те години. Постепенно се натрупаха, и повече публикации, и публицистични статии и изследвания, които бавно, но сигурно преосмислиха ролята и мястото му в българската политика. Това се задълбочи след 89-та година, когато паднаха политическите ограничения и забрани, но процесът започна по-рано. И той беше свързан с ясното съзнание, че Стефан Стамболов е олицетворение на българската държавност, на българската самостоятелност, на българския стремеж да бъде част от Европа. И това не може да бъде отречено, не може да бъде забравено, когато говорим за него. В този смисъл Стамболов е нещото, от което България е имала нужда и в XIX век, и в XX век, и в XXI век, и затова личността му винаги ще бъде във вниманието на българаката общественост.


А каква е Вашата лична оценка за него?
Като историк и човек, занимаващ се с нова българска история, аз съм се сблъсквал косвено с ролята и мястото му в политическите процеси, които се развиват. Моето лично мнение, което е плод на изследваните от мен документи и събития, е, че това е един човек, за който България е онзи идеал и символ, от който той никога не се е отричал. Всичките му политически действия са продиктувани от стремежа за утвърждаване на ролята и мястото на България като свободна самостоятелна държава, която е способна да обедини всичките си многообразия под един общ покрив. Един човек, който е отстоявал българската независимост, българската самостоятелност, както от Русия, така и от западните Велики сили. Защото той никога не е подчинявал интереса на България на някоя от тези сили, независимо от това каква е била политическата конюнктура. Един човек, който е оставил завет, колкото банално да звучи това, за бъдещите български политици и за бъдещата българска държавност. Нещо което следващите поколения политици, претиснати от времето и обстоятелствата, или забравят или изоставят и се сещат за тях, когато се получи провал в тяхната политика и в политиката на България. Говорим обаче за жив човек, със всичките му плюсове и минуси, за човек, който е десетилетия в българската политика. И това не е някакъв идеализиран образ, който трябва да приписваме на Стефан Стамболов, в никакъв случай. Но това е човек, който има огромен принос за България. И за националното ни Освобождение, и за утвърждаването ни като държава, и за това тя да стане държава, която се забелязва от съседните и от Великите сили. Мисля, че и само една малка част от това да беше реализирал Стефан Стамболов, би било напълно достатъчно да остане в съзнанието на хората.
Има съвсем конкретни негови действия, които години наред са отричани и пренебрегвани, но които се оказват изключително ползотворни за развитието на държавата и на обществото ни. Например, има един закон срещу разбойничеството на Стамболов, който десетилетия наред се трактува само само в политически аспект. Когато прочетох всичко, свързано с този закон, се оказа, че той е изключително полезен и закон, който действително слага край на разбойничеството в България или поне го ограничава до степен, която съществува във всяка държава.
И още. Виждате днес какво е нашето отношение към великите сили и как се страхуваме да вземем позиция, национална позиция. Стамболов е един от първите български политици, които виждат намесата на Русия във вътрешната политика на страната и стремежа й да ни контролира. Така се случва, че при него ескалират нещата, той става символ на тази политика и оттам-нататък го свързват само с негативизма към Русия. А това не е негативизъм към Русия, а негативизъм към намесата на Русия във вътрешните работи на България. Разликата е много голяма, фундаментална.


Наблюдавайки сегашната политическа действителност и сравнявайки я с тогавашната, смятате ли, че днешната българска политика може да генерира един такъв идеал в една личност или в една партия?
Аз по принцип избягвам да правя преки аналогии, защото във всяко едно време има различни цели, различни действащи лица и не може да правим преки аналогии между миналото и съвремието. Но няма време, и няма държава, и няма политика която да не изисква едно нещо – отговорност да се вземат решения и кураж да се отстояват тези решения. Това нещо го има при Стамболов. То е нужно на всеки един политик и държавник. Лошото е това, което се наблюдава в последните години – бягството от отговорност на политиците. Ако те се научат да бъдат отговорни, ако се научат да носят отговорността, това ще бъде общото между управлението на Стамболов и днешното време.

коки
27.08.2011, 16:03
http://www.sobstvenik.com/wp-content/uploads/2011/01/140.jpg
Утре се навършват 68 г. от кончината на Борис ІІІ: Различният цар
В ранните часове на 30 януари 1894 г. всички улици около двореца в София са изпълнени с множество столичани, дошли да споделят заедно появата на първородната рожба на княз Фердинанд І и княгиня Мария Луиза.

22-ият топовен салют потъва в екстаза на възторженото множество – роден е българският престолонаследник! Когато последният 101-ви салют отеква над града, мощно „ура” посреща княгиня Клементина – майката на княз Фердинанд, с новороденото отроче на ръце.

На щастливото събитие реагира и Европа. Дори доста благосклонно, предвид продължаващата международна изолация на България, породена от непризнаването на новоизбрания български княз. Събитието от София е оповестено и в печата, и в дворцовите циркуляри на царстващите домове.

Първото съдбовно изпитание, свързано с бъдещия български цар, е неговото православно кръщение, превърнало се в изключителна държавна необходимост. Свещеният ритуал се извършва през 1896 г. лично от екзарх Йосиф на големия християнски празник Сретение Господне.

Присъстват и специалните представители на кръстника на българския престолонаследник - руския император Николай ІІ. Резултатът от този духовен акт не закъснява и 10-годишните дипломатически усилия на княз Фердинанд І най-сетне се увенчават с успех - императорът го признава за законен княз на България.

Малко след това, на 2 март, султанът издава дългоочаквания ферман, с който признава Фердинанд за княз на България. Една след друга и европейските държави последват примера на Москва и Цариград. Княжество България

излиза от дългогодишната международна изолация

и отново заема своето място на европейската политическа карта. Детството и юношеството на бъдещия цар са свързани най-вече с обучението, дълга и династията.

От най-ранна възраст четирите деца на княз Фердинанд – Борис, Кирил, Евдокия и Надежда, се приучават, че ваканциите и забавленията са само изключения в живота на всеки човек с отговорности. Тяхно основно задължение е да се учат и в това отношение княз Фердинанд е изключително строг и взискателен.

Настойникът – капитан Никола Куртоклиев, получава най-строги инструкции да третира княжеските деца като всички български ученици и да бъде крайно взискателен, поддържайки желязна дисциплина.

Най-много обаче децата страдат от липсата на майка си, особено княз Борис, който единствен от тях я помни добре. Той е едва 5-годишен, когато смъртта на княгиня Мария Луиза го лишава от майчина любов и чувство за истински дом. Разказват, че последната заръка на 29-годишната майка към първородното й дете, била: „Бъди добър, сине мой, винаги бъди добър!”

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд І подписва акта за своята абдикация. В присъствието на министър-председателя Александър Малинов той прегръща сина си и развълнувано му казва: „Отсега нататък аз съм твой поданик, но аз съм също и баща на Ваше Величество!”

Така, едва 24-годишен, цар Борис ІІІ поема отговорността за една изнурена страна с обезверен народ. Израснал в строгата атмосфера на двореца, несъмнено човек на дълга и самодисциплината, младият цар се оказва напълно сам, откъснат от семейството си, осъдено на изгнание, и встъпил на един разклатен и несигурен трон.

„Печален занаят!” – пише той в едно свое писмо до баща си. Всички, които го смятат за неопитен и твърде нерешителен, обаче не след дълго разбират, че грешат. Политическата изолация, в която е поставен първоначално, царят използва, за да трупа собствени наблюдения и опит.

Изключителната му способност да общува, да бъде търпелив, да изслушва всякакви мнения и да се въздържа от пряка намеса в политическите и обществените разпри, които разяждат партиите, непрекъснато увеличават популярността му и скоро за обезверения си народ той става

символ на стабилност и справедливост

От 1918 г. до 1935 г. България периодично е разтърсвана от братоубийствени конфликти: комунистически метежи (1918 г., 1923 г.); военни преврати (9.VІ.1923г.; 19.V.1934г.); политически убийства; покушения лично срещу царя (1925 г.).

Благодарение на „запазената марка”, царят съумява да изведе страната от тази кървава вакханалия, като през всичките тези години умело противопоставя едни на други всички враждуващи страни и така постепенно ги омаломощава и лишава от обществена подкрепа.

Така през април 1935 г. цар Борис ІІІ най-сетне поема изцяло управлението на държавата в свои ръце, като изрично подчертава, че „няма да има връщане назад” и ще представи за одобрение от народа избирателни промени и конституционни реформи, „отговарящи на настоящите усложнения и изисквания на живота в духа на новото време”.

Колкото до обвиненията за участието на България във Втората световна война, признанието не на кой да е, а на социалиста и отявлен републиканец Кръстю Пастухов разкрива „втория план” на действие на цар Борис. След края на войната Пастухов споделя:

„През пролетта на 1943 г., още преди капитулацията на Италия, от мен бе поискано да съставя листа за един антигермански кабинет. Това бе сторено по инициатива на царя и чрез посредници, които имаха неговото доверие.”

Алън Дълес, Рьоне Шарон, Марсел Пиле-Голаз, Бъртън Бери, Флойд Блек, Джордж Ърл, Любен Пулев, Георги Киселов, Никола Момчилов – това са само част от дипломати, емисари, аташета и доверени лица, чрез които цар Борис упорито се опитва едновременно да освободи България от натрапения съюз с Хитлерова Германия, а и да я спаси от Сталиновия СССР.

Изтощителните му свръхусилия обаче внезапно прекъсват на 28 август 1943 г. В деня, в който се чества Успението на света Богородица, цар Борис ІІІ напуска този свят.
http://bolgari.net/68_g__ot_konchinata_na_boris_%D1%96%D1%96%D1%96:_r azlichniiat_car-h-522.html

Jay Gould
28.08.2011, 23:45
Преди няколко седмици ми разправяха за еврейските унгарски офицери които са се били на източния фронт. Немците са били изумени, че сред унгарските части е имало доста офицери евреи. :D
За чест на унгарците и може би и за тяхно нещастие - то те са се били доста добре, за което и руснаците жестоко им отмъщават когато нахлуват в Унгария. При обсадата и падането на Будапеща зверствата на руската армия върху унгарците са по-големи дори от тези после в източна Прусия над немското население там.

Това долу е интересно:

Национальный состав военнопленных в СССР, взятых в период с 22.06.1941 г. по 2.09.1945 г. Военно-исторический журнал-№ 9.-М.,1991.-С. 46. Национальность Количество:

Немцы 2 389 560
Японцы 639 635
Венгры 513 767
Румыны 187 370
Австрийцы 156 682
Чехословаки 69 977
Поляки 60 280
Итальянцы 48 957
Французы 23 136
Югославы 21 822
Молдаване 14 129
Китайцы 12 928
Евреи 10 173
Корейцы 7 785
Голландцы 4 729
Монголы 3 608
Финны 2 377
Бельгийцы 2 010
Люксембуржцы 1 652
Датчане 457
Испанцы 452
Цыгане 383
Норвежцы 101
Шведы 72

Еврейские солдаты Гитлера: http://smi2.ru/klim17/c75378

Jay Gould
29.08.2011, 01:18
Защо комунистическата партия тихомълком заличи гроба на Апостола? (http://bg.altermedia.info/?p=15301)

Годината е 1956, май месец. Учени от Археологическия институт с музей при Българската академия на науките, правят разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“. И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола, е погребан Левски. Внезапно обаче, „отгоре“ идват ясни и категорични указания, гробът, ако се окаже в църквата, да бъде незабавно и безшумно ликвидиран – управляващите комунисти съобразили, че гробът на Левски ще привлича българите много по-силно от проектирания на 50 – 60 м от него паметник на Ленин, ще повдига националния дух и престижа на църквата и ще пречи на плана за включване на България в СССР. В съгласие с Партиините инструкции, те дават кирки в ръцете на двама вулгарни типа и ги оставят без контрол. Единият разбива и унищожава напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на Бенковски (вождът на Априлското въстание), оказала се също погребана тук. Тук е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. След това разкопките са прекратени, поисканата комисия отказана, експертизите отменени, дневникът фалшифициран, а всички кости, събрани в циментов чувал, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище.

Прадядо на Андрей Луканов предал Левски (http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=16072&edition_id=232&format=html)

Изясняването на обстоятелствата около залавянето и извършеното предателство спрямо Апостола на свободата е бил въпрос от общонационално значение за няколко поколения българи. Мнозина наши учени-историци, писатели и общественици са дирили истината. Сам братът на Левски, опълченецът Петър Кунчев, отива след Освобождението в Ловеч да отмъсти за предателството, ала установява, че не поп Кръстьо го е извършил..Нишката на предателството води към Марин поп Луканов. Неговите наследници Тодор Луканов и Карло Луканов са съответно дядо и баща на Андрей Луканов. http://dnesiutre.com/history-news/%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%8F%D0%B4%D0%BE%D1%82%D 0%BE-%D0%BD%D0%B0/

От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: ‘Ах, излъгаха ме’. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност.
“Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки.” - публикува И. Унджиев спомена на един старец. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.

SPART
29.08.2011, 12:14
Джей, стига вехта соц.пропаганда ;)

Левски дефакто е предаден от БРЦК - хората на Каравелов приемат курс за терористична дейност ,против който категорично е бил Левски ! Обирът при Арабаконак е причината за разкола в "революционната организация " ....

Залавянето на Дякона е случайно и е заради фалшиво тескере . Дори османската полиция не знае в началото кого е заловила .

"Страхът" на българите от османците също е меко казано , преувеличен ! Първо, "комитите" след случката при Арабаконак окончателно се доказват като престъпници-обирджии и съвсем губят от ниската си популярност сред българите (той затова и Левски е бил категорично против всякакви дребни противозаконни "изпълнения" извън рамките на организиран бунт) . И Второ , обесването е в непазарен ден извън София - ясно е,че никой няма да си развали ежедневието заради някаква дребна случка,която след 80 години БГ-пропагандата ще превърне в легенда .

ПС: За Бенковски няма нищо вярно в линковете ти - чети пълното издание на "Записките...." и ще се увериш .
За дядото на Луканов - също голяма простотия ! По стар болшевишки обичай, целият род назад на всеки до 9 -то коляно, може да бъде обвинен дори и за изчезването на динозаврите :eek::D

Като пускаш исторически линкове , поне малко се опитвай да ги проверяваш и ако не си над 50% сигурен , не ги публикувай ....."Доказателства" от сорта "тоя ми каза, а онзи ми речи " , Историята не приема .....;)

mysterious
19.09.2011, 14:54
Някой може да ли каже обосновано какво е генеалогичната връзка между Марин Поплуканов и Андрей Луканов. За разлика от Джей, българската уикипедия казва, че Тодор Луканов (дядото на Андрей Луканов) не е роднина на Марин - http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80_%D0%9B%D1%83%D0%BA% D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

Тодор Луканов е роден на 1 декември 1874 г. в гр. Ловеч. Баща му е преселник от с. Българене в гр. Ловеч след Кримската война (1853-1856).

На 1 декември 1874 г. Марин със сигурност е бил в Диарбекир. В Диарбекир е бил и 9 месеца преди раждането.

Защо комунистическата партия тихомълком заличи гроба на Апостола? (http://bg.altermedia.info/?p=15301)

Годината е 1956, май месец. Учени от Археологическия институт с музей при Българската академия на науките, правят разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“. И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола, е погребан Левски. Внезапно обаче, „отгоре“ идват ясни и категорични указания, гробът, ако се окаже в църквата, да бъде незабавно и безшумно ликвидиран – управляващите комунисти съобразили, че гробът на Левски ще привлича българите много по-силно от проектирания на 50 – 60 м от него паметник на Ленин, ще повдига националния дух и престижа на църквата и ще пречи на плана за включване на България в СССР. В съгласие с Партиините инструкции, те дават кирки в ръцете на двама вулгарни типа и ги оставят без контрол. Единият разбива и унищожава напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на Бенковски (вождът на Априлското въстание), оказала се също погребана тук. Тук е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. След това разкопките са прекратени, поисканата комисия отказана, експертизите отменени, дневникът фалшифициран, а всички кости, събрани в циментов чувал, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище.

Прадядо на Андрей Луканов предал Левски (http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=16072&edition_id=232&format=html)

Изясняването на обстоятелствата около залавянето и извършеното предателство спрямо Апостола на свободата е бил въпрос от общонационално значение за няколко поколения българи. Мнозина наши учени-историци, писатели и общественици са дирили истината. Сам братът на Левски, опълченецът Петър Кунчев, отива след Освобождението в Ловеч да отмъсти за предателството, ала установява, че не поп Кръстьо го е извършил..Нишката на предателството води към Марин поп Луканов. Неговите наследници Тодор Луканов и Карло Луканов са съответно дядо и баща на Андрей Луканов. http://dnesiutre.com/history-news/%D0%B2%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%8F%D0%B4%D0%BE%D1%82%D 0%BE-%D0%BD%D0%B0/

От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: ‘Ах, излъгаха ме’. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност.
“Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки.” - публикува И. Унджиев спомена на един старец. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.

MILOM
25.09.2011, 16:04
82 милиона златни франка – това е цената, която България е готова да плати, за да бъде призната за независимо от Османската империя царство. В пазарлъците участват империи, компании и европейски банки. Преговорите се водят в Цариград, Петербург, Виена, Париж, Лондон.

Обявяването на независимостта на Княжество България на 22 септември 1908 г. се оказва едновременно сполучлива финансова сделка и умел политически акт, подплатен с хитри дипломатически ходове. На тази дата преди 103 години в църквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново е обявена Независимостта на България. След тържествената литургия княз Фердинанд прочита специален манифест, написан от министър-председателя Александър Малинов, и приема титлата цар на българите.

Така 30 години след Освобождението и 23 години след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, България извоюва суверенитета си от Османската империя. Страната за втори път отхвърля несправедливия Берлински договор от 1878 г., който слага окови за Княжество България, тъй като то е васално на Османската империя. След акта от 6 септември 1885 г., който шокира европейските Велики сили, и след признаването на Съединението, родните управници съсредоточават усилията си на дипломатическия фронт с цел извоюване на пълна независимост. През лятото и есента на 1908 г. съдбата ни дава този шанс.

В Цариград младотурците извършват преврат и обявяват всички поданици на империята за единна отоманска нация като отричат правото им на самостоятелно развитие. Това заплашва както българите, така и княжеството. Освен това младотурското правителство си позволява непростима високомерност към българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов. Той не е поканен на традиционния прием в чест на султана под претекст, че България е васална на Османската империя страна. Това дава повод на правителството в София да форсира провъзгласяването на Независимостта.

Австро-Унгария не пречи на България за тази съдбоносна стъпка. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си – да анексира Босна и Херцеговина и заедно с България да наруши Берлинския договор. Русия е съгласна да си затвори очите срещу свободното преминаване на руски кораби през Босфора и Дарданелите. Германия обещава да признае независимостта на България, ако бъде обезщетена компанията за Източните железници.

Същевременно на 6 септември 1908 г. по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Линиите са поети от български персонал, а правителството на Александър Малинов конфискува Източните железници и ги обявява за български. Формално жп линиите са собственост на Османската империя, а фактически на банки от Германия, Австрия, Швейцария, Англия, Франция. Всички те са засегнати от развоя на събитията и искат компенсации.

На 21 септември 1908 г. княз Фердинанд се завръща в България с яхтата си от Виена, където вече е съгласувал бъдещите действия с император Франц Йосиф. На следващия ден князът чете манифеста за обявяване на независимостта в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново. След това Малинов чете историческия документ пред хилядно множество, събрало се на Царевец. Така символично се подчертава връзката между средновековното величие на българската държава и Третото българско царство. Манифестът завършва с „Да живее свободна и независима България!”.

По същото време Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Османската империя плаши новото царство с война, но Великите сили решават да заложат на преговорите, а не на оръжията. Месеци наред земеделският министър Андрей Ляпчев води преговори с Цариград. За да признае българската независимост Османската империя иска баснословната сума от 650 млн. франка. Тази компенсация според Цариград трябва да включва и обезщетение от загубата на Източна Румелия, още от времето на Съединението. Акционерите на Източните железници искат сума в размер на 145 млн. франка. Френски и английски анки се надпреварват да предлагат кредити на новото царство – изгодни за тях, но неизгодни за нас. Париж например настоява в замяна на отпускането на кредит, нашата държава да заложи митническите си приходи. Всъщност финансовите условия на Англия и Франция поставят под заплаха българската независимост и затова кабинетът не ги приема.

Турските претенции също са отхвърлени категорично от българското правителство. Османската империя намалява цената постепенно на 125 милиона франка. България застава твърдо на сумата 82 милиона. Високата порта обаче не е склонна на отстъпки, предявява териториални претенции – иска Кърджалийско и Харманлийско и струпва войска на границата с България. Правителството на Малинов приканва Великите сили да разрешат конфликта по мирен начин, в противен случай ще задрънчат оръжията. Преговорите са прекъснати.
Москва, която се опитва да увеличи влиянието си на Балканите чрез България, решава да сложи точка на пазарлъците като изненадващо предлага финансова комбинация между Русия, Турция и България. През януари 1909 г. за преговори в Петербург заминават министрите на външните работи ген. Стефан Паприков и на финансите Иван Салабашев, а в Цариград отива министърът на търговията и земеделието Андрей Ляпчев.

След дълги пазарлъци Ляпчев приема сумата за откупа да е 82 млн. франка. Финансовият министър е бесен и оспорва сумата. Салабашев изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и за независимостта е малко над 50 млн. франка. Това разбира се поражда напрежение в кабинета, но в крайна сметка е приета сумата от 82 млн. франка.

През пролетта на 1909 г. България постига споразумения с Турция и Русия, а Москва сключва протокол с Османската империя. Договорката е – Русия опрощава на Турция военните ѝ задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови и териториални претенции към България. Русия пък предоставя на новото царство заем в размер на 82 млн. франка, за срок от 75 години с лихва 4,75 %. Със заема България изкупува своята част от линиите на Източните железници, пощите е телеграфите, както и бреговите фарове на територията на бившата Източна Румелия.

През април и май 1909 г. Османската империя, а заедно с нея и Великите сили и балканските държави, признават независимостта на България. И ако Октомврийската революция от 1917 г. ликвидира царска Русия, то за Царство България тя има един положителен ефект. Новата съветска власт начело с Ленин се отказва от всички договори, сключени от имперските правителства и така на практика опрощава българския дълг.

Героите на независимостта

Автор на историческия Манифест за независимостта е министър-председателят Александър Малинов, който изиграва основна роля за нейното провъзгласяване. В това дело водеща роля има и княз Фердинанд, който успява да убеди коронованите си роднини в Европа да не извиват до безкрайност ръцете на България. Министърът на земеделието и търговията Андрей Ляпчев води преговорите с Османската империя. Външният и военният министри – Стефан Паприков и Данаил Николаев – и двамата генерали пък действа