Джоузеф Стиглиц: Ще могат ли реформаторите в Китай да триумфират отново?

Нито една страна в историята не e растяла толкова бързо и нито една страна не е извадила толкова много хора от бедността, както направи Китай през последните 30 години. Отличителен белег за успеха на страната бе желанието на лидерите ѝ да преразгледат икономическия ѝ модел, когато и щом е било необходимо въпреки съпротивата на мощните икономически интереси. И сега, след като Китай въвежда нова серия фундаментални реформи, подобни интереси вече се редят на опашка, за да им се противопоставят.

„Ще могат ли реформаторите да триумфират отново?“, поставя въпроса носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц в свой анализ, поместен на сайта project-syndicate.org.

Когато отговаряме на този въпрос, това, което трябва да имаме предвид е, че, както и в миналото, текущият курс на реформи ще преструктурира не само икономиката, но и мощните интереси, които ще преоформят бъдещите реформи (и дори ще определят дали са възможни). Днес, въпреки че нашумели инициативи като например разширяването на обхвата на антикорупционната кампания на правителството, заслужават високо внимание, по-дълбокият проблем е, че Китай изразява безпокойство относно подходящата роля на държавата и на пазарите.

Когато Поднебесната империя стартира реформите си преди повече от три десетилетия, целта бе ясна – пазарът трябваше да изиграе далеч по-голяма роля при алокацията на ресурсите. И така и стана – сега частният сектор е далеч по-важен, отколкото преди. Нещо повече, битува схващането, че пазарът трябва да изиграе ролята, която управляващите определят като „решителна“ в много сектори, в които господстват контролираните от държавата предприятия. Но каква трябва да бъде ролята на пазара в други сектори, а и в икономиката като цяло?

Много от проблемите на Китай днес произтичат от "твърде много пазар" и "твърде малко държава". Или казано по друг начин – въпреки че правителството прави някои неща, които не трябва, то същевременно не прави други неща, които би трябвало да прави.

Покачващото се замърсяване на околната среда, например, заплашва стандарта на живот, въпреки че неравенството в доходите и благосъстоянието на Китай сега се конкурират с тези на САЩ, а корупцията е плъзнала както из публичните институции, така и из частния сектор. Всичко това подкопава доверието на обществото и към правителството - една тенденция, която е особено видна по отношение на, да речем, безопасността на храните.

Подобни проблеми могат да се влошат, след като Китай преструктурира икономиката си от експортно ориентиран растеж към такъв, задвижван от сектора на услугите и потреблението на домакинствата. Ясно е, че има накъде да расте частното потребление, но възприемането на американския начин на живот като разточителен материалист би било катастрофа както за Китай, така и за планетата. Качеството на въздуха в Китай вече излага живота на хората на риск. А глобално затопляне от едни по-високи китайски въглеродни емисии ще застрашат целия свят.

Има по-добра стратегия. Като за начало стандартът на живот в Китай може и трябва да се повиши, ако бъдат разпределени повече ресурси за отстраняването на големи пропуски в областта на здравеопазването и образованието. Тук правителството трябва да играе водещата роля. И то го прави в повечето пазарни икономики - и то за добро.

Американската частна система за здравеопазване е скъпа, неефективна и постига далеч по-лоши резултати, отколкото тези в европейските страни, които харчат много по-малко. Една по-пазарно базирана система не е посоката, в която Китай трябва да тръгне. През последните години правителството направи важни стъпки в предоставянето на основни здравни грижи особено в селските райони, а някои оприличиха подхода на Китай като този на Великобритания, където частното осигуряване е поставено на върха на една обществена основа

Дали този модел е по-добър, отколкото, да речем, френския стил на осигуряване, воден от правителството, подлежи на дискусия. Но ако някоя страна приеме модела на Острова, състоянието на основата прави всичко различно. Имайки предвид относително малката ролята на частното предоставяне на здравни грижи във Великобритания, страната има това, което по същество е една обществена система.

По същия начин, въпреки че Китай вече постигна напредък в отдалечаването си от производството към икономика, основаваща се на услугите (делът на услугите от БВП надвиши този на производството за първи път през 2013 г.), страната все още има дълъг път да извърви. Вече много индустрии, които страдат от свръхпренаситеност, ефикасното и гладкото преструктуриране няма да бъде лесно помощта на правителството.

Китай се преструктурира и по друго направление: бързата урбанизация. Гарантирането, че градовете са годни за живеене и екологично устойчиви, ще изисква смели правителствени действия за осигуряването на достъпен обществен транспорт, обществени училища, обществени болници, паркове и ефективно зониране, наред с другите обществени блага.

Един основен урок, който би трябвало да е научен в годините след началото на световна икономическа криза от 2008 г. е, че пазарите не са саморегулират. Те са предразположени към издуването на балони при активите и на кредитни такива, които неминуемо се спукват - често, когато трансграничните капиталови потоци рязко обърнат посоката, причинявайки огромни социални разходи.

Страстта на Америка към дерегулацията е причината за кризата. Въпросът не е просто до темпото и последователността на либерализацията, както някои предполагат, но опира и до крайния резултат, който също е от значение. Либерализацията на лихвените проценти по депозитите предизвика кризата на спестяванията и кредитите в Америка през 80-те години на ХХ век. Либерализацията на лихвените проценти по кредитите насърчи хищническото поведение, което експлоатира бедните потребители. Банковата дерегулацията не доведе до по-голям растеж, а чисто и просто поднесе по-голям риск.

Някои се надяват, че Китай няма да поеме по пътя, който последва САЩ, с такива катастрофални последици. Предизвикателството пред лидерите на азиатската страна е да разработят ефективни регулаторни режими, които са подходящи за нейния стадий на развитие.

За това ще трябва правителството да заеме повече пари. Текущата зависимост на местните власти от продажбите на земя е източник на много от деформациите в икономиката и на голяма част от корупцията. Вместо това властите трябва да увеличат приходите чрез налагането на данъци за околната среда (включително данък върху въглеродните емисии), по-всеобхватен прогресивен данък върху доходите (включително и върху капиталовите печалби), както и данък сгради. Освен това държавата трябва да съдейства, чрез дивиденти, чрез отпускането на по-голям дял от стойността на държавните предприятия (някои от които могат да бъдат за сметка на мениджърите на тези фирми).

Въпросът е дали Китай може да поддържа бърз растеж (макар и малко по-бавен от своите неотдавнашни шеметни темпове), дори когато се опитва да обуздае кредитната експанзия (което може да доведе до рязка промяна в цените на активите), дори когато се изправя срещу слабото търсене в световен мащаб, преструктурира икономиката си и се бори срещу корупцията. В други страни такива обезкуражаващи предизвикателства доведоха до парализа, а не до прогрес.

Икономиката на успеха е ясна: по-високите разходи за урбанизация, здравеопазване и образование, финансирани от увеличението на данъците, ще могат едновременно да поддържат растежа, да подобрят околната среда и да намалят неравенството. Ако политиката на Китай може да управлява изпълнението на този дневен ред, то не само Китай, а и целият свят ще бъде по-добре.