Колко атрактивни са сините карти на ЕС за привличане на квалифицирани работници?

През 2023 г., откогато са последните данни, 4,3 млн. души от държави извън Европейския съюз (ЕС) са се преместили в страни от ЕС, за да работят. Други 1,5 млн. души от държави от блока са се преместили в друга страна от съюза заради работа.

Докато ЕС работи за контрол на нелегалната миграция, някои страни активно търсят висококвалифицирани работници. Синята карта на ЕС е един от механизмите за привличане на висококвалифицирани работници извън блока.

През 2023 г. около 89 хил. специалисти от страни извън ЕС са получили синя карта, като по-голямата част от документите са издадени от Германия. Този брой нараства през последните години, според Евростат.

Европейската комисия (ЕК) направи серия от промени, за да стане синята карта по-привлекателна за граждани на трети страни и работодатели. Експерти обаче остават предпазливи относно това дали синята карта сама по себе си е достатъчна, за да привлече най-добрите таланти.

Кои страни от ЕС издават най-много сини карти?

Броят на сините карти на ЕС, издадени от държавите членки, се увеличава през последните години – от 20 979 през 2016 г. до 89 037 през 2023 г. Ръстът е над четири пъти, или с повече от 300%, за седем години.

„Това беше сравнително непознато разрешение за пребиваване за висококвалифицирани работници извън ЕС, които получават висока заплата“, коментира пред Euronews Business Теселте де Ланге, професор по европейско миграционно право в университета Радбауд.

През 2016 г. Европейската комисия преработи правилата с надеждата да премахне националните схеми и да предложи на работниците повече от предимствата на мобилността в рамките на ЕС. „Оттогава разрешението стана по-известно, което отчасти обяснява постоянното увеличение“, добавя Де Ланге.

Много страни от ЕС са изправени пред значителен недостиг на персонал и в някои случаи синята карта се използва като инструмент за привличане на международни таланти.

Германия води в тази надпревара – повечето от сините карти на ЕС са издадени от страната. Алмина Бесич от университета „Йоханес Кеплер“ в Линц, Дженета Карабегович от университета в Залцбург и Андреас Дидрих от университета в Гьотеборг коментират, че Германия е изправена пред недостиг на работна ръка в множество сектори, като някои са особено засегнати. Синята карта играе централна роля в политиката за трудова миграция в страната.

Според данните на Евростат, Германия е издала през 2023 г. 69 353 сини карти, което представлява 78% от общия брой. След нея са Полша със 7402 (8%) и Франция с 3912 (4%). Литва се нарежда на четвърто място с 1710 сини карти.

Повечето страни от ЕС разчитат на национални схеми за разрешителни за работа, издавани на граждани на трети страни.

„Германия е позиционирала Синята карта като основен инструмент за миграция на квалифицирана работна сила и няма паралелна схема, както е в други държави“, коментират Бешич, Карабегович и Дидрих.

Другите държави от ЕС обаче разчитат на национални схеми, основани на правото на преценка и правото да определят ограничения за приемане. Това обяснява защо Германия е отговорна за близо четири от пет издадени сини карти на ЕС.

През 2023 г. индийските граждани са получили най-голям брой сини карти (21 228, или 24%), следвани от граждани на Русия (9488, или 11%), Турция (5803, или 7%) и Беларус (5294, или 6%). Следват граждани на Ирак (3990), Египет (2529), Пакистан (2408), Сирия (1810) и Обединеното кралство (1074).

Има няколко условия за кандидатстване за синя карта. Най-важното е наличието на „валиден трудов договор или обвързващо предложение за работа за висококвалифицирана заетост за поне 6 месеца в държавата членка“.

Директивата за синята карта беше въведена от държавите членки през 2011 г., въпреки че не се прилага в Дания и Ирландия. През 2016 г. Европейската комисия промени директивата, за да въведе по-унифицирана система чрез постепенно премахване на националните схеми.

Ключова реформа е намаляването на прага на заплатата – да е поне равна на средната брутна национална заплата (и не повече от 1,6 пъти), като държавите членки могат да го намалят допълнително до 0,8 пъти при недостиг на работни места – дългогодишен проблем както за работодателите, така и за мигрантите.

Въпреки това много държави продължават да предпочитат националните схеми. Бесич, Карабегович и Дидрих посочват, че държавите членки не са задължени да премахват паралелните национални системи, което прави синята карта по-трудна за достъп в много случаи и, следователно, по-малко привлекателна както за работодателите, така и за гражданите на трети страни.

„В Нидерландия например националната схема не изисква по-висока квалификация и има по-нисък праг на заплатата, което я прави по-привлекателна за бизнеса и техните работници“, казва Де Ланге.

Препоръката на експертите е ЕК да разшири списъка с професии към директивата и да синхронизира процедурите за признаване на квалификации, които понякога отнемат от 6 до 9 месеца, за да се увеличи привлекателността на синята карта.