IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec

Контролират ли всъщност страните своите валути?

Ако дефинираме паричния суверенитет като ефективност, тогава дори мощната Америка не изглежда да има пълна власт над своя всемогъщ долар

22:18 | 22.09.22 г.
Автор - снимка
Създател
Снимка: Bloomberg
Снимка: Bloomberg

През 1956 г. Карло Чипола, италиански медиевист, публикува пет кратки лекции под заглавието „Пари, цени и цивилизация в средиземноморския свят“, пише Брендън Грийли, колумнист и редактор във Financial Times.

Те са интересни, дори ако не се интересувате от средновековни пари. Чипола, например, посвещава една глава на това, което той нарича доларите на Средновековието, златните флорини и дукати на италианските градове-държави, приети и копирани от Константинопол до Рейнланд.

Кралствата и градовете, посочва Чипола, не са имали това, което сега смятаме за паричен суверенитет - монопол върху издаването и контрола на валута в собствените си граници. Монетите, особено най-ценните, са циркулирали безразборно от частни монетни дворове към всеки пазар, който пожелаят, и най-доброто, на което един крал или дож е могъл да се надява, е начин за регулиране на монетните дворове и управлението на потока от монети. „Пари, цени и цивилизация…“ е най-доброто обяснение за това как работят парите в днешната ни икономика.

С приближаването на долара до рекордни стойности спрямо паунда и еврото, трябва да преиздадем книгата на Чипола и да я дадем на всеки властник, фискален и монетарен, в Г-20. И трябва да прикрепим към нея разпечатка на изследване, публикувано през август от двама политически икономисти – „Преосмисляне на паричния суверенитет: Глобалната кредитна система и държавата“. Точно както е било вярно за средновековната Европа, то твърди, че няма смисъл държавите да се залъгват, че емитират и контролират собствените си пари.

Авторите на изследването, Щефен Мурау от Бостънския университет и Йенс Ван‘т Клоостер от Амстердамския университет, смятат, че доминиращата дефиниция за паричен суверенитет е вестфалската – националните държави създават и контролират собствените си пари. Но подобно на средновековните владетели на Карло Чипола, правителствата всъщност емитират много малко валута сами. Те имат известно влияние върху останалата част от системата. Но то е ограничено дори в по-затворена финансова система като Китай.

Изследването разделя валутата на три категории. Публичните пари стоят в баланса на централните банки като хартиени банкноти или резерви. Публично-частните пари се състоят от депозити в търговски банки, създавани всеки път, когато банка отпусне заем. Депозитът е частно решение на частен актьор, но държавата може да регулира банката или да обезсърчи новите заеми чрез повишаване на лихвените проценти. Традиционните теории за парите представят централните банки като създатели на валутата, но те всъщност са по-скоро като нейни пастири, които побутват банките напред-назад. И последната категория - истинските частни пари - се намират или в балансите на леко регулирани сенчести банки, или са напълно офшорни, извън контрола на държавата.

Мурау и Ван‘т Клоостер използват тези категории, за да представят по-полезен начин на мислене за монетарния суверенитет: Какво се опитва да направи една държава чрез валутната политика? И работи ли то? Ако приложим този подход към долара, първо трябва да определим точно за кои долари говорим - както посочват авторите, няма такова нещо като долар, а само кредитни активи, деноминирани в долари. След това питаме какво искат да постигнат САЩ с тези долари и дали то работи.

Започнете с истинските частни пари и ще откриете евродоларите – деноминирани в долари депозити в офшорни банки, извън регулаторния контрол на САЩ. Но както изтъкна политическият икономист Ерик Хелейнер, де факто политиката на САЩ по време на финансова криза е да се предлагат валутни суапове на чуждестранни централни банки, като им се заемат долари, които те на свой ред могат да заемат на собствените си търговски банки. Ако целта е да се подпомогне създаването на офшорни частни долари, като се действа като глобален доларов кредитор от последна инстанция, тогава тази политика работи.

С публично-частните пари, доларите, държани като депозити в регулирани, базирани в САЩ търговски банки, целта на политиката е ясна: пълна заетост и ниска инфлация. Но Федералният резерв и Министерството на финансите нямат обща работеща теория за това кои видове банкови заеми създават работни места и как ефективно да ги насърчават. И те не могат да достигнат до всеки американец с банкови пари, дори когато ги раздават - достъпът до банкови сметки не се третира като важна цел на политиката.

Така остават публичните пари, банкнотите и резервите в баланса на Фед. Тук САЩ имат, според традиционната дефиниция, безспорен суверенитет. Кешовата служба на Фед управлява система от складове, които могат да разменят банкнотите на Федералния резерв за депозити, навсякъде в страната, при поискване. Паричните средства работят. Каква обаче е целта при създаването на резерви? Федералният резерв може да обменя държавни облигации за резерви и да постигне количествено разхлабване или затягане. Но се спори, дори във Фед, дали и как това работи.

Ако дефинираме паричния суверенитет като ефективност, тогава дори мощната Америка не изглежда да има пълна власт над своя всемогъщ долар. Днес не сме по-добре от кралете и дожовете, подтикващи монетните дворове със закони и стимули, опитвайки се несъвършено да накарат парите да работят.

Последна актуализация: 21:59 | 22.09.22 г.
Специални проекти виж още
Още от Пазари виж още

Коментари

Финанси виж още