Н. Неновски: Външният фирмен дълг е опасен

Николай Неновски преподава теория на парите и международни финанси в Университета за национално и световно стопанство, катедра „Финанси и счетоводство“ от 1997. Преподавател е в Университета на Орлеан, Франция от 2000. Асоцииран изследовател е в ICER, Торино от 2006 г. Работи в Българска народна банка от 1996, а в периода 2002 г. -2008 г. е член на Управителния й съвет. Съучредител е на „Българската макроикономическа асоциация“  (2003) и на българското дружество “Фридрих Хайек”(2002). Син е на проф. Нено Неновски, български юрист и член на Конституционния съд на Република България.

В края на миналата седмица Николай Неновски публикува в блога си, анализ на отражението на световната финансов криза върху България.

Първо, България е част от ЕС и затова е наивно да се мисли, че това което става в Европа няма да се отрази на страната. Освен това ЕС е в криза отдавна - Германия, Ирландия, Великобритания, Испания, Италия имат тежки проблеми. Франция също. Те не само не се развиват, но и нямат ясна политика, а и мисля си, че вече нямат и потенциал да се развиват. Защото развитието не е парична и фискална политика, то е дух и свобода, предприемачесво и инициативност. Европейските нации са загубили тези си качества. В този смисъл привлекателността на ЕС не е тази, която беше преди десетина години, а и ще става все по-малка (в скоби отбелязвам, че евентуалната криза би помогнала на Европа да се прости с редица илюзии и да се модернизира).

Но, от тук и трудностите на България. Твърди се с право, че страната ни е малка и отворена, значи е изложена на външни шокове.

Една метафора: ние сме прикачени към ЕС. Той може да бъде сравнен с дебел кит, който плува в морето на международните финанси. Ние сме се прикачили като охлювче (на руски "улитка") към него и плуваме заедно с него. Каквото стане с него, това ще стане и с нас, разбира се може да се отделим и да паднем на дъното. Затова не бива много да мърдаме за да не паднем (да не станем у-литка). Освен ако не намерим друг кит да се закачим за него. Но прекачването е трудно. Вече го живяхме - от кита на СИВ към кита на ЕС. Това прекачване се нарича преход, икономика на прехода. Поради „относителната си изостаналост” в банкирането и поради рудиментарност на финансовите услуги и „финансовата култура” страната ни засега не е засегната от кризата. За това помагат отчасти слабата дискреция на паричния съвет, както и консервативна политика на публичните финанси.

Излишъкът и големият фискален резерв се оказват нещо много удачно за такава страна като нашата. В действителност те винаги са удачно нещо (разбира се, прав е Ганчо Ганчев, те избутват частните спестявания, които са по-ефективни, все пак пазарна икономика). От тук и опасностите от харченето, които винаги са свързани с политическия цикъл. Трябва много да се внимава със заплатите, зад които не стои произведен продукт. Опасността за кризата в България идва по-скоро в посока от реалната икономика към финансовия сектор, защото европейската икономика е крайно „забавена”, т.е. трябва да се подготвим за ниски равнища на растеж, това което имахме досега само ни разглези. Но пак, за да дадем отговор на въпроса "Възможна ли е криза в страната?", трябва са се разсъждава просто, колко са спестяванията и колко са инвестициите. Докато инвестициите достигат до около 40 % от БВП, то спестяванията са около 15 – 16 %. Това е горе долу огледален образа на дефицита по текущата сметка + излишъка на публичните финанси. Разликата засега се пълни с капитали („спестявания”) отвън. Както ми напомни обаче Д-р Петър Чобанов в телефонен разговор, тук не става въпрос за реални спестявания, а в голямата си част само за пари, онези пари, които си напечатаха Феда, ЕЦБ и Банк России, онези пари, които сега никой не смята за спестявания. В този ред на мисли и еврофондовете са си само пари, зад тях не стои европейския спестител.

И тъй като външните истински спестители едва ли умират от желание, а и едва ли дори знаят, че инвестират в България, то нещата в дългосрочен план не са така стабилни. Да не говорим, че вече тези спестители си дават сметка, че техните предпочитания са били манипулирани, и в момента се опитват да си ги възстановят (в това в действителност се състои кризата в САЩ, Европа и Русия). Интересно е, че редица икономисти бъркайки спестяванията с пари, т.е. с „псевдо- спестявания” чрез редица иконометрични упражнения де опитват да разгадаят „някакви си пъзели на разминаване между национални инвестиции и спестявания”. Вторият вариант е тази дупка да се запълни с наши си български пари, но това е най-бързият път към кризата и инфлацията, т.е. към ниските реални спестявания, към ниския растеж.

Разбира се може да се разсъждава, доколко „майките" на нашите банки са засегнати от кризата (има някои информации, но те засега не са загрижващи или поне се афишира ентусиазъм от държавна намеса, например френските банки, виж Figaro, за белгийските банки, виж Le Soir, за италианските банки, виж La Stampa). Тъй като нашите лихвени проценти плътно следват европейските, свиването на ликвидността в световната икономика първоначално има положително значение, защото свива кредитирането, оскъпява го, но това има и своите лоши последствия, защото трупа дългове. Напомням, че външният местен дълг на нашите фирми и банки достига почти 90% от БВП. Това е опасно, това говори за голяма експозиция на бизнеса към външни шокове. Но, както и да погледнем, възможностите за реакция в България са малки, най-добрата стратегия е да „не се мърда много”, и хората да бъдат подготвяни да понесат своят отговорност, отговорността на пазара, да бъдат наясно, че държавата, не е бог, и че всеки поема своите рискове. Това се отнася и до предприятия и финансовите дружества, било то банки и др. Например, АТБ ми могла да помисли (както това в момента се дискутира в Русия, Полша и Унгария, оставям настрана САЩ, където се реализира) да създаде частен кредитор от последна инстанция - фонд, чрез който взаимно да се подпомагат при криза.

Възможно е да се мисли за подобно сключване на кризисни линии, или споразумения на ниво парични власти и правителство, със страни, където засега има пари – било то Русия, било с Китай, било с арабските страни (или пък някакъв балкански пул на подкрепа). Трябва да се разшири паричния избор на населението, например да се стимулира и разбира пазара на злато (такова предложение даде преди години Путин, а тези дни Медведев в Магадан говори за спешността на тази мярка). Отново е време да се мисли за паралелна циркулация на еврото и др.

Що се отнася до задължителните резерви, те не трябва в момента не трябва да се понижават (както между другото не трябваше да се вдигат преди), защото освободените пари ще изтекат в чужбина много бързо.

Разбира се възможно е в краткосрочен план кризата въобще де не засегне България и този случай в последствие да бъде сложен в учебниците по икономика (става въпрос за българските). Но, все пак в дългосрочен план (колко, да питаме Кейнс), кризата не може да отмине този, който консумира повече отколкото се произвежда. Тя му напомня, че трябва да работи и в този смисъл е полезна.