Оставете ЕС да харчи за жизненоважни инвестиции

Правилата за европейската бюджетна дисциплина, които са често нарушавани, са остарели, прекалено сложни и все по-грешни. ЕС може би щеше да направи по-добре, ако заобиколи Пакта за стабилност и растеж, за да насърчи публичните инвестиции в зелената и цифровата икономика, вместо да губи енергия, като се опитва да реформира сложната правна рамка, която винаги е произвеждала повече добри намерения, пише Пол Тейлър в свой анализ за онлайн изданието Politico.eu.

Предназначен за ограничаване на дългове и дефицити, пактът трябваше да бъде спрян в началото на пандемията от COVID-19, за да позволи на правителствата да вземат заеми и да харчат масово за подпомагане на домакинствата и поддържане на бизнеса по време на кризата.

Комисията обяви този месец, че фискалните правила ще се върнат през 2023 г. Брюксел планира да проведе консултации за това как да се реформира системата по-късно тази година, преди да направи предложения на финансовите министри на страните членки.

„Консултации“ подценява предстоящите твърди преговори. Влиятелни личности като италианския премиер Марио Драги, еврокомисарят по икономически и парични въпроси Паоло Джентилони и френският министър по европейските въпроси Клеман Бон призовават за цялостна преработка на правилника, за да се подпомогнат инвестициите, които повишават растежа, и да се разграничат целите по държави, а не да се налагат универсални цели.

„Хартиен тигър“

За съжаление, шансовете да видим радикална реформа, която черпи поуки от това, което е работило по време на пандемията, както и от това, което не се случи по време на дълговата криза в еврозоната, са близки до нулата. Пазителите на фискалната ортодоксалност в Северна Европа няма да го подкрепят.

Закрепени в Договора от Маастрихт от 1992 г., който роди еврото, правилата изискват правителствата да поддържат публичния дълг под 60 процента от брутния вътрешен продукт и да ограничават бюджетния си дефицит на 3 процента от БВП. Мотивите? Мотивите бяха: тъй като ЕС има макроикономически малък централен бюджет и няма механизъм за преразпределение на богатството, всяка държава членка на единната валута трябва да поддържа стабилни публични финанси, за да избегне вредно влияние върху своите партньори.

Пактът за стабилност от 1997 г., приет под натиска на Германия преди пускането на еврото, има за цел да даде зъби на тези граници. Той предвижда постепенни санкции, завършващи с големи глоби за държави, които многократно пропускат целите. Те никога не са били прилагани въпреки серийните нарушения на правилата най-вече от южноевропейските страни и отдавна са загубили доверието на всички.

Целият дебат, казва икономистът Николас Верон от мозъчния тръст Брюгел и Института за международна икономика Питърсън, е „политически театър на абсурда, без последствия“.

„Урокът от 22-те години на съществуването на еврото е, че санкциите никога няма да бъдат активирани и не служат като възпиращ фактор дори в екстремни случаи. Следователно всички фискални правила са хартиен тигър“, допълва той.

Много икономисти твърдят, че критериите от Маастрихт са измислени за отминала ера на покачване на лихвените проценти, инфлацията и растежа. Това вече не е подходящо в момент, когато разходите по заеми са намалели, Европейската централна банка (ЕЦБ) изкупува държавни облигации, инфлацията е трайно ниска и потенциалът за растеж също намалява. Днес ограниченията на договора просто не са реалистични, тъй като националният дълг на Италия нараства от 130 на 160 процента от БВП по време на пандемията, френският и испанският - от под 100 на 120 на сто, а гръцкият - от 185 на 210 процента.

Промяната на критериите обаче ще изисква изменение на договорите на ЕС с единодушното съгласие на всяко правителство и парламент на ЕС. Това е малко вероятно, като се има предвид, че защитниците на фискалната дисциплина в ЕС не желаят да изоставят най-важното оръжие в своя арсенал.

Ирландският финансов министър Паскал Донахю, който председателства Еврогрупата, отхвърля призивите на експерти - включително бившия главен икономист на МВФ Оливие Бланшар, да заменят пакта с фискални стандарти, които поставят широки цели, съобразени с всяка държава, контролирани от независими национални фискални съвети, вместо да се налагат от Комисията или от министрите на ЕС.