Ще доведе ли бюджетният дефицит в САЩ до инфлация?

Има дълга история на високи бюджетни дефицити, свързвани с инфлацията, а настоящите разточителни разходи на Вашингтон и експанзионистичната парична политика на Федералния резерв може би тласкат САЩ по този път.

В Америка и по целия свят връзката между дефицитите и инфлацията е най-очевидна във военно време, тъй като фискалната тежест от войната подтиква централните банки към инфлационно финансиране. Но има и случаи от мирно време.

Днес, след десетилетие на скромна инфлация, която накара мнозина да очакват, че тя винаги ще бъде ниска, ускоряването й може да изненада, пишат за Wall Street Journal Майкъл Бордо, професор по икономика в Rutgers University, и Мики Леви, старши икономист в Berenberg Capital Markets.

Сега не е модно да се бие тревога за инфлацията. Скептиците посочват, че високите дефицитни разходи, нулевите лихвени проценти и безпрецедентното количествено облекчаване не стимулираха инфлацията през десетилетието след финансовата криза от 2008-09. Този опит е оставил силен отпечатък върху монетарните и фискалните власти.

Но правителственият отговор на пандемията е огромен по мащаб спрямо действията, последвали финансовата криза. Фискалните инициативи от миналия март вече разгърнаха дефицитни разходи, равняващи се на 17% от брутния вътрешен продукт. Щедрите държавни трансфери към физически лица и предприятия подкрепиха доходите на домакинствата и ще стимулират съвкупното търсене за години напред.

Сега президентът Байдън предлага допълнително дефицитно харчене в размер на приблизително 9% от БВП. Тези увеличения на общия дефицит са с пъти по-големи от Закон за възстановяването и инвестициите на президента Обама от 2009 г.

Съчетана с експанзионистичната парична политика на Фед, правителствената подкрепа за доходите предизвика скок в паричното предлагане и свръхспестяванията на домакинствата. Още преди последното раздаване на по 600 долара на човек - много по-малко от това, което сега предлага Байдън - личните спестявания вече бяха с 1,5 трилиона долара по-високи от нивата преди пандемията.

Това рязко контрастира с програмите на Фед за количествено облекчаване след финансова криза, които генерираха свръхрезерви, които само се въртяха между големите банки и Фед и никога не влязоха в реалната икономика. Широкото разпространение на ваксините сега трябва да разчупи ограниченията на пандемията и да освободи безпрецедентния поток от фискални и монетарни стимули.

Няколко епизода от историята се открояват като паралели. Опасенията в САЩ след Втората световна война, че съвкупното търсене ще се срине и икономиката ще се свие, накараха Министерството на финансите да притисне Фед да поддържа изкуствено ниските си лихви. Противно на очакванията, нарастването на натрупаните спестявания на домакинствата и огромната ликвидност на Фед доведоха до силен икономически растеж и инфлация - до 15% годишно към 1948 г.

След относително спокойния период на 50-те години на миналия век инфлацията се завърна в средата на 60-те години и потисна икономическия растеж в продължение на десетилетие и половина - илюстрация на това как паричното предлагане намалява и расте. Фед подкрепи дефицитните разходи за ескалирането на войната във Виетнам и програмата „Великото общество”, а президентът Линдън Джонсън притисна централната банка да поддържа ниски лихвените проценти.

През следващите години Фед се опитваше да ограничи произтеклата от това инфлация, но не искаше да вдига ставките от страх да не навреди на заетостта, което е основният приоритет на централната банка. Резултатът беше ужасно икономическо представяне с висока инфлация и безработица (стагфлация – бел. прев.), обратно на резултатите, предвиждани от кривата на Филипс.

Нещата бяха още по-лоши в Обединеното кралство, където вярата в господството на кейнсианската парадигма за пълна заетост и мощните профсъюзи обвързаха няколко последователни правителства да поддържат ниски лихвите. При фиксираните обменни курсове на бретънуудската система, разхлабената парична политика и нагорещената икономика предизвикаха криза на платежния баланс, която в крайна сметка охлади икономиката. След като Великобритания изостави фиксирания валутен курс през 1972 г., нямаше механизъм, който да предотврати ускоряването на инфлацията.

Въпреки че всеки опит с високи дефицити, придружени от инфлация, е различен, общото е инициативата на фискалните власти, които поддържат високи дефицити и понякога притискат централните банки да поддържат ниски лихвените проценти.

Този път Фед не се нуждаеше от подканяне. Периодите на инфлация след всяка голяма американска война показват, че нормализирането на фискалната и паричната политики след извънредни периоди е от решаващо значение за доброто икономическо представяне. Поддържането на стимулите по-дълго от необходимото обикновено има цена, която надхвърля краткосрочния федерален баланс. Устойчивата умерена инфлация през последното десетилетие е контрапример, но би било рисковано да се предположи, че това е новото правило.

Извънредната правителствена подкрепа за доходите на хората и фирмите бе подходящ отговор за притъпяване на шока от пандемията. Фискалната и монетарната политики реагираха, за да стимулират заетостта възможно най-категорично. Но институциите трябва да държат сметка докъде стигнахме по скалата.

Ако ваксините са успешни, пълното икономическо възстановяване ще се разгърне по естествен път, като извънредните политики, които помогнаха за поддържането на страната по време на кризата, ще се окажат прекомерни, след като икономиката се нормализира. Историята не се свежда до последните 10 години и нейният урок е, че рискът от инфлация не трябва да се пренебрегва.