Централните банки имат нужда от по-широка инфлационна перспектива

След края на финансовата криза Европейската централна банка (ЕЦБ) свали лихвите под нулата и похарчи 2,6 трлн. евро (около 40% от БВП на еврозоната) в разточителна програма за изкупуване на облигации, предизвиквайки спорове сред политическата и икономическата върхушка в северните страни членки на ЕС, пише Клеър Джоунс, ръководител на франкфуртското бюро на Financial Times.

Въпреки че на тези действия се приписва съживяването на растежа и предотвратяването на дефлация в стил 30-те години, ценовият натиск остава толкова слаб, че според очакванията след пет години инфлацията ще бъде само 1,3% годишно – значително под целта на ЕЦБ от 2%.

Михаел Хайзе, бивш главен икономист на германския застраховател Allianz, изследва защо след толкова агресивна политка на ЕЦБ цените все още растат толкова слабо. Макар че във фокуса на неговата добре написана книга е еврозоната, изчезването на инфлацията е глобален феномен.

Друго общо между централните банки, срещу което Хайзе роптае, е понякога късогледата политка за контролиране на икономиката чрез овладяване на ценовия натиск. Федералният резерв на САЩ, Английската централна банка и Японската централна банка заедно с ЕЦБ споделят вярата, че постоянно трябва да поддържат инфлация от 2% годишно.

Гледната точка на Хайзе е, че тази доктрина за ниска, но стабилна инфлация е илюзорна. Паричните регулатори според него нямат способността да контролират цените в степента, която имаха преди глобализацията. Това е особено вярно след финансова криза.

Причината е, че независимо от това колко радикална подкрепа показват централните банки, търговските банки не са склонни да кредитират, а компаниите - да заемат, като вместо това предпочитат да възстановят пострадалите си баланси. Търсенето остава твърде слабо, за да се повишат цените. Разтърсени от финансовата криза, компаниите отбягват риска и нивото на кредит спада.

Това изкриви влиянието на действията на централните банки. Изкупуването на облигации не доведе до инфлация, а драматично увеличи цените на активите – от акциите до недвижимостите – след като инвеститорите преследваха по-висока възвръщаемост. Това пося семената на следващата криза, тъй като повиши риска за финансовата стабилност.

Централните банки се оказват в затруднение – ако повишат лихвите рискуват съществена пазарна корекция, ако не – може да предизвикат следващата криза. Икономиката на еврозоната все още не готова за оттегляне на голяма част от стимулите на ЕЦБ – банката продължава да поддържа рекордно ниски лихви и раздут баланс.

Борбата на Фед да повиши лихвите, без да разстрои пазарите показва, че добре изразените аргументи на Хайзе не са просто теоретични размишления.

Междувременно комбинацията от дигитална промяна, ценова конкуренция в резултат на глобализацията и застаряващи общества снижи т.нар. „естествено ниво на лихвите”, което означава, че централните банки, може би трайно, имат по-малко пространство за маневриране.

Това е един от двата големи урока, които разглежда книгата. Първият е, че централните банки трябва да приемат, че имат по-малка способност да контролират инфлацията, отколкото в миналото, когато ценовия натиск бе повече свързан с вътрешни фактори. Вторият е, че монетарните власти трябва да възприемат по-широка перспектива относно таргетирането на инфлацията.

Решението на Хайзе е ЕЦБ да преследва не твърдо ниво, а диапазон за инфлацията, да кажем между 1% и 3%, както и да позволи повече време за постигането му. Авторът с право атакува късогледата политика спрямо инфлацията.

Централните банки имат вина за двуцифрената инфлация през 70-те и 80-те в няколко развити икономики. Твърдението на бившия президент на ЕЦБ Жан-Клод Трише от 2011 г., че паричната политика на ЕЦБ е била успешна понеже безупречно е защитила ценовата стабилност звучи кухо. Оттогава насам валутният съюз претърпя заплахата от разпадане.

Мъдрите съвети на Хайзе биха били полезни по времето на Трише, но сега промяната в целите на ЕЦБ (при толкова продължителната ниска инфлация) би изглеждала като поражение.