Как налагането на ембарго унищожава свободата

В началото на частичното нормализиране на отношенията между Куба и САЩ, започнато от администрацията на президента Барак Обама, поддръжниците на ембаргото нападнаха този ход. Раян МакМакън от икономическия уебсайт Mises Daily прави анализ на ситуацията и поддържа тезата, че налагането на ембарго пречи на свободата.

Американският вестник National Review публикува неподписана редакторска статия, в която твърди, че свободната търговия на американците с островната държава се равнява на осигуряване на комфорт с кръвожадни диктатори. Редакторите от вестника завършват с:

Кубинското правителство не е легитимно и никога не е било. То е еднопартийна диктатура с архипелаг от затвори, в които биват хвърляни демократи и дисиденти. Надяваме се, че новата американска политика – политиката на Обама, няма да помогне на диктатурата в Куба и да навреди на кубинските демократи. 

Това е много интересно от перспективата на международната политика и няма съмнение, че режимът в Куба е брутален. От друга страна, защо бруталността на кубинския режим дава право на американското правителство да вкарва в затвора и да преследва американски граждани, които се опитват да търгуват с народа на Куба?

В крайна сметка това е позицията на поддръжниците на ембаргото. Ембаргото не е нещо, при което фея размахва магическата си пръчка и Куба изведнъж става невидима за американците.

Напротив, подкрепата за ембаргото означава подкрепа за правителството, когато то глобява, преследва и вкарва в затвора мирни граждани, които се опитват да участват в наистина свободна търговия. Подкрепата за ембаргото също така изисква подкрепа за митническата бюрокрация, която шпионира търговците и потребителите и целия спектър от програми, нужни за наказание на дръзналите да се противопоставят на решението на правителството коя търговия е допустима и коя е забранена. Естествено, за всичко това плащат данъкоплатците.

За да видим какво наистина представлява едно ембарго, трябва просто да погледнем обобщението на американското Министерство на финансите за кубинското ембарго, което е администрирано от Службата за контрол на чуждестранни активи (OFAC).

Наказателноправните санкции за нарушение на регулациите варират до 10 години затвор, 1 млн. долара корпоративни глоби и 250 хил. долара глоби за физически лица. Гражданскоправни санкции, вариращи до 65 хил. долара на нарушение, също могат да бъдат наложени. Регулациите изискват тези, които се занимават с Куба (включително пътуващи до Куба), да пазят документация за пет години и при поискване от OFAC да предоставят информация за тези действия.

Нищо не казва „свобода“ така, както глоби за 250 хил. долара и задължително предоставяне на пазена пет години частна документация на федералното правителство.

Частните компании гледат на подобни драконови мерки доста сериозно. Компаниите трябва да отделят време и ресурси, за да обучат служителите си и бизнес партньорите си, за да са сигурни, че няма да се окажат нарушители на федералното законодателство.

По своя смисъл ембаргото не е нищо повече от специфичен тип забрана. Понякога правителството налага забрана на трансакциите на определен тип стоки, като например канабис или алкохол. В други случи забраната се пренася върху всички трансакции с хора в определен район. Фундаменталният принцип е същият по това, че забранява мирната обмяна и налага солени глоби за нарушителите.

Нещо повече, налагането на ембарго е завръщане към меркантилистката политика от 17-18 век. Тогава на икономическата политика се е гледало само като на инструмент на международната политика и се е смятало, че трябва да бъде нагодена към ползите на режима в собствената страна.

Исторически погледнато, меркантилистките режими от миналото са налагали суров контрол над възможностите за търговия, които са били обсъждани като част от мирните договори. Такъв пример е мирният договор от Утрехт (1713 г.), при който Великобритания успява да накара Испания да позволи точно един търговски кораб годишно да бъде допускан до испанските колонии. По същото време Лондон забранява на своите граждани с ценни инженерни познания да напускат страната, за да не емигрират в чужда страна и да споделят знанията си с чужденците. Икономическите нужди на страната надвиват тези на индивида.

Този тип икономическа политика предхожда Американската революция. Преди нея на американците в британските колонии им е било позволено да търгуват единствено с такива страни и територии, които Британската корона е преценила, че са полезни за самата нея. Борците за свобода в този конфликт се занимавали с масова контрабанда през източната част на Северна Америка, за да избегнат данъците и да търгуват с французите и испанците, които също не са били радетели на демократичния либерализъм.

Куба не е единствената страна, която подлежи на ембарго от страна на американското правителство. Северна Корея, Иран и Сирия са в сходни позиции. Въпросът, който често се задава, е дали тези санкции работят. МакМакън твърди, че те със сигурност не постигат поставените им цели, но това дали работят или не, е извън въпроса. Тези, които настояват за такъв тип ембарго, трябва да отстъпят назад и първо да докажат, че е морално и легитимно правителствата да диктуват на тези, които го издържат, а именно данъкоплатците, с кого могат да търгуват.

Общество, което наистина уважава частната собственост, няма да приеме такова предложение и ще уважи желанието на отделни граждани да правят каквото намерят за необходимо със своята собственост. От друга страна, съществуват и хора, които вярват, че правителството трябва да може да управлява микроикономически частната собственост и да хвърля в затвора нарушителите. Те могат да се преместят да живеят някъде другаде, където правителството има силна и активна роля при вземането на тези решения. Като Куба или Северна Корея, например.