Титаните на Wall Street: Големият проблем на неравенството за Мохамед ел-Ериан

Рисковете пред инвеститорите и световната икономика стават все повече и все по-големи. Затова Bloomberg се допита до трима визионери във финансовата индустрия за това, което ги притеснява най-много през идните 5 до 10 години – основателката на Ark Investment Management Кати Ууд, главния икономически съветник на Allianz Мохамед ел-Ериан и председателя на Guggenheim Investments Скот Майнърд.

Investor.bg представя техните прогнози в три поредни материала. Днес е ред на главния икономически съветник на Allianz Мохамед ел-Ериан.

Това, което най-много ме притеснява, е неравенството както в самите страни, така и между тях. А това е нещо, което финансовите пазари оставят настрана като проблем, нещо, което не е точно икономически или финансов проблем. А ние рискуваме проблемът с неравенството да набере инерция. Covid вече се превърна в големия разделител, но вместо да се върнем там, откъдето идваме, ние създаваме динамика за влошаване на неравенството и увеличаване на важността му при създаването на всякакви проблеми в обществото ни.

Общество с голямо неравенство не е икономически здраво общество. Но това, което ме притеснява дори повече, е неравенството на възможности. Знаем какво направи Covid с хората, които нямаха безжичен интернет у дома, които нямаха компютри. Знаем, че държавните училища загубиха връзка с много от учениците си и тези ученици стават не просто безработни, а такива, които не могат и да бъдат наети на работа, което означава създаването на едно изгубено поколение млади хора.

Докато бавно излизаме от Covid, последиците от кризата създават различна динамика по света. Ако днес се намирате в развиваща се държава, вече не може да очаквате, че компаниите ще идват при вас. Тежестта пада все повече върху вас да потърсите работодател. И това е истинският проблем, когато образованието изостава, технологиите изостават. Така че се притеснявам, че ще видим този огромен процес да се разраства дори още повече, ако не бъдем внимателни.

Наблюдавахме разиграването на един тъжен филм, а с идването си Covid ускори още повече нещата. Първо, влоши неравенството в доходите, тъй като отговорът на кризата иска огромна инжекция ликвидност от Федералния резерв за стимулиране на цените на активите. А кой притежава активи? Богатите. Така че ако погледнете към случващото се, към хората, където има най-много разпределение на блага, ще видите, че те са много по-добре сега, отколкото преди Covid. Но при тези под тях това не се случи.

Помислете за хората, чиито работни места бяха изместени от тази голяма стъпка напред към дигитализацията, които – на първо място – нямат финансови активи и не печелят от случващото се с цените на тези активи. В допълнение някои от тях се надяват да си купят дом и са изхвърлени от жилищния пазар. Така че изведнъж реалното и потенциално богатство на хората намалява.

Освен това, ако те са безработни, изведнъж се появява и несъответствие в квалификацията. Има и рекорден брой свободни места, за които пазарът не може да намери работници. Имате и това, което икономистите наричат множествено равновесие (multiple equilibria): лош резултат, който води не до обрат, а до по-голяма вероятност от дори още по-лош изход.

Вече знаем как изглежда това, тъй като успяхме да го вкусим. От икономическа гледна точка това изглежда като недостатъчно генериране на търсене, което е лъскав начин да кажем, че богатите вземат все по-големи приходи и богатство, от което харчат все по-малко. По-бедните пък потребяват повече. Така че ако нарастващите приходи и богатство отиват при богатите, то ще имате проблема на търсенето, което означава, че ще имате проблем с растежа.

А вече имахме и период на т. нар. трайна стагнация, както аз и колегите ми наричаме новото нормално, при което имаме нисък и недостатъчно приобщаващ растеж. Знаем как изглежда това. Знаем последиците за обществото. Това е културна война. Това е отчуждение. Това е маргинализация. Това не е добре за обществото. Това изяжда самата му плът.

Знаем и как изглежда това в политическо изражение. Хората ще се превърнат в гласоподаватели, които се интересуват само от един-единствен въпрос, а те могат да бъдат привлечени от всичко. Не е изненада, че наблюдаваме пик на популизма по света. Също така това означава и по-малко справедлив свят.

Познайте какво още, в момента има и едно разминаване, което се развива. И аз подозирам, че това разминаване няма да е краткотрайно. Така че сега ние може би живеем в един по-малко равноправен свят, или по-просто казано, в един много по-неравноправен свят. И това е проблем за международното координиране на икономическите политики, взаимозависимостта, имиграцията. Мога да продължа и още. Така че това е проблем. Опитали сме го и не ни хареса вкусът, но може да стане и много по-лошо.

Американската мечта е за улавянето на всички тези невероятни възможности и способността човек да се изкачва по стълбицата на доходите. Вярно е твърдението, че неравенството може да стимулира хората да работят по-упорито, да се представят по-добре. Но идва един момент, когато се минава от окуражаването на хората да правят по-добри неща към това те да бъдат лишавани не само от икономическо добруване, но и от социално и политическо.

Не смятам, че Американската мечта е мъртва. Смятам, че е по-трудно постижима. Ако, на първо място, нямате правилното образование, ако нямате набор от активи, ще сте изправени пред една много по-стръмна крива и това е реален проблем за твърде много хора.

Решението е инвестиране в човешка и физическа инфраструктура. Трябва хората да могат да правят повече и да го правят по-добре. Трябва на хората да им бъдат осигурявани възможности за трансформация. Това започва в много ранна възраст, преди отиването в детска градина, предоставяйки на светлите умове вълнуващо образование и възможности. Това трябва да продължава и в началното, средното училище, университета – да се направят елитните университети по-достъпни за хора, които заслужават да бъдат там, но може да са спирани от това къде са родени или защото родителите им нямат образование.

Има много какво да бъде направено. Става въпрос за фундаменталното задаване на въпроса: „Как да позволим на нашите ресурси, човешки и предметни, да бъдат по-приобщаващи и по-продуктивни?“.

Другите два текста от поредицата може да прочетете тук и тук.