В България няма фискален пожар, който трябва спешно да гасим. Това е голямата разлика между събитията, които наблюдавахме в южните европейски страни през последните години, и случващото се днес в страната.

Политическите кризи в Европа, начело с Гърция, бяха изцяло под заплахата от фискален провал и изпадане в някаква форма на неплатежоспособност. В тези страни наистина имаше фискален пожар – спешно да се гласуват „драконовски” икономии и да се овладее дефицитът, да се успокоят пазарите, а в случая с Гърция – и спешно да се предоговорят условията с кредиторите. Ситуация, при която политическите неразбории трябва бързо да намерят решение, за да има кой да спасява държавните финанси. В България това не е така.

Казано най-просто, дори и до края на годината да разпуснем парламента и да няма ефективно правителство, държавните финанси не би следвало да са под заплаха. Има гласуван бюджет, който при строго управление може да бъде почти балансиран. Има гласувани и ред фискални правила, които не позволяват толкова лесно да се развърже кесията и да започне популистко харчене – трябва да има работещ популистки парламент (с твърдо мнозинство), за да стигнем до такъв сценарий. Драма във фискалния резерв също няма, въпреки многото спекулации – достатъчно е да споменем, че през миналата година по това време във фискалния резерв имаше по-малко пари. Едва ли беше далновидно да правим светкавична емисия на дълг (в деня на оставката), за да платим земеделските субсидии, но емисията все пак мина успешно и попълни временните липси в резерва.

Накратко, ние нямаме фискална драма, но имаме социално-икономическа такава – слаби институции и никакво доверие в политиците, ниска заетост и съответно бедност, държавно (политически) доминиран пазар на енергия и държавно установен (със закон) монопол при доставката на електроенергия, което означава пълна липса на избор и високи сметки за ток. Всички тези проблеми са структурни и по същество дългосрочни.

Фискалният пожар може и да се угаси с някакви спешни мерки (или с помощ отвън), но този социално-икономически пожар не може да се изгаси от днес за утре – няма как за ден да се създадат 400-500 хил. работни места, нито пък може от утре да се премахнат установените монополи. За да постигнат нещо тези протести и политически неразбории, трябва да доведат до дългосрочни структурни политики. Мотото трябва да е – като не правиш реформи си заминаваш.