Ир. Сардарева: „Бих скроила шапка на Обама с удоволствие“

Ирина Сардарева е най-известната шапкарка в България. Киевчанка по произход, тя не се свени да признае, че българите са шовинисти и хич не й е било лесно да дойде у нас и да постигне това, с което е толкова известна в момента.

Правила е шапки за почти всички дами от политическия елит у нас, а наскоро излезе информация, че има поръчка лично от първата дама на САЩ Мишел Обама. Оказа се шега на нейна почитателка и приятелка от Financial Times, а самата Ирина коментира, че след като никой не се е усъмнил в истинността на статията, явно си е заслужила признанието, уважението и доверието на хората.

- Вие сте микробиолог по образование, работили сте като учител по химия. След това сте се занимавали с конфекция. Как всичко това се обърна към шапките?

Химията беше третата специалност в дипломата ми. А ръчният труд ме влечеше още от малка – обичах да правя различни вещи с ръцете си и по-късно, когато започнах работа, непрекъснато подарявах на колежките си разни неща. Имах желание да творя, но по онова време професия дизайнер нямаше – това беше несериозно. И аз исках да стана биохимик – това беше най-модерната специалност. Кандидатствах три пъти, после се омъжих. Преместихме се да живеем в България, завърших задочно, родих децата си и започнах работа в училище. В началото беше трудно – не знаех български, съпругът ми ми пишеше уроците и аз ги научавах наизуст. В последствие се преместих в руска гимназия. Но заплатите бяха малки и започнах да водя допълнителни кръжоци по плетиво, шивачество и ръчен труд. После съкратиха мъжа ми от БГА Балкан, аз реших, че също ще напусна училището и ще започна да се занимавам с хобито си.

- Как от хобито си станахте най-добрата шапкарка в България?

Ами защото най-добрата реклама е от уста на уста. Това е моето мото. Е, правя и големи ревюта, красиви и хубави. Трябваше да покажа на българката какво е шапка. През 1946 г. тук е излязъл закон за незаконното забогатяване, който е бил насочен към банкери, депутати и шапкари. Тогава всички, които са се занимавали с шапкарство, са били принудени да скрият калъпите си и да станат шивачи. Било е страшно. Разказвали са ми дори, че са уволнявали жените, ако се появят с шапки на работа.

- А как се научихте да правите шапки?

Всеки знае, че занаят се краде, но трябва да знаеш къде да гледаш. Всичко започна, когато мъжа ми го съкратиха. Заедно с него реших и аз да напусна училището и да започна да се занимавам с друго. Реших, че ще продавам шапки и ще се занимавам с аксесоари. Отидох в Киев – там имаше установени традиции в шапкарството, завод, който правеше по милион шапки на месец, както и много магазини. Реших от там първо да купя шапки, защото не знаех как се правят. Тогава обаче имаше странни закони (през 1992 г. Украйна стана самостоятелна държава и аз като украинка, живееща в Българя, нямах право да плащам с рубли). И докато чаках да ми обменят долари, за да си купя шапките, прекарах доста време във фабриката и минах през целия производствен процес, видях кое как се прави, говорих с художници, с работници.

Открих, че тази фабрика съвсем не изчерпва целия процес на шапкарството – там разбрах, че в Чехия например се прави най-добрият филц, във Франция – пух. Това беше първият ми урок и явно съм добра ученичка, но разбрах, че не там е истината. На следващата година заминах за Париж, пътувах и до Лондон. Рових се в библиотеки на учебните заведения, в книги. В британската столица попаднах на селото на шапките в Лутън – там всяка къща е шапкарница, имат музей на шапките. Върнах се тук с тези си знания и започнах. През 1994 г. започнах да работя с „Рила Стил“ и направих шапки за тяхно ревю, което представиха в Ню Йорк на сесия на ООН. Пътувах с тях до САЩ, от там също взех книги за шапкарство. С цялата тази литература и с гледането...така станаха нещата.

- Защо я няма опашката от последователи и други шапкари зад Ирина Сардарева?

Защото е много е трудно да се направи шапка. Има една шапкарка, с която обсъждаме идеи от време на време. Тя ми казваше навремето – аз повече от десет стотинки за панделка не давам. А аз тогава давах по 30 лв. и си казвах – „Боже, колко лош търговец съм само.“ Но не съжалявам – с времето установих, че шапката е короната на една жена. Как да сложа панделка за левче, като тя трябва да бъде истински красива. По-добре аз да спечеля по-малко, но шапката да бъде хубава. Може би за това съм шапкарка на Републиката – когато правя нещо, не жаля нито труда, нито материалите, които ще вложа. Защото тези неща се виждат. А и при шапките няма сезон – хората се връщат след 10-15 години да си купят нова шапка. Ето защо като купят нещо, то трябва да е качествено.

- Помогнаха ли ви с нещо времената, в които сте стартирали бизнеса си – края на 80-те, когато у нас тепърва навлизаха бутиковите и модерни вещи? Ако започвахте сега, също толкова уверено ли щяхте да започнете?

Да, всичко зависи от времето си. Но преди пет години аз започнах да шия и изнасям и дрехи – това ми е втората любов. Не чаках някой да дойде и да ме покани, да ме покаже. Излязох навън, взех заем, платих си изложение, харесаха това, което правя, и ето – започнах нещо ново в тези времена. Така че не е определящо времето, а това доколко си вярваш и колко стойностни неща правиш. И доза подходяща случайност. Дори преди време си говорехме с мъжа ми – за запознанството ни. Той беше срещнал първо моята приятелка. Минало време, загубили се и един ден, съвсем случайно, се срещнахме в метрото – аз бях с приятелката ми Наташка, а той случайно се качил в същия вагон. Те двамата си уговориха среща да се видят, но в момента, в който слязохме, моята приятелка ми каза „Ти ще идеш“. „Как така? Не може“, казах аз, но тя настояваше и така се получиха нещата със съпруга ми. Ето – това също е голяма случайност. Аз приемам нещата като неизбежност, към която вървя. Слушам себе си. И днес, излизайки на изложение, се чувствам като на изпит.

Това е напрежение, но е и доста провокативно – да отгатнеш вкуса на другите, да натиснеш онази струна, която я има в душата на всеки човек, така, както са направили великите музиканти и художници, които продължават да са актуални и днес.

- В едно интервю казвате, че любимата ви мисъл е: „Всичко мога“. Изпитано ли е това твърдение или е по-скоро мантра за успех?

И двете. Ако не си повтарях, че мога, надали щях да стигна до тук. Лошото дебне така или иначе – защо хората сами да си го причиняват? Защо да не си кажем – можем, силни сме. Пък лошите думи нека ги изрича друг, да не се спъваме сами.

- Лесно ли открихте вкуса на българката към шапките?

Моята естетика беше много различна от тази на българката в началото. Когато открих разликите, започнах да се интересувам повече от това какво харесва, какви цветове и модели предпочита. Българката не харесва ориенталското в никакъв случай. Англичаните и италианците например обичат всичко индийско и ориенталско, руснаците също обичат Ориента, испанците пък имат в корените си арабската жилка, особено в южните части на страната, французите обичат цветните и ярки аксесоари – тук Ориента е нещо лошо и не се приема. Хората се съпротивляват на него. Което е смешно – всички вече сме толкова близки – неуместно е да отказваш да приемеш други култури.

- Какви са съвременните тенденции в шапкарството?

Шапките днес са по-демократични. У нас специално на мода са по-убитите цветове – сиво, кафяво, зелено. Макар тенденциите да се повтарят, човекът изглежда е неизчерпаем източник на идеи и творчество. Ето защо всеки път, когато нещата уж са същите, всъщност има промяна, която е неминуема.

- Шапката може ли да скрие истинския образ и социалния статус на човек?

Не. Все по-често хората няма да се интересуват от парите и материалното състояние на човека, а от това дали е добър или не. А това няма как да се скрие от шапката – добрината. Приоритетите на хората ще се променят. Социалният статус вече ще е на втори план.

- Каква цена платихте за успеха си?

Платих със здравето си. Семейството ми беше и остана сплотено, то не пострада от успеха, напротив.

- Каква е шапката за това лято?

Това лято на мода са големите шапки с периферии. Всъщност при шапките няма тенденции всеки сезон. Лятото се носят традиционно сламени шапки с голяма и често прозрачна периферия.

- Преди всичко творец ли сте или бизнес дама?

Аз не обичам съчетанието „бизнес дама“. Правя неща, които искам да се харесат на хората. Не щадя време, усилия и материали, когато творя. Още на 18 години се научих, че трябва да давам – този принцип спазвам и до днес.