Глобалната петролна индустрия е силно доходоносен сектор, който е сериозно повлиян от геополитическата динамика. С наближаването на края на преходната ерата след Студената война започва да се оформя ново статукво.
Дълги години САЩ са единственият играч с възможност за значително влияние върху енергийните пазари по целия свят, пише Вананд Меликсетиян за Oilprice.
Глобалните съюзи, в които ръководна роля играят САЩ, се оказаха мощни инструменти за контрол на развитието в региони като Близкия изток. Но глобалният обхват на Вашингтон губи своя заряд и Русия и Китай се възползват от това.
Москва се превърна в сериозна сила в няколко региона поради комбинацията от ефективна дипломация и енергийна политика. В допълнение към това външните политически пропуски на Вашингтон (грешки като скорошното неочаквано изтегляне на американските войски от Северна Сирия ) създадоха вакуум във властта, за да могат да се възползват други участници.
Вероятно Русия вече се е превърнала в най-важния арбитър в Близкия изток. Плановете на Москва обаче не са регионални, а глобални. Първата среща на върха Русия-Африка е свидетелство за мащабните амбиции на Кремъл.
Москва също полага усилия за постигане на силна обвързаност с няколко държави от Латинска Америка. Още от доктрината „Монро“ от 1823 г. САЩ разглеждат Централна и Южна Америка като свой „заден двор“. Държави като Венецуела обаче се съпротивляват на силата и влиянието на Вашингтон. Следователно, когато слухът за продажбата на най-голямата енергийна компания на Южна Америка на руската "Роснефт" достигна до обществеността, във Вашингтон се появи паника.
Държавната петролна компания на Венецуела PDVSA се оценява на 186 млрд. долара и е икономическият двигател на страната. Районът на Ориноко, където се произвежда по-голямата част от петрола там, съдържа приблизително 300 млрд. възстановяеми барела петрол и е най-големият ресурсен източник в света.
Въпреки огромните енергийни резерви Венецуела е заседнала във водовъртежа на икономически и политически крах. Политическите сътресения на страната се точат от години. Парламентът на страната, който е доминиран от опозицията, беше премахнат от президента Николас Мадуро и неговия режим.
Въпреки международните санкции и лошото управление на PDVSA Каракас едва успява да устои на бурята. В момента дългът на страната е със 738% по-голям от стойността на износа ѝ. Бъдещето на Венецуела е в ръцете на малък брой държави, които притежават по-голямата част от дълга ѝ в размер на 156 млрд. долара. Именно Русия и Китай държат лъвския дял там.
Голяма част от производството на петрол на PDVSA е обвързана с изплащането на дългове. В комбинация с икономическите и социалните кризи, които са факт и в момента, това води до голям проблем с паричните потоци, водещ до порочен икономически цикъл. Освен това експлоатацията на ресурсите в Ориноко изисква големи инвестиции за поддържане на производството поради отдалеченото им местоположение. Мащабното изтичане на мозъци и лошото управление на PDVSA свиха производството на петрол в страната с 1,1 млн. барела на ден от 2014 г.
(Частичната) продажба на PDVSA би създала някои очевидни предимства и за двете страни. Огромната тежест на дълговете на Венецуела пречи на икономическото съживяване. Облекчаването на дълга може да смекчи финансовия натиск с надежда за възстановяване на икономиката. Поне на това се надяват политиците. Освен това Каракас може да разчита на руската подкрепа в регион, който все още е доминиран от САЩ, където военната конфронтация представлява дълготрайна заплаха. Москва от своя страна може да засили позициите си на световния петролен пазар и да добави най-големите запаси от петрол в света към своя растящ списък с активи.
Въпреки слуховете обаче остава неясно дали съкровището на Венецуела ще бъде продадено. Първо, дългът на Каракас към Пекин, оценяван на около 60 млрд. долара, е далеч по-голям от дължимия на Москва. Би било по-разумно Мадуро и компания да се насочат към продажба с китайците, за да получат облекчение по отношение на дълга, особено като се има предвид, че Китай разполага с далеч по-големи финансови възможности от Русия.
Второ, политическите рискове са много по-големи, отколкото Русия може да преглътне, ако се намеси активно в политическата сеизмичност на страната. Кризата във Венецуела далеч не е приключила и е изключително трудно да се предвиди резултатът от нея.
И накрая, Венецуела не е Сирия. Москва ще стъпва внимателно, за да не провокира САЩ, особено след като предстоят избори догодина.
Руските компании обаче ще продължат да инвестират и Кремъл ще запази присъствието си в южноамериканската страна. Политическите рискове създават несигурност и прогонват бизнеса. Поддържаните от държавата руски компании обаче имат както политически, така и финансови цели. Инвестициите, предразположени към рискове, потенциално имат много по-големи финансови приходи и политически резултати, ако бъдат успешни. Венецуела може да се окаже добра политическа и финансова инвестиция от гледна точка на Москва.
18:58 | 13.09.22 г.