Демократичната история на Франция е драма в пет действия - досега. Пет пъти в историята си république française се възстановява, за последен път през 1958 г., когато Шарл дьо Гол става президент с нова конституция. Тази конституция дава на френския президент големи правомощия, които Макрон току-що използва, за да прокара с указ спорната пенсионна реформа.
Президентът е „най-близкото нещо до избираем диктатор в развития свят", пише в този анализ, който си струва да се прочете във Financial Times. В него живеещият в Париж автор Саймън Купер разнищва причините за настоящата голяма вълна от протести във Франция.
Това, което прави текста специален, е, че Купер навлиза по-дълбоко в темата от много други анализи. Защото да, разбира се, този протест е заради пенсионната реформа, но може би става дума и за нещо повече, поне според тезата на Купер: институционалната конституция на страната, дистанцията, която се е създала между президента и населението.
Франция беше в смут още преди едностранното решение на Еманюел Макрон от миналата седмица да повиши минималната обща възраст за пенсиониране от 62 на 64 години, след като не успя да прокара промените в парламента. В Париж, след зимата на поредица стачки, метрото се превръща в теоретично понятие, а плъховете претърсват купища несъбрани отпадъци. Върхът на неспокойството в Париж вероятно беше достигнат миналата събота с демонстрация за плъховете. „НЕ, плъховете не са отговорни за всичко, което не е наред във Франция!" - заяви групата организатори Paris Animaux Zoopolis.
Гневът на французите надхвърля пенсиите и високомерието на Макрон. Налице е обобщен, дългосрочен гняв срещу държавата и нейното олицетворение - президента. След 20 години живот в страната авторът е свикнал с презумпцията на французите, че когото и да изберат за президент, той е идиотски злодей, а държавата, вместо да бъде тяхна колективна еманация, е техен потисник. Но непопулярното прокарване от Макрон на по-висока пенсионна възраст без вот увеличава риска французите да последват американците, британците и италианците и да гласуват популистки, като изберат Марин льо Пен през 2027 г. Гласовете на крайната десница на втория тур на президентските избори постепенно растяха през този век и достигнаха 41% през миналата година.
„Разочарованието от президента се вижда от рейтингите на одобрение. Митеран (президент от 1981 до 1995 г.) и Ширак (1995-2007 г.) обикновено са имали рейтинг на одобрение между 40 и 60%, според социологическия институт Kantar Sofres. Последните трима президенти обаче - Никола Саркози, Франсоа Оланд и Макрон - обикновено имат рейтинг на одобрение между 20 и 40 процента“, пише авторът.„Днешната управляваща класа е съставена в непропорционално голяма степен от бели синове на висшата класа, притежаващи добро образование [...]. Ако не са от Париж, те обикновено се преместват там още като тийнейджъри, като Оланд, син на богат лекар от Нормандия, или Макрон, син на невролог от Пикардия“.
Ако анализът на Купер е верен, Франция няма да намери спокойствие. Нови вълни на протести ще се появяват отново и отново, вероятно с по-голяма честота, докато нещо не се промени в структурата на републиката. Така например властта на президента би могла да бъде ограничена, а ролята на общините - засилена. Такава конституционна промяна би могла да се превърне в наследството на Макрон.
Докато дойде шестата република обаче, ще продължи да се прилага специфично френското разделение на властите: „Днес Франция има три власти: президентството, съдебната власт и улицата“. Ако президентът реши да направи нещо, считано за нередно, само улицата може да го спре - като спре държавата чрез протести и стачки. „Улицата и президентът рядко търсят компромис. Ту единият печели, другият губи, ту обратното, пише FT с целия сарказъм, който англичаните изпитват към французите.
07:17 | 29.03.23 г.
