Представеният документ e начална версия и вероятно ще претърпи значителна преработка, преди да бъде изпратен на Европейската комисия за разглеждане и одобрение. Какви са основанията да виждаме нужда от промяна в подхода и структурата на представяне и съдържанието на плана, обобщава Лъчезар Богданов от Института за пазарна икономика (ИПИ):
Първо, този план се пише, за да може България да има достъп до финансиране от Механизма за възстановяване и устойчивост на ЕС (който, между другото, още не е одобрен, но така или иначе всички надежди са, че това ще стане). Механизмът обаче не е просто допълнение към многогодишната финансова рамка на съюза, той не предполага всяка страна да създаде една нова оперативна програма или да прикачи „кръпки“ към останалите. Всъщност, това е инструмент за директни фискални трансфери към (някои) страни членки, своеобразна иновация в историята на съюза, но това е обект на друг анализ. Аргументацията зад него е много проста – в криза публичните приходи спадат, дефицитите се увеличават, и това свива „фискалното пространство“ за финансиране на разходи, особено в страни, които и преди пандемията имат висок дефицит и държавен дълг. Ако са изложени на натиск от дълговите пазари за бързо свиване на дефицитите, правителствата първо „жертват“ капиталовите разходи – очевидно е по-трудно политически да режат заплати, пенсии, социални помощи, пари за болници и т.н.
Замисълът зад цялото начинание, с две думи, е да предотврати това чрез комбинация от грантове и заеми– облекчаване на този натиск, така че държавите да продължат да харчат. Разбира се, всичко това става под условие – инвестициите да са обвързани с план за възстановяване и устойчивост и заедно с тях да се правят реформи. Реформите са тоягата на „спестовните“ в ЕС, които не могат да приемат трансфери към „южняците“ , с които последните да продължат да водят старите си икономически и бюджетни политики. Но извън политическата игра, съвсем очевидно е, че всяка трансформация е процес, които налага промяна както в частния, така и в публичния сектор, а това изисква нова подредба на стимулите, правилата, регулациите. Комбинацията от реформи и инвестиции очевидно трябва да допринася за постигане на икономически растеж – точно тази причинно-следствена връзка трябва да бъде показана в националните планове. Още повече, изрично е записано изискването реформите и изобщо приоритетите на националните планове да отчитат препоръките към всяка страна в рамките на европейския семестър – а именно, да адресират структурни проблеми, които спират или ограничават гъвкавостта на икономиките и увеличаването на потенциала за растеж.
Правилата на механизма, както са предложени, предполагат средствата да бъдат интегрирани в националните бюджети – още една фундаментална разлика с управлението на средствата за кохезионната политика, например. Без да е казано толкова директно, тези грантове ще допълнят приходите в националните бюджети, така че да свият поне малко иначе неизбежно високите дефицити. Но това означава и друго – че проектите и дейностите, които страните искат да покрият от ЕС, трябва да са интегрирани в цялостната бюджетна рамка, да са част от общата политика. Националните планове не са „добавка“, своеобразен списък от някакви нови инициативи, които се появяват само защото има грантове, а управлението във всички останали социално-икономически сфери си тече паралелно. Затова и структурата и съдържанието не трябва да изглежда като нова оперативна програма.
Обратно към България и представения първи вариант на плана: какво може да се промени?
Като начало планът, дори без да има претенция за цялостна дългосрочна управленска програма, трябва да бъде интегриран с националната политика. Абсурдно е в плана да не се говори никъде за приоритетите в бюджета за 2021 г. и изобщо в средносрочната бюджетна рамка до 2023 г., както е абсурдно и в дискусиите за фискалната политика да не фигурира никъде връзката с плана. Отново – това не е нова оперативна програма с различни цели и механизъм на финансиране.
Това е важно, защото целта е плановете да започнат да се изпълняват веднага, а не тепърва да се измислят нови проекти, които ще се реализират след 2022-2023 г. Преглед на заявките в поне няколко страни, включително Естония, Италия, Испания, Франция показва, че те залагат на дейности, които ще се извършват още през 2021 г. и са предвидени в общите им бюджетни рамки. От публичното говорене по плана у нас все повече се натрапва усещането, че правителството се стреми да „договори“, каквото е изискването, 70% от ресурса до края на 2022 г. – което предполага реално изпълнение в следващите години. Ако отчитаме динамиката на икономическия цикъл, един лев, инвестиран през 2026 г. има съвсем различен ефект от един лев, похарчен още през 2021 г.; хубаво е да има впечатляващи и добре премислени идеи за след пет години, но възстановяването и растежът трябва да почнат максимално скоро. Отново,
Планът трябва да даде заявка за очакван социално-икономически ефект - измерен през показатели за растеж на БВП, инвестиции, работни места, доходи, производителност, технологично обновление, социално включване и т.н. Не е достатъчно да се сложи накрая анекс с индикативните цели и индикатори, записани във визията „България 2030“. Това не може да стане и без общ „разказ“ за вписването на отделните дейности в плана; този разказ трябва да дава отговор кои точно структурни проблеми и бариери пред растежа преодоляваме с реализацията на плана. Вече писахме за това каква би следвало да е общата философия на плана, а и Европейската комисия публикува насоки и препоръки към националните правителства. Ясно е, че това е нов инструмент и няма учебник за идеални планове, нито има гаранции, че другите правителства са задължително на прав път, но все пак бърз преглед, от Франция до Италия и Испания показва, че там са дефинирани поне няколко отчетливи амбиции за промяна. Някои искат да правят мащабна данъчна реформа, други искат да привличат релокиращи се индустриални гиганти; България може да включи други инициативи, които да са отговор на предизвикателствата у нас.
10:46 | 14.09.22 г.