Имагинерният политически център на Европа рискува да подхрани популизма

В Европа идеята за политическия център никога не е била толкова модерна. Изглежда, че центризмът е балсамът за успокояване на популистките рани на европейските демокрации.

Президентът на Франция Еманюел Макрон го стартира през 2017 г. В Германия също се очертава коалиция, обхващаща политическия център. Що се отнася до Италия, правителството на националното единство на премиера Марио Драги прави всичко възможно, за да изтрие самата идея за партийност. Има ли обаче този център някаква идеологическа същност, пише в свой анализ за FT Катрин Фиески, основател и главен изпълнителен директор на изследователската и консултативна група Counterpoint.

Една година пандемичен натиск направи много за взривяването на консервативните финансови принципи. Това увеличи скептицизма към елитите и популистките подозрения към институциите на ЕС. Европейските политически партии бяха издигнати от съответните си гравитационни центрове под смъртна заплаха.

Колективното предаване на целесъобразен, а не идеологически значим център, предхожда пандемията. Отчасти това е резултат от много разпространената история за краха на разделението между ляво и дясно. Най вече това е резултат от политически опортюнизъм: удобен начин за партиите да стоят на едно място, тъй като електоратът се трансформира под тежестта на тектонските промени, били те цифрови, екологични или геополитически.

Докато избирателите се адаптират, партиите просто чакат. Какво по-добре време за неангажиране от това?

Макрон беше избран през 2017 г. отчасти, защото беше достатъчно разумен, за да улови вълната. Той се възползва максимално от взрива на френската политическа класа, обитавайки относително безопасния и напълно ковък политически център.

Четири години по-късно идеологическата кухина в неговата линия е очевидна, както и фантазията на неговата партия за центъра. Френските избиратели продължават да се идентифицират с ценностите ляво-дясно. Изграждането на последователна центристка позиция ще отнеме много повече работа, отколкото Макрон е свършил.

В следващата коалиция на Германия изглежда, че Зелените ще се впуснат в центристкия водовъртеж. Ръководството на партията е решено да подслони всички под шапката си, с изключение на крайно дясната, популистка Алтернатива за Германия. В страната на широките коалиции се комбинират края на ерата на Меркел, неспокойни избиратели и разклатени трансатлантически отношения, което изисква форма на приемственост, която Зелените е малко вероятно да осигурят.

Италия беше обект на поляризация, след като през 2018 г. се отклони диво от невероятния съюз на леви и десни популисти към не по-малко нестабилното правителство на левите популисти и социалдемократите. Сега, благодарение на високомерието на своите политически лидери и ловките маневри на президента Серджо Матарела, страната се озова с напълно неправдоподобното правителство на националното единство на Марио Драги.

Това си е същинско чудо за страната. Драги е на почит и у дома, и в чужбина и получи почти единодушна подкрепа. Дори твърдо дясната Лига на Матео Салвини се присъедини към този безсрамно центристки еврофилски съюз. Единството сигнализира за решимост за достъп до фондовете на ЕС за възстановяване след пандемията, както и отчаян стремеж към постоянно изплъзващото се равновесие.

Наистина ли обаче старата Европа е правила нерешителен центризъм? Вярно е, че в северните демокрации компромисът е политическа ценност. Има ли обаче центристка европейска традиция или всичко е някак между другото, като отразява отношенията на ниво ЕС с партньори като САЩ и Китай?

С помощта на либералната политическа традиция либералните демократи на Обединеното кралство вероятно се доближават най-много до центъра. И там обаче партията привлича по същество съвкупност от гласоподаватели отляво и отдясно, което създава илюзия за центристка позиция. Борбата на партията свидетелства за трудността да бъде повече от баласт за някоя от другите две големи партии.

Що се отнася до Централна и Източна Европа, един от отличителните фактори е политическият мираж на центристки либерализъм, в който западните сили насърчават региона да вярва от 90-те години насам. Това поражда политически стил, който се определя от популизъм, чието подозрение към либералните елити не показва признаци на отслабване.

Някои може да твърдят, че центърът, независимо дали е реален, или въображаем, не е лошо място, към което да се стремим. Парадоксът е, че в своята безсмисленост този фантомен център може да подхранва именно онзи консенсус, който предизвиква голямата популистка реакция както на изток, така и на запад.