Икономическият бум и гражданският упадък съжителстват в САЩ

Ето няколко двойки факти за съвременните САЩ. Икономиката добави 850 хил. работни места за един месец; една трета от избирателите смятат, че последните президентски избори са били фалшифицирани. Затваряне без мирновременен аналог костваше само 3,5% от БВП; щат с размерите на Джорджия ограничава независимостта на изборните служители. На ниво от 7%, очакваният икономически растеж тази година е като този от средата на 2000-те години в Китай; подложен два пъти на импийчмънт президент е почти фаворит за следващата номинация на републиканците, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Икономическите и гражданските перспективи на Америка едва ли биха могли да бъдат по-различни. Войната срещу клишето ме спира да цитирам първото изречение от „Приказка за два града“. Но американците наистина могат да твърдят, че имат едновременно всичко и нищо пред себе си, като се наслаждават на пролетта и понасят зимата едновременно. Тяхната нация е достигнала до някакъв вид благоденстваща дисфункция.

За определен вид материалисти, сигурни, че икономиката движи всичко - от индивидуалната престъпност до националната политика, това е неприятно. Достатъчно лошо беше, че забогатяването на Китай не го превърна в една огромна Нидерландия с многопартиен плурализъм. Още по-лошо е, че дори САЩ се противопоставят на евентуалната връзка между икономическия и политическия прогрес. След епоха, в която изпревариха в иновациите Западна Европа и Япония, те не успяха да извършат безкръвна смяна на властта.

Сега САЩ са с между една четвърт и една трета по-богати от Великобритания. Но изборите в коя държава през 2024 г. ви създават по-неприятно усещане? САЩ имат по-високи доходи на глава от населението дори от Германия. Но на коя демокрация бихте заложили, че ще бъде функционираща към средата на века?

В определен смисъл изглежда, че гражданската възвръщаемост на икономическия растеж е нулева или дори отрицателна. Теорията на левицата е, че разпределението е по-значимо от самия мащаб на богатството или от неговия темп на растеж. Твърде голямата разлика между богатите и бедните изпитва якостта на техните граждански ангажименти.

Има обаче и по-мрачно обяснение: че нещо, свързано с просперитета само по себе си освобождава избирателите да си играят с политиката. Наречете го екстремизъм за развлечение. В „Краят на историята и последният човек“, може би най-цитираната книга, която никой не довършва, Франсис Фукуяма предупреждаваше за това.

Каквато и да е причината за него, отделянето между икономическото и гражданското в Америка лесно би могло да е благоприятно. Въпросът не е, че една богата страна е толкова политически разбита, а че една политически разбита държава е толкова богата.

В този аспект американското възприятие за упадък губи смисъл. Ваймарска Германия и Рим преди Цезар са сред крехките републики, на които Америка напомня. Но всъщност нейната продуктивна хаотичност не предполага нещо по-обезпокоително от следвоенна Франция.

Между 1945 г. и 1975 г. Франция се радва на години на материални печалби, които все още са възхвалявани като „Славните тридесет“. През този период политическото досие на страната включва: за малко убийство на президент; алжирската война, която официално беше гражданска; Суецката криза; полуоткъсване от водения от САЩ Запад; разпадането на Четвъртата република; почти монархическо управление по времето на Шарл дьо Гол; и най-сериозните граждански вълнения в паметта. Франция на добрия живот и грандиозните проекти беше същата Франция, която частично забрани „Скръбта и състраданието“, цяло поколение след нацистко-френската колаборация, която книгата документира.

Изводът тук е утешителен или смразяващ, според вкуса. Една държава може да просперира въпреки политиката си. Отвъд институционалния минимум - данъчна администрация, неподкупни съдилища - възможно е да се кара с жестока дисфункционалност. САЩ имат голямо малцинство от хора, които са недостижими в реакционната си параноя. Те също така имат прогресивна периферия, която разглежда далтонисткия либерализъм като старо мислене.

По целия път до паравоенните десни и обучените в кампуси теоретизиращи леви, портретът на Америка като Франция от средата на 20-ти век е валиден. Не по-малко умело от тази друга република обаче тя изолира мрачния си обществен образ от икономиката, която просто прави това, което прави. Погледнато от този ъгъл, Калифорния не е своеобразен свят, а нацията в миниатюра: място, където съжителстват жалката политика и едва правдоподобния динамизъм.

Не споменавам тази устойчивост, за да я похваля, поне не без притеснения. В крайна сметка това трябва да е покана за по-късни проблеми. Ако флиртът с маниаци, демагози и нихилисти имаше съществена цена, избирателите щяха да се отдръпнат от него. В момента има толкова малко разходи, свързани с това прахосничество на време, че само скъперник би ги обвинил. Докато екстремизмът е безплатен, поне икономически, какъв е стимулът на заблудения гражданин да стане умерен? Само честта му, може би, и предчувствието, че дори една суперсила не може да язди късмета си безкрайно.