Европа не може да си позволи да изостави САЩ в Индо-Тихоокеанския регион

Залите на престижния петзвезден хотел „Паласио“ в португалския град Ещорил са пълни със снимки на гости, датиращи до един век назад, предимно европейски кралски особи, лишени от власт, но и други величия. Иън Флеминг отсяда тук по време на Втората световна война, както и Душко Попов, югославският двоен агент, за когото се твърди, че е прототипът на Джеймс Бонд. Тук са заснети сцени от филма „В тайна служба на Нейно Величество“.

„Паласио“ е добре поддържан както винаги, а легендарният професионализъм на персонала е запазен. Все пак човек инстинктивно чувства, че най-добрите дни на хотела са отминали. Въпросът е дали същото важи и за трансатлантическия алианс, темата на ежегодния политически форум Ещорил, който се проведе в хотела на 18 октомври, пише Уилиъм Галстън за Wall Street Journal.

За първи път от края на Втората световна война САЩ са изправени пред борба на два фронта. Те са най-мощният член на отдавна създадения трансатлантически алианс, с цел да сдържа и възпира Русия, а също и на събиращ се съюз, който ​​да попречи на Китай да доминира в Тихия океан. Процесите в тези формации се влияят взаимно, в немалка степен, защото американската мощ е централна и за двете. Позицията на Европа по тихоокеанските въпроси ще има отражение върху трансатлантическите проблеми.

Въпреки силните възражения на САЩ Германия завърши газопровода „Северен поток 2“, бетонирайки зависимостта си от Русия в енергийно отношение и отслабвайки застрашената украинска демокрация. С покачването на цените на енергията Владимир Путин не се поколеба да използва този тръбопровод като политическо оръжие. Междувременно Франция се присъедини към Германия в настояването за по-мека позиция спрямо Русия, отколкото САЩ и повечето страни от Централна и Източна Европа могат да приемат.

Разминаването между Европа и САЩ по политиките в Тихия океан е още по-дълбоко. В реч пред Световния икономически форум през януари германският канцлер Ангела Меркел отхвърли твърдата позиция спрямо Китай, оформящото се ядро на американската външна политика през 21-ви век, което е подкрепено от двете политически партии на САЩ, които са единни за малко други неща. „Много бих искала да избегна изграждането на блокове“, каза тя. „Не мисля, че би било справедливо за много общества, ако трябва да им кажем, че е нужно да избират страна в противопоставянето между Съединените щати и Китай. Това не е моето разбиране за нещата."

Говорейки пред Атлантическия съвет месец по-късно, френският президент Еманюел Макрон нарече исканията за европейско единство срещу Китай „контрапродуктивни“. В случай, че някой не е разбрал, финансовият министър на Макрон, Бруно Льо Мер, наскоро заяви, че: „Съединените щати искат да се противопоставят на Китай. Европейският съюз иска да приобщи Китай“.

Ако лидерите на двете най-могъщи европейски нации са сериозни относно приемането на политика на неутралитет в нарастващата борба между САЩ и Китай, това неминуемо ще има отрицателни последици за трансатлантическите отношения.

Междувременно Китай играе дълга игра, за да увеличи влиянието си в цяла Европа. Държавни китайски фирми притежават значителни дялове в повече от дузина европейски пристанища. Една от тези компании има оперативен контрол на гръцкото пристанище Пирея до поне 2052 г. и е инвестирала близо 1 милиард долара за подобрения в съоръженията му. Случайно ли е, че Гърция през 2017 г. блокира резолюция на ЕС, осъждаща репресиите на Китай срещу продемократичните дисиденти, наричайки критиката към Китай „неконструктивна“? Гръцкият министър на корабоплаването безцеремонно защити действията на страната си: „Имаме право да вземаме решения въз основа на собствените си интереси“.

Китай също така засилва дипломатическия и военен натиск срещу Тайван. Успехът на Китай да си възвърне тази процъфтяваща демокрация със сила ще подкопаят американските отношения в Източна Азия и Тихия океан и ще отворят вратата за китайското господство в региона. Това се превърна в основна грижа за отбранителната и външната политика на Америка, като Европа не може да остане безразлична.

В скорошна статия за WSJ Андерс Фог Расмусен, бивш генерален секретар на НАТО, подчертава тази нова реалност. „Ако Америка загуби своето господство в Индо-Тихоокеанския регион, това ще предизвика ударна вълна в глобалния баланс на силите, която ще достигне и Европа“, написа той.

Расмусен критикува късогледия меркантилизъм, който той вижда в икономическите отношения между Европа и Китай, и предупреждава Европа да не се изкушава да действа като балансираща сила между Китай и САЩ. В битката за глобално превъзходство, заключава той, Европа не може да остане встрани без да намали ангажимента на Америка към трансатлантическия алианс. Колкото по-рано европейските лидери признаят, че Расмусен е прав, толкова по-добре.