С решението си за парламента Борис Джонсън пусна духа от бутилката

Една от най-големите опасности за всяко общество е „умората от възмущението“. Симптом на това състояние имаме, когато толкова много хора са били гневни толкова дълго, че ужасните злоупотреби с власт вече изглеждат почти нормални. Повече от десетилетие след финансовия крах, след девет години на мъчително орязване на публичните разходи и данъчните облекчения, три години след яростно оспорвания референдум, слабото лидерство поставя Великобритания в състояние на поляризирана опасност. Това е плашещо за хора в цялата страна, но представлява най-голяма заплаха за най-уязвимите - а вече и за самата демокрация, пише представителят на Лейбъристката партия Шами Чакрабарти за Guardian.

Идеята за разпускане на парламента (да не се залъгваме с екзотичния термин „пророгация“), за да може едно твърдо дясно правителство на малцинството да може да постигне по-лесно Brexit без споразумение на 31 октомври, беше предложена за пръв път от Доминик Рааб през юни, по време на кампанията за определяне на нов лидер на Консервативната партия. Оттогава Борис Джонсън отказва да изключи този вариант. Така че публикуваната миналия уикенд информация за изтеклите имейли, разменени между канцеларията на премиера и главния прокурор, едва ли дойде като гръм от ясно небе.

И въпреки това, по думите на измислената антитеза на Доналд Тръмп, президентът Бартлет от сериала „Западното крило“: „Възможно ли е да бъдеш смаян и в същото време да не си изненадан?“.

Когато лидерът на Лейбъристката партия Джереми Корбин поиска официалното ми становище по въпроса, сметнах за възможно да го дам с пълна увереност (по причини, които ще обясня). И все пак това беше отрезвяваща задача за някой, който винаги е вярвал, че поне във Великобритания голямото мнозинство на депутатите, независимо колко са разделени по всички останали въпроси, изпитват уважение към нашата представителна демокрация и Камарата на общините, в която имат привилегията да заседават.

След избирането на Джонсън (с 66 на сто от гласовете на членовете на Консервативната партия, общо по-малко от 160 000 души), новият премиер и неговите съветници показаха ясно зловещата си визия. На тях не им подхожда да се опитват да получат мнозинство в Камарата на общините, което да подкрепи плана им да предадат страната и нейната предизвикваща завист по цял свят здравна система в ръцете на един благодарен президент на САЩ. Общите избори през 2017 г. (от които произтича мандатът на повечето лейбъристки депутати) не значат за тях нищо. Вместо това те смятат, че правото им да управляват произтича от резултатите от референдума през 2016 година. Така че тяхната стратегия е да противопоставят парламента срещу „народа“. Аз ще кажа само, че независимо от отвратителната анти-политика, този аналит е неприемлив според британското конституционно право.

Водещото становище в отношенията между правителството и парламента (и между прерогативната и законодателната власт) е издадено от нашия Върховен съд през 2017 година. Случаят Милър се отнася до въпроса дали само прерогативната власт може да се използва за задействане на чл. 50.

Правителството на Тереза Мей твърдеше, че може и загуби с 8 срещу 3 гласа. Важно е обаче, че всичките 11 съдии заявиха напълно единодушно, че върховенството на парламента остава главен и всеобхватен принцип на нашата конституция. Те заявиха ясно, че резултатът от референдума е въпрос с огромно политическо значение, но той не променя закона. Референдумът се състоя само благодарение на решение на парламента и според нашата система, никой премиер не може да управлява без достатъчна парламентарна подкрепа. След като не беше допустимо чл. 50 да бъде задействан без разрешението на парламента, едва ли може да бъде сметнато за приемливо депутатите да бъдат „заключени извън залата“, за да им се попречи да възпрепятстват плановете на Джонсън.

Колкото до тези, които казват „Писна ми от липсата на споразумение в Камарата на общините“: разбирам недоволството и се радвам, че опозиционни депутати вече седнаха да разговарят конструктивно с лидера на опозицията. Вярвам също, че последната проява на пренебрежение към нашата конституция ще накара дори свръхлоялни до момента консерватори да се осъзнаят. Ако сега позволим „спиране на работата“, канцеларията на премиера ще може да си позволи не само Brexit без споразумение. Ако продължаването на Brexit е достатъчно извинение, защо да не спрем работата на парламента и за да се справим със социалните, икономически и граждански последствия? Защо не в случай на война? Парламентът заседаваше по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война, дори когато Камарата на общините беше бомбардирана. Десни или леви, в правителството или извън него, никой не гласува за това и моделът за подражание на Джонсън - Уинстън Чърчил, сигурно се обръща в гроба си.

И въпреки това сега премиерската канцелария казва, че това не е обсъжданото през лятото зловредно прекъсване на работата на парламента. Това е нещо различно, „стандартно“ прекъсване преди реч на Кралицата. Никой не се хваща на това. Всяко невъздържано изказване, хвърлящо вината върху депутатите, изпраща духа по-далеч от бутилката. Ако искате да нарушите устоите на британската конституция, е най-добре да не губите толкова време, издавайки намеренията си.