От Франция до Великобритания: Популистите обещават ред, докато сеят хаос

Избори в страна, потънала в политически хаос, почти винаги биват спечелени от партията, която обещава ред. Обществената умора след години на нестабилно управление на торите е причина за убедителната победа на лейбъристите през 2024 г., а не която и да било тема в предизборната програма на Киър Стармър. Във Франция Марин льо Пен, лидер на крайнодясната партия „Национален сбор“, е напът да спечели президентските избори догодина с обещание за „възстановена власт и сигурност“ за страна, която е прекарала години в циклично колебание между изтощителна стагнация и експлозивна криза, пише Guardian.

През последните дни Льо Пен получи възходящ импулс от пламтящите градски центрове и плячкосаните магазини, докато студентските демонстрации мутираха в бунтове. Уличната конфронтация е по-стандартна характеристика на политическия репертоар във Франция, отколкото в повечето установени демокрации, но разрушенията са обезпокоителни по всякакъв начин.

Правителството на президента Еманюел Макрон, отслабено от липсата на парламентарно мнозинство, изглежда неподготвено за мащаба на вълненията. Имаше достатъчно индикации, че се готви нещо голямо. Това, което започна с отчаянието на гимназисти от занемареното състояние на средното образование, прерасна в обща мобилизация на гняв срещу високите разходи за живот и липсата на икономически възможности. Агресивните полицейски тактики радикализираха тълпата. И така политическата ярост отстъпи място на опортюнистични грабежи.

Премиерът Себастиан Льокорню обвини „ултралеви“ провокатори , че подстрекават към безредици като част от стратегия за тласкане на страната към хаос в навечерието на изборите. Жан-Люк Меланшон, кандидатът за президент на крайната левица, възрази като посочи, че насилието е естествен страничен продукт на дегенерираща репресивна държава, която се опитва да дискредитира съпротивата, и че протестите са канал на героичния дух от май 1968 г.

На 75 години Меланшон е достатъчно възрастен, за да помни онази парижка пролет на революционния плам. Той има силна подкрепа сред сегашното поколение студенти-активисти, но бунтовническата му реторика обезпокоява части от консервативна Франция. Неговата острота може да вкара Льо Пен в Елисейския дворец.

В миналото тя е била блокирана по пътя към президентския пост от коалиции от умерени и леви избиратели, които се обединяват, често без ентусиазъм, зад кандидата, който е в най-добра позиция да я спре. Напредъкът на Републиканската партия в парламента е бил спиран по същия начин, въпреки че в момента е най-голямата партия там.

Макрон два пъти е бил бенефициент на тази динамика, но не може да се кандидатира отново, няма очевиден наследник и е толкова непопулярен, че целият либерален център сега страда.

Настоящите проучвания показват, че „републиканският фронт“ би се разпаднал, ако единствените имена на втори тур са Меланшон и Льо Пен.

Френската криза не е останала незабелязана отвъд Атлантика, където е разглеждана през изкривената призма на идеологията на MAGA. Доналд Тръмп обясни, че „Франция гори“, защото страната е залята от имигранти „с омраза в сърцата си“. Джей Ди Ванс се съгласи с реториката, че „западните либерали“ са виновни за отварянето на европейските граници за „третия свят“ и посъветва американските избиратели да гледат на френското нещастие като на предзнаменование за бъдещето, ако Конгресът бъде спечелен от демократите на междинните избори следващия месец.

Усилията на републиканците да представят съперниците си като катализатори на националната разруха имат ограничен успех, тъй като Тръмп е очевидният двигател на хаоса. Демократите не са започнали войната в Иран. Нито пък са създали безумна търговска политика, която отчужди приятелите на САЩ, превръщайки дори Канада във враг.

Това е често срещан проблем за действащите демагози. В опозиция се предлагат прости решения на сложни проблеми: мита като лек за индустриалния упадък; експулсиране на нелегални имигранти като отговор на всяко социално и икономическо оплакване; доверие в преценката на лидера като отговор на всичко останало.

На власт тези механизми не успяват да донесат обещаните ползи. Някой трябва да бъде обвинен. Категориите на нежеланите елементи се разрастват. Медиите, университетите, съдилищата и опозиционните партии са наричани корумпирани или предателски. Но чистките нарушават гладкото функциониране на страната. Те са вредни за икономиката. Ето как несигурният лидер преминава през зъбчатите колела на тиранията. Жаждата за контрол поражда несъгласие, което се атакува като заплаха за обществото, изискваща по-драконовско прилагане на закона. Когато това провокира по-решителна опозиция, дисидентите се заклеймяват като екстремисти, които застрашават обществената безопасност.

Тръмп вече върви по този път. Може би ще ускори темпото още повече след междинните избори. Един от вариантите е да отправи фалшиви твърдения за изборни измами, отричайки валидността на резултатите, които, ако бъдат оставени в сила, биха дали възможност на демократите да държат под отговорност един нелоялен президент. Неговият деспотичен темперамент и опитът да не иска да признае каквато и да е електорална слабост предполагат, че той по-скоро би предизвикал конституционна криза с екзистенциални измерения за американската демокрация, отколкото да се съгласи на съжителство с недружелюбен Конгрес. Той ще потопи страната още по-дълбоко в хаос и ще настоява нацията да се обедини около него като единствения, способен да възстанови реда.

Това е стандартна авторитарна оперативна процедура. Подпалвачите се преструват на ужасени от пожарите, които разпалват. Те се носят в пожарникарски костюми и поръсват пламъците с бензин.

Това е ролята, за която Льо Пен се подготвя сега във Франция. Ако спечели изборите догодина, негативната реакция отляво ще бъде свирепа. Това предизвикателство ще бъде посрещнато с готовност от встъпващия в длъжност президент, който вероятно ще търси претекст, за да обяви национално извънредно положение и да преобрази републиката в средство за личната си власт.

Радикалнодесните партии във Великобритания мечтаят за подобна възможност. Те се наслаждават на зловещите картини на обществен разпад. Понякога фантазията е прикрита като предупреждение за опасностите от неконтролираната имиграция, но нетърпението за насилствена разплата никога не е далеч от повърхността. За Рупърт Лоу, лидер на „Възстанови Великобритания“, изглежда не си прави труда да скрие задоволството си. Миналата седмица той каза, че неговата програма със сигурност ще предизвика „граждански вълнения и бунтове“ и че „това, което трябва да се случи, ще бъде изключително болезнено“.

Състезавайки се за гласове с „Реформирай Великобритания“, партията на Лоу въвлече Найджъл Фараж в надпревара във въоръжаването с фанатична антимигрантска реторика.

Статутът на Фараж като по-сериозен претендент на електоралната арена му позволява да прокарва идеи, които някога са били очевидно крайни – например масови депортации – като политика. Това не ги прави автоматично популярни. Има аудитория за етнически селективен национализъм, но тя има таван. Гласоподавателите, мотивирани от решимостта да блокират Фараж, са повече от тези, които искат той да бъде внедрен на „Даунинг стрийт“.

За да се заеме с властта, „Реформирай Великобритания“ трябва да спечели гласовете на онези избиратели, които Льо Пен вижда да си проправят път през тлеещите руини на френската политика: хора, изтощени и объркани от разпадащата се система, без надежда, че настоящите власти могат да върнат страната в правилната посока, и склонни към аргумента, че фанатичните леви са по-заплашителните агенти на хаоса.