Защо Франция гори?

Всеки, който се е разхождал по парижките булеварди в неделя следобед, вероятно е усетил „срама и гнева“, за които говори президентът Еманюел Макрон след уикенд на безредици.

Разбити витрини, заковани с дъски прозорци и овъглени импровизирани барикади напомнят за грабежите, които засегнаха около 1500 магазина в цялата страна. Десетки тежко екипирани полицаи все още бяха на пост с вдигнати щитове – след нощ, в която само във френската столица бяха задържани 500 души. А насред целия този хаос един-единствен минувач с метла, който тихо метеше счупени стъкла, пише колумнистът на Bloomberg Лионел Лорен.

Не само Франция е под напрежение. Гневът, породен от растящата инфлация – от цените на енергоносителите до разходите за жилище – доведе до сблъсъци в Италия и Португалия. Това може да коства на президента Доналд Тръмп и междинните избори в САЩ предвид отражението на необмислените му действия в Ормузкия проток върху цените на петрола, докато той самият, с видимо задоволство, се опитва да отклони вниманието, сочейки с пръст към Париж.

Все пак склонността на Франция да изпада в състояние на безредици се е превърнала в тревожно често явление, както и неспособността на администрацията на президента Еманюел Макрон да овладее ситуацията. Това повдига въпроса: защо една от страните в богатия свят с най-големи публични разходи отново е обхваната от пламъци?

Това все пак е държава със силно изразено преразпределение на средствата, която от 2019 г. насам е натрупала допълнителен дълг в размер на 1 трлн. евро. И въпреки това, проучванията показват, че на французите не им достигат средно по 500 евро месечно, за да покриват спокойно разходите си. Това ги прави уязвими от внезапни промени в икономическото им положение – и съответно по-склонни към протести.

Индексът на нещастието (инфлация плюс безработица) се покачва тази година. Данни за Франция (синьо), Италия (бяло) и еврозоната (сиво). Графика: Bloomberg LP

На едно ниво, искрата, която този път разпали пожара, се корени в поредица от краткосрочни политически провали, напомнящи за протестите на „жълтите жилетки“ от 2018 г. Властите очевидно не са очаквали, че над половин милион души ще излязат по улиците в цялата страна, камо ли хилядите мародери в Марсилия.

Кметът на Лимож, чиято сграда на общината беше атакувана и опожарена, призова за осигуряване на повече ресурси за полицията, която описа като превъзхождана от крайнолеви протестиращи, възползвали се от ситуацията. В същото време неспособността на правителството да влезе в диалог или да тушира ​​по-ранните протести на ученици и студенти – породена от липсата на фискално пространство за решаване на проблема с пари, докато доходността по държавните облигации и оттам разходите на държавата за заемане на средства расте – разпалиха още повече събитията.

Но недоволството, което ги подхрани, вече съществуваше. Една от основните причини за това е, че публичните разходи във Франция се разпределят крайно неравномерно.

Ако сравним Франция през 2024 г. с тази от 1974 г. – последната година, в която страната е имала балансиран бюджет – ще видим, че разходите за обществени услуги като сигурност, съдебна система или образование са останали почти непроменени като дял от брутния вътрешен продукт (БВП). Според Антоан Фуше, бивш правителствен съветник, те са нараснали едва с 0,1–0,3 процентни пункта.

Както обикновено на Запад, най-големите бенефициенти са пенсионерите. Разходите за тях са скочили с около 6,5 процентни пункта, тъй като поредица от правителства дават приоритет на щедрото и продължително пенсиониране, пренебрегвайки бъдещето на младите хора, които тепърва навлизат в образователната система и на пазара на труда. Например, почти една трета от бюджета за образование във Франция отива за пенсии – факт, който може да обясни защо заплатите на учителите са под средните за Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

Наред с разочарованието на нископлатените държавни служители, се появяват и признаци, че създаването на нови работни места в частния сектор – основен фокус на реформите на Макрон на пазара на труда – все по-малко се отплаща. Разликата от 500 евро в месечните разходи на хората трудно може да се компенсирана чрез кариерно развитие, като по-слабата производителност, спадащите образователни стандарти и изоставането в иновациите потискат заплатите, докато постоянно растящите социални разходи изяждат сумата, която остава чисто.

Статистическата служба INSEE изчислява, че ако един работодател увеличи заплатата на служител, получаващ минимално възнаграждение, с около 440 евро, чистата сума ще нарасне едва със 100 евро. Вероятно не е случайност, че за да се уталожи гневът на движението на „жълтите жилетки“ през 2018 г., се наложи изплащането на необлагаем бонус от около 500 евро. Вестник „Льо Монд“ изчислява, че медианната заплата във Франция е нараснала с 22,8% от 2017 г. насам, което е по-малко от инфлацията от 23,4%.

Това, разбира се, не оправдава насилието от уикенда. Покупателната способност във Франция по-скоро се забавя, отколкото рязко да се обръща. И все пак, съчетанието от политика на недоволство, несправедливост между поколенията и неизбежно усещане за упадък прави Франция толкова крехка въпреки мащаба и все още значителните ѝ силни страни като електроенергийна система, базирана на ядрена енергия, и първокласни инженерни кадри. Това също така прави постигането на компромис по-трудно. Докато през уикенда „жълтите жилетки“ се оплакваха от ниските заплати и високите данъци, редом с тях групи маскирани протестиращи пишеха по стените със спрей „ACAB“ (от англ. всички полицаи са копелета, бел. ред.).

Тъй като Макрон вече е изчерпана политическа фигура, основният въпрос сега е свързан с президентските избори през 2027 г. Гледката на горящи градове несъмнено ще донесе нови поддръжници на крайнодясната лидерка Марин льо Пен. Нейният опонент от крайното ляво Жан-Люк Меланшон пък се възприема като подстрекател на хаоса по улиците. В една предизборна надпревара, доминирана от опасения за разходите за живот и сигурността, крайната десница разполага със силни козове – включително обещание, напомнящо стила на Тръмп: хората да получат стотици евро в джобовете си чрез съкращаване на вноските към Европейския съюз.

Но в политиката шест месеца са цяла вечност. Плановете на Льо Пен предвиждат милиарди нови държавни разходи и не се ползват с доверие, според Bloomberg Economics. Гласоподавателите постепенно започват да осъзнават, че нарастващият държавен дълг е сериозен проблем. Междувременно Рафаел Глюксман – политик от лявоцентристкото пространство, който изключи възможността за съюз с Меланшон – отбелязва ръст в социологическите проучвания.

Но това, което липсва в тази напрегната надпревара, и на други места в Европа, е честност по отношение на необходимите реформи, както от страна на политиците, така и от страна на застаряващия електорат, който възпрепятства неизбежните промени.