Годината на свободата

Изпращаме 2022 година - още една година, белязана от войни, икономически, политически и обществени промени. Сега, когато и последните 12 месеца са почти история, Investor.bg събра най-значимите събития и тенденции от политическия и икономически живот в България и по света през последната година в специалната секция „Икономиката през 2022".

Това са кадрите от тази година: жените в Исфахан, Гом и Захедан, които свалят омразното покривало от главите си и танцуват по улиците. Украински майки и баби, които плачат около вратовете на своите войници, след като са освободили селото им и са прогонили руските войски. Китайци, които преобръщат барикадите заради Covid или вдигат пред устите си бели листове хартия - мълчалив протест, дори и да е само за една нощ през ноември.

Трудно е да си представим колко много смелост е показана на тези снимки, колко много възмущение, както и колко много щастие.

В края на една мрачна година това е поне лъч надежда. Може би 2022 г. все пак не е била толкова лоша - въпреки войната, студа, глада и цялото отчаяние. Поне в едно отношение: годината беше добра за свободата. 

В продължение на години изглеждаше, че демокрацията е в рецесия, дори на Запад, отчасти в Унгария, Полша, Съединените щати - сякаш бъдещето почти неизбежно принадлежеше на авторитарните режими. И сега изведнъж три от най-страшните диктатури на нашето време се сблъскват със съпротива, която никой не очакваше преди 12 месеца, най-малкото пък самите диктатори. В Украйна цял един народ се бори срещу руската инвазия. В Иран, вдъхновени от смелостта на жените, хората се изправят срещу режима от три месеца насам. В Китай пък хората протестират срещу репресивната политика за коронавируса на комунистическата партия, за която се смята, че е всесилна.

Моментите, в които хората колективно се противопоставят на една по-висша сила и нейните лъжи, са рядкост в историята. Това е един от тези моменти. Все още сме в разгара на събитията, така че ситуацията е трудна за разчитане. И все пак едно нещо изглежда сигурно: смелостта, дори смелостта заради отчаянието, е неизчерпаем човешки ресурс. Както в окопите на Донбас, така и по улиците на Техеран или Шанхай.

Очевидно нито Путин, нито аятолах Хаменей, нито Си Дзинпин са очаквали това. Пълният контрол - дори и този на високотехнологичните китайци - очевидно не предпазва от погрешна преценка за толерантността на населението. Изглежда, че абсолютната власт може да направи хората слепи или поне да насърчи вземането на катастрофални грешни решения: прекалено самоувереното нападение срещу съседна държава, бруталното спазване на омразния закон за забрадките или упоритата стратегия за нулев Covid.

Дали всички те искат демокрация от западен тип с разделение на властите, конституционен съд и обществени комисари за защита на данните? Вероятно не. Онези, които се борят срещу тиранията в Москва, Пекин и Техеран, не са непременно загрижени за „западните ценности“. Тази схема от времето на Студената война е твърде опростена. И дори играе в полза на диктаторите, които винаги обичат да твърдят, че водят отбранителна битка срещу чужда намеса. Дори когато те самите нахлуват в съседна държава.

Това, което хората искат през 2022 г. в Украйна, Иран, Китай и на много други места, е да се сложи край на господството и насилието. Достоен живот. И по-точно: свобода.

Това желание не е ново, копнежът за свобода е толкова елементарен, че се е промушвал през историята в продължение на векове. Преди 44 години чехословашкият дисидент и по-късно президент на Чехия Вацлав Хавел описа механизмите, по които функционират режимите на несвобода. Това, което Хавел очерта през 1978 г. на базата на късните комунистически или, както той ги нарече, „посттоталитарни" общества от бившия Източен блок, важи и днес. 

В политическия си манифест „Опит за живот в истината“ Хавел описва търговец на зеленчуци, който поставя на витрината на магазина си табела с лозунга „Работници от всички страни, обединявайте се!“. Не че собственикът на магазина вярва в този лозунг - той го е поставил на витрината, защото така се прави, ако искаш да живееш в хармония с околната среда в едно несвободно общество. 

Според Хавел надписът всъщност гласи: „Аз, търговецът на зеленчуци XYZ, знам как да се държа. На мен може да се разчита, аз съм безупречен и послушен гражданин и затова имам право да бъда оставен на мира”. 

Точно по този начин женският хиджаб функционира в Иран в продължение на 40 години - като знаме на Ислямската революция, така да се каже. Милиони жени го носеха, без да вярват в него. Тук-таме имаше бунт, завесата се отдръпваше все повече и повече. Тези, които не можеха повече да го търпят, напуснаха страната, а останалите се примириха - и по този начин негласно легитимираха режима.

Според анализа на Хавел, известен и под името „Силата на безсилните", търговецът на зеленчуци по време на комунизма и жената в иранската теокрация са едновременно жертви и извършители. Те действат под натиск и предават нататък натиска за приспособяване. Те са стълбове на господството, което ги принуждава да паднат. В известен смисъл за режима е дори по-добре, когато послушните действат не от убеждение, а от обикновен опортюнизъм или по сметка: ако не вярват в комунистическата или ислямистката идеология, отстъпката им само още по-впечатляващо укрепва властта.

Хавел нарича този механизъм „живот в лъжа“. Посттоталитарните системи, за разлика от класическите диктатури, изискват активно участие в потисничеството. Те „привличат всички в своята структура на властта и ги превръщат в инструмент на една реципрочна тоталност“, пише поетът и дисидент.

Спазването на изискването за носене на забрадка няма нищо общо с морала, точно както табелат ана зеленчукопроизводителя няма нищо общо с благосъстоянието на работниците. По-скоро става дума за разрушаване на личната неприкосновеност на управляваните, като ги насърчава да лъжат публично. В Китай актуалното име на идеологията, на която се кланят ежедневно, е „Мисленето на Си Дзинпин". Има дори специално приложение, което следи партийните кадри дали са достатъчно ангажирани с мисленето на лидера. Съдържанието на идеологията не е решаващо: тя е уредба, която разрушава моралната автономия на всеки индивид, като го въвлича в лъжа.

Затова е още по-удивително, когато хората не приемат това и, по думите на Хавел, „се опитват да живеят в истината“. За да се случи това, не е необходима алтернативна правителствена програма, а преди всичко смелост да спрем да участваме в нея. Но тази смелост може да бъде и заразна, както преди беше конформизмът. Жаждата за свобода се разпространява като вирус.

Никъде това не е по-осезаемо от свалянето на хиджабите от иранските жени. Ако доскоро е било разумно да се приеме рамката, зададена от режима, сега изчисленията се променят, поне за момента: изведнъж изглежда неморално, може би дори неразумно, да се подчиниш на този режим, който сега налага правилата си чрез убийства и изнасилвания. Тези дни режимът създава мъченици на съпротивата с екзекуциите на протестиращите. Не е изключено отначало ужасът да сплаши мнозина и така да подкрепи временно властта на лъжата. Но кой иска да се обзаложи, че мнозинството няма да се опълчи на това?

Никой не може да предвиди момента. Самият Вацлав Хавел не можа да разчете историческия момент. Още през 1988 г. той се опасяваше, че движението за граждански права ще даде резултат най-рано „в далечното бъдеще", а може би просто ще бъде „смазано". До рухването на комунизма и настъпването на пролетта на свободата в Източна Европа беше останала едва една година.

А днес? Дали скорошните движения за свобода ще успеят, е доста несигурно. Съпротивата на Украйна срещу руските нашественици все още може да се провали. Иранската революция все още може да бъде смазана, както се е случвало много пъти от 1979 г. насам, а вълните от арести и екзекуции ни карат да се страхуваме от най-лошото. А дори не смеем да си представим възможностите на репресивния апарат на китайската компартия.

Нещо повече - както хората, които излизат на улицата в името на свободата, се наблюдават взаимно на различни континенти и се вдъхновяват взаимно, така и диктатурите се подкрепят взаимно в своята отбранителна борба. Хипернационалистическата Русия на Путин, ислямистката „Божия държава“ на Хаменей и псевдокомунистическата диктатура на Си Дзинпин имат обща кауза срещу свободата въпреки огромните идеологически различия.

Русия и Китай сключиха пакт за „безгранично приятелство“ малко преди нападението на Путин срещу Украйна. Иран доставя на Русия безпилотните дронове Schahed, които Путин използва за унищожаване на украинската инфраструктура. На свой ред Техеран заобикаля западните санкции чрез интензивна търговия със стоки с Китай, а Китай предоставя на иранския режим технологии за наблюдение. Диктаторите са обединени в борбата си срещу демократичните движения в своите страни. И срещу доминирания от Запада либерален световен ред.

Не беше много отдавна – преди почти 12 години, когато копнежът за свобода обхвана цял един регион, прескачайки от страна в страна, от Тунис до площад Тахрир в Кайро. Умората от корупцията, безнадеждността, копнежът за самостоятелно бъдеще изкараха хората на улицата, накараха автократите да паднат.

От тази „Арабска пролет" не остана много - само кървава следа от отчаяние. В Сирия се води геноцидна гражданска война, в Египет сега има още по-жесток диктатор от преди, а дори в Тунис - единствената страна, която изглеждаше, че намира пътя към свободата, към нещо като демокрация, отново се установява автократичен режим.

Желанието за свобода не се утвърждава просто линейно, то винаги може да бъде „смазано", както пише Хавел. И все пак изглежда неразрушимо. Точно както в Източния блок през 1989 г., в арабския свят през 2010 г. и по целия свят през 2022 г., това желание ще избухва отново и отново; дори високоразвитата цифрова репресивна държава в Китай не може да потуши копнежа.

И сега, когато този копнеж се раздвижва на най-невероятни места, той е още по-очевиден там, където желанието за свобода все още се потиска, където търговците на зеленчуци и всички останали все още се примиряват с режима, било то от опортюнизъм или от страх от жестоки репресии: в Северна Корея, в Беларус - и точно в Русия на Путин.

Но кой знае, може би копнежът за свобода ще зарази и Русия в някакъв момент – „в далечното бъдеще“ (по Хавел) или може би едва след няколко месеца. Та признайте си самите вие – очаквахте ли женска революция в Иран преди само една година?