fallback

Италия в спиралата на рецесията

Пропадането се дължи на провала на италианските лидери в опитите им да възстановят изгубената конкурентоспособност, смята икономистът Ханс-Вернер Зин

13:34 | 24.08.14 г. 5
Автор - снимка
Създател
Автор - снимка
Редактор

Италия изпадна в рецесия за трети път. Но страната не постигна това сама. Да, дългото пропадане на икономиката се дължи на провала на италианските лидери в опитите им да възстановят изгубената конкурентоспособност на страната си. Но провалът се споделя широко в цяла Европа, пише президентът на германския институт за икономически изследвания Ifo Ханс-Вернер Зин в статия за сайта рroject-syndicate.org.

Когато през четвъртото тримесечие на 2007 г. избухна финансовата криза, брутният вътрешен продукт (БВП) на Италия се сви със 7%. След това се покачи с 3%, за да спадне отново с 5% преди да се възстанови с ръст от едва 0,1%. Отново – този път през първата половина на годината – той се сви с 0,3%. Общо за последните седем години италианският БВП се е стопил с 9%.

Още повече – индустриалното производство се смъкна със зашеметяващите 24%. Само благодарение на упоритата инфлация номиналният БВП на Италия остава непроменен. Безработицата се покачи до 12%, като делът на младите, които не посещават училище, скочи до 44%.

Италия се опита да противодейства на икономическата контракция, като увеличи публичния си дълг. На фона на спасителните операции между правителствата и Европейската централна банка (ЕЦБ), които поддържат лихвените проценти ниски, италианският публичен дълг успя да нарасне с една трета от края на 2007 г. до пролетта на 2014 г.

Новият министър-председател Матео Ренци иска да стимулира растежа. Но това, което всъщност възнамерява да направи, е да акумулира още повече дълг. Истина е, че дългът събужда търсенето, но този тип търсене е изкуствено и краткосрочно. Устойчивият растеж може да бъде постигнат само ако италианската икономика възвърне своята конкурентоспособност. В рамките на еврозоната има само един начин за постигането на тази цел – чрез намаляването на цените на стоките близо до тези на конкурентите й в еврозоната. Това, което Италия постигна преди с девалвацията на лирата, сега трябва да бъде постигнато чрез т.нар. реална девалвация.

Ерата на ниските лихвени проценти, която стартира с решението от 1995 г. за въвеждането на еврото, изду масивен кредитен балон в държавите от южната част на еврозоната. През този период Италия стана с 25% по-скъпа (изчислено на базата на дефлатора на БВП) в сравнение с търговските си партньори в еврозоната.

17 процентни пункта от този растеж могат да се припишат на високата инфлация, а останалите 8 процентни пункта на поскъпването на лирата, породено от въвеждането на еврото. Подобно на Германия Италия стана дори с 42% по-скъпа. Този ценови диференциал (и нищо друго) е проблем на Италия. Няма друго решение за страната освен да коригира този дисбаланс чрез целите на реалната девалвация.

По-лесно е да се каже обаче, отколкото наистина да се постигне. Повишаването на цените почти никога не е реален проблем. Понижаването или покачването им с по-малък темп в сравнение с ценовите движения в страните конкуренти е болезнено и изнервящо.

Дори ако синдикатите на страната позволят провеждането на такава политика чрез модериране на работните заплати, дебиторите ще изпитат затруднения, защото те заемат при презумпцията, че високата инфлация ще продължи. Редица компании и домакинства ще банкрутират. Имайки предвид, че понижаването на инфлацията или дефлацията предизвикват редица проблеми преди конкурентоспособността да се подобри, налице е причина, поради която се съмняваме дали политиците, мислещи за избори и с краткосрочната си ориентация, са склонни да поддържат курса.

Бившият премиер Силвио Берлускони искаше да разреши проблема, като отдели Италия от еврозоната и девалвира новата валута. През есента на 2011 г. той проведе  проучвателни разговори с други правителствени ръководители на страни от еврозоната и постигна съгласие с гръцкия си колега Георгиос Папандреу. Папандреу предложи провеждането на референдум, резултатът от който ефективно щеше да определи дали Гърция ще поеме по пътя на стриктните мерки за икономии или към изхода от еврозоната.

Но през ноември 2011 г. и двамата лидери трябваше да се оттеглят само в разстояние на три дни. Висшите политически съображения, както и интересите на банковата система, възпрепятстваха излизането.

Икономистът Марио Монти, който седна на премиерския стол на Берлускони, опита да извърши реална девалвация, въвеждайки по-голяма гъвкавост на трудовия пазар с цел да принуди профсъюзите да направят отстъпки по отношение на работните заплати. Но опитът на Монти не постигна нищо. На фона на другите проблеми, ЕЦБ - с нейната щедра финансова помощ – стопи натиска както върху съюзите, така и върху компаниите.

Енрико Лета, който наследи Монти, нямаше ясна концепция за реформи и така дойде харизматичният Ренци. Но въпреки че Ренци изразходва повече вербална енергия за икономиката, до този момент той не дава индикации, че разбира естеството на проблемите, които има Италия.

Ренци не е единственият. Напротив, почти целият европейски политически елит - от Брюксел до Париж и Берлин - все още вярва, че Европа страда от обикновена финансова криза и от криза на доверието. Основната загуба на конкурентоспособност не се обсъжда, тъй като това е проблем, чието дискутиране само по себе си не може да разреши.

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 15:46 | 05.09.22 г.
fallback