Сблъсъкът между Тръмп и Меркел има тридесетгодишна предистория

Германската преса отрази нашироко пресконференцията в Пентагона от края на юли, на която министърът на отбраната Марк Еспър потвърди, че САЩ ще изтеглят 11 900 военнослужещи от Германия. Маркус Зьодер, министър-председател на провинция Бавария, нарече решението „необяснимо“, докато трансатлантическият координатор на Ангела Меркел Петер Бейер заяви, че то „няма геополитически смисъл за САЩ“. От своя страна германската антиамериканска левица приветства решението. Нейният лидер в Бундестага обяви в праймтайма на телевизиите: „Искам още от това наказание“, като визираше настояването на Доналд Тръмп, че този ход е по-скоро ответен, отколкото стратегически.

Напрежението в американско-германския съюз беше приписвано на всичко - от агресията и невежеството на Тръмп през прекомерната предпазливост на Меркел до таланта на Владимир Путин да всява хаос в чужбина. Но дори тези допускания да са коректни, нито едно от тях не е основна причина. Трансатлантическите пропуквания датират от много преди Тръмп и Меркел и ще ги надживеят, с потенциално тектонични последствия за ролята на Германия в Европа, пише за Wall Street Journal Джеръми Стърн, бивш шеф на персонала и старши съветник в американското посолство в Берлин в периода 2019-2020 г.

Основният проблем на трансатлантическите отношения е, че те така и не се развиха след падането на Берлинската стена. Според първоначалната сделка, постигната след 1945 г., САЩ предоставиха сигурност на своите европейски съюзници и подкрепиха затруднените им икономики. В замяна тези съюзници поддържаха САЩ по повечето важни въпроси, свързани със Съветския съюз в Европа. Този модел на трансатлантически отношения бе базиран на реалността от почти пълна хегемония на Америка и Европа, която беше икономически бедна, политически нестабилна и военно уязвима за съветската заплаха.

Предизвикателствата пред този модел датират поне от времето на администрацията на Никсън, като нито един президент на САЩ не бе напълно доволен от приноса на Европа към Западния съюз. Но след като Съветският съюз се разпадна, а ЕС се превърна в една от най-големите икономики в света, много американци започнаха да смятат за неразумно да продължават да понасят над 70% от разходите за отбрана на НАТО.

Дори президентът Обама, чиито лични отношения с Меркел бяха пословично топли, напусна поста си разочарован от трансатлантическия дисбаланс. През март 2016 г. той поде кампания, която трябваше да убеди европейците „да не стоят със скръстени ръце, докато ние вършим черната работа“. „Очакваме другите да поемат своята отговорност“, обясни той.

Макар Тръмп да не разви личното докосване, проявявано от предшественика му, той се показа на нивото на предизвикателството на Обама към трансатлантическия модел. Ако Джо Байдън спечели президентските избори през ноември, той също ще има проблем да оправдае трансатлантическите дисбаланси в сигурността и търговията отпреди 1989 г. в свят, в който Европа вече не е бедна, а САЩ вече не са хегемон.