Каква е вината на Запада за провала на демократичния опит в арабския регион?

Когато мислим за крайния резултат от протестите, не бива да обвиняваме протестиращите за безредиците. Те никога не са имали власт, която да им помогне да определят политиките. Вината е на Хосни Мубарак в Египет, Башар ал Асад в Сирия, Муамар Кадафи в Либия, на всички, които трябваше да вземат критични решения и да въздействат.

В държави, където колониалните структури на управление потискат волята на нарастващото мнозинство, властта има два варианта за действие. Единият е да отворят държавите си, дори и бавно, и да започнат дългия процес по новото им изграждане, което да е устойчиво и адекватно на XXI век. Това включва всеобхватна сигурност и гарантиране на фундаментални права за населението на същите тези държави.

Втората опция за тези лидери е да решат, че дори малка промяна ще доведе до нови безредици, защото населението ще поиска още и още промени и още по-голям дял от постколониалната баница. Понеже това не се счита за приемлива възможност за тези елити, рецептата е проста: увеличаване на контрола колкото е възможно повече.

Големият проблем на диктаторите е, че това само отлага неизбежното, смята авторът на анализа. Единственият възможен изход е бавна, продължителна деградация и още по-големи протести в бъдеще.

Понеже приближава десетата годишнина от Арабската пролет, време е да се запитаме кой е най-добрият път напред за този регион? Арабският регион е критично важен от геополитическа гледна точка, особено за европейските му съседи. Разкъсван от разнообразни граждански войни, той е дом на поне две конкурентни международни движения, които имат смъртоносно и дестабилизиращо действие.

Регионалното съперничество между Иран и Саудитска Арабия притиска хората в Йемен, Ирак и Ливан и конфликтите в тези страни ескалират. Другият проблем е малко по-нов. От една страна, Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) се опитват да запазят статуквото, като подкрепят силите на ислямизма от рода на „Мюсюлмански братя“, които да насърчат регионалното им влияние. Срещу тях е турско-катарският съюз, който също иска да засили влиянието си в региона. Състезанието между двата алианса пречи на установяването на добро управление и гарантирането на фундаменталните права на хората, защото нито едно от двете не е приоритет на конкурентните обединения.

И така, какво може да се направи? Отговорът се крие отново в историята на Египет – установяването на млад, международен ред, основан на правила. Със сигурност сирийците, йеменците, палестинците и още няколко нации ще отбележат с горчива ирония, че не са се облагодетелствали от този ред, основан на правила, и преди. Несъмнено обаче тази система, която се корени в поддържането на договори, подписани от тези страни, осигурява много добър, макар и несъвършен, вариант да се избегне катастрофата в региона.

За съжаление, основните представители на западния блок много добре знаят как да игнорират международното право, когато им изнася, включително и що се отнася до собствените им връзки с региона. Това е вярно не само за Йемен, въпреки че новият американски президент Джо Байдън коментира, че връзката на САЩ със Саудитска Арабия ще се промени. Вярно е и за европейските отношения със Сирия и Ирак, както и с Либия, където Италия и Франция имат огромна роля в конфликта.

Лесно е за Европа, както и за Запада по-общо, да оплаче държавите от арабския свят. Ако обаче продължаваме да не прилагаме международното право във взаимоотношенията с политическите елити от региона,  вината накрая ще е наша.