Централните банкери сигурно са полудели

Световните финансови пазари за залети от ликвидността на централните банки, лихвите са нулеви от кризата насам, а количествените улеснения – евфемизъм за създаване на пари от нищото и впръскването им във финансовата система, срещу прибирането на по-рисковите активи в баланса на централните банки – вече са новото нормално, а не изключение  в САЩ, Еврозоната, Япония, Великобритания…

Графика: Фед

Целите на количествените улеснения и средата на „нулеви лихви“

Целите на евтините пари са няколко: 1) кредитът да потече към реалната икономика, с което да се задвижи кейнсианското колело на съвкупното търсене, респективно потреблението и инвестициите; 2) да се обезцени валутата и оттам да се постигне ръст във външното търсене –  нетния износ,   като компонент в изчислението на брутния вътрешен продукт, респективно и измерение на т.нар. „валутни войни“; 3) да се създаде инфлация, водеща до отрицателна реална доходност и стимул за икономическите играчи да извадят парите си от банките и да започнат да харчат; 4) да се създаде т. нар. „ефект на богатството“  –  усещане за повсеместен бум и желание за риск и харчлък; 5) да се даде глътка въздух на правителствата да направят нужните „реформи“.

Подводни камъни

От друга страна, „хеликоптерното заливане с ликвидност“ и нулевите референтни лихви: 1) несъмнено объркват пазарните сигнали, като оценката на акциите, облигациите и риска са изкривени, а икономическата и бизнес калкулацията — стават практически невъзможни; 2) поощряват използване на повече дълг спрямо собствен капитал в капиталовата структура на компаниите. Дългът е направен практически безплатен в зависимост от рисковия профил на всяка компания, разбира се, а оттам и рационалният ръст на относителното задлъжняване, известно като финансов ливъридж; 3) подхранват склонността към повече риск и спекула, отколкото, ако ги нямаше финансовите инжекции, рисковата премия е изтрита; 4) водят до изкривяване на производствената структура и предпоставки за структурна безработица в бъдещето, лоши инвестиции в реалната икономика и непропорционален ръст на финансовия сектор спрямо нея; 5) задълбочават неравенството в доходите и нетното богатство, тъй като големият печеливш от финансовата алхимия са участниците в нея, инвестиращи в поскъпващите финансови активи, а именно т.нар. „богати”; 6) циментират моралния риск от изчистването на балансите на определени финансови играчи, получаващи безрисковия кеш, за сметка на централните банки, които прибират в балансите си „junk”-a, окачвайки евентуално данъкоплатците на куката на неплатежоспособността си; 7) предизвикват глад за доходност (и склонност към повече риск) на институционалните инвеститори: от застрахователни компании до пенсионни фондове, както и неизбежен проблем пред пенсионните системи на „развитите“ икономики като ефект от средата на нулеви лихви и отрицателна доходност по ДЦК-тата на куп правителства; 8) посяват и култивират погрешния стимул за правителствата да се отлагат реформите (орязване на непродуктивните им разходи). Чрез изкупуването на дълговете на правителствата на вторичните пазари, централните банки практически намаляват разходите за дългово финансиране на най-неблагоразумните от тези правителства.

Резултатът

Испания ,  която молеше за помощ ЕК само преди малко повече от две години , днес има „отрицателна доходност“ по краткосрочните си правителствени задължения. (Същото е и при Германия, Австрия, Франция, Япония). Кредиторът плаща на длъжника за възможността да го кредитира (а не обратното) или, казано по друг начин, при падежа на инструмента ще сте взел по-малко пари, отколкото сте дал за закупуването му – нещо, което теоретично до скоро се считаше за невъзможно, най-малкото всеки би предпочел да държи кеш, поне да не губи пари...

В случая на Испания подобен ход щеше да е разбираем, поне ако, например, безработица в страната не беше на нивата от Голямата Депресия в САЩ през 30-те години на миналия век (над 23%). Нали именно работещите с техните данъци ужким трябва да връщат натрупаните дългове?!

И това са само част от негативните ефекти, които стават очевидни дори за най-закоравелите привърженици на „неконвенционалните мерки“. Без да сме черногледи, поне според австрийската матрица на тълкуване на пазарите, ситуацията е меко казано неустойчива.

Таймингът?

Никой не притежава това знание, но има обективни реалности, които абсурдното мото „този път е различно“, очевидно не взема предвид.

Популярната теза гласи, че в САЩ мерките са проработили  – да, успяха временно да постигнат „напомпването“ на секторите, които бяха в основата на кризата и които не преживяха очистителния период, който да валидира реалните инвестиции в тях.

Аналогична бе и ситуацията при Грийнспан след Nasdaq балона в края на 90-те години и заливането на системата с ликвидност след 2001 г. от Фед. А цената? Надуване на следващия балон – имотният и дериватите, свързани с него, който за една бройка не торпилира световната финансова система през 2007-2008 г.

Днес в САЩ имаме един изцяло кредитно движен подем в реалната икономика и на финансовите пазари, твърде крехък и зависим от постоянните инжекции на Фед, за да не се сгромоляса кулата от карти.

Финал

А стартовият залп се очаква да е „вдигането на лихвите“ в САЩ  – ход, за който имаме силни съмнения, че ще се случи в близко бъдеще с оглед на пристрастената „чувствителност“ на системата към ниските лихви и евтиния дълг. А междувременно дисбалансите стават все по-големи и по-големи, а похабяването на реалните производствени фактори и „мините“ в балансите на финансовите играчи  набъбват с бързи темпове.