Как Греъм създаде модерното виждане за ролята на акционерите в управлението

Standard Oil, компанията на Рокфелер

Apple и Dell са два от най-силните американски бранда в началото на 21 век. 80 години по-рано с подобен статус е била компанията на Джон Рокфелер - Standard Oil Co. Греъм е проучвал инвестиционните възможности на свързаните с  Standart Oil  компании. Ако богатството на Рокфелер се коригира спрямо днешния темп на инфлация, то той остава най-богатият човек в цялата писана история. Освен това той се отъждествява и с двояката си същност на човек, отдаден на филантропията и бизнесмен, провеждащ едни от най-агресивните бизнес тактики и стратегии.

По силата на антитръстовия закон на Шърман корпорацията на Рокфелер е раздробена на 34 по-малки компании. Една от тези независими организации била Northern Pipe Line Co, една от осемте компании, занимаващи се с  преноса на суров петрол до рафинериите на Standart Oil. През 1926 г. от всички компании, които се занимават с пренос на петрол, се изисква база данни с финансовите им отчети.

Последните е трябвало да се предоставят пред Междущатската комисия по търговия. Младият тогава Бен Греъм е преглеждал част от смътните отчети на Northern Pipe Line Co и разкрива, че има нещо озадачаващо в тях. Тогава  той взема съдбоносното решение да хване влака за Вашингтон и да  проучи обстойно компанията, използвайки пълните отчети, съхранявани в Междущатската комисия по търговия.

Греъм установил, че акционерите дори и не подозирали, че тяхната компания притежавала инвестиции в бързоликвидни активи и железопътни облигации, равняващи се на стойност от  95 долара за акция, докато по същото време  въпросните акции се търгували на капиталовия пазар на цена от едва 65 долара.

Десетилетия по-късно Греъм възкликва: „След всички тези години аз все още съм изумен от факта, че никой от доайените  във  финансовия свят  не си е помислял да погледне по-задълбочено в базата данни на Междущатската комисия по търговия.“

Наистина Греъм бил първият, който открива за неподозираните богатства, с които разполага филиалът на Standard Oil. Именно за това той закупува акции на Northern Pipe Line Co, даващи право на 5% дял от компанията.

Греъм установява, че компанията реализира приход от 300 000 долара на годишна база и в същото време притежава железопътни облигации, равняващи се на 3,6 милиона долара, инвестиция, която няма нищо общо с основната дейност на компанията.  Последното предполага компанията да разпредели тези налични средства като дивиденти за нейните пълноправни собственици.

Греъм застъпва тезата, че би следвало да се разпределят  дивиденти на стойност от 90 долара за акция от максимално възможни 95 долара за акция, точно толкова на колкото се равнявала общата стойност на  ликвидните активи на компанията,  съотнесена  към общия брой на емитираните от  компанията акции.

Идея, страхотна като замисъл, но трудна за реализиране. Съвсем скоро  Греъм разбира, че само добра воля и аргументирано убеждаване не са достатъчни, за да се бъде накаран  мениджмънтът на корпорацията да предаде контрола си  върху тези неоперативни, високоликвидни активи на техните пълноправни собственици.