Промяната в Русия може да дойде по-скоро след социални искания

Друг аргумент, изразяван от симпатизантите на Путин на запад, е, че президентът все още се радва на подкрепа от руското общество, макар и популярността му да е спаднала от високите нива, достигнати след анексията на Крим през 2014 г. и военната намеса в източна Украйна. Въпреки това, проучванията на общественото мнение, които целят да измерят популярността на полуавторитарен владетел, който затваря опонентите си и блокира всички начини за смяната му чрез свободни и честни избори, трябва да се тълкуват с повишено внимание.

Социологическо проучване, проведено през 1980 г., когато Леонид Брежнев управляваше Съветския съюз в продължение на вече 16 години, а Андрей Сахаров, дисидентът физик и лидер на съветското движение за човешки права, беше арестуван и изпратен във вътрешно изгнание, може би щеше да покаже, че Брежнев е по-популярен. Как иначе се очаква да отговорят хората, когато не виждат никаква перспектива да променят системата? Обаче веднага щом имаше шанс за промяна, което се случи при частично свободните избори от 1989 г., Сахаров и други реформатори спечелиха убедителни победи.

В случая с Путин нещата стоят по-различно. Той наистина беше популярен лидер от 2000 до 2008 г., отчасти за това, че сложи край на социалните вълнения от ерата на Борис Елцин и защото бе лидер по време на ръст на доходите, които бяха вдигнати от високите цени за енергийния експорт на страната. Дори ако изборите в този период бяха най-свободните в руската история - каквито те не бяха - той със сигурност пак щеше да ги спечели.

През последните години икономическите недоволства, опасенията за околната среда и оплакванията от злоупотреби с власт урониха престижа на Путин пред руската общественост. Правим уговорката, че неговият контрол над властта не е слаб. В крайна сметка той разполага с огромна сила, за да смаже инакомислието, и антураж, чието богатство и оцеляване зависи от него. Нина Хрушчова, професор по международни отношения, базирана в Ню Йорк, и внучка на Никита Хрушчов, покойният съветски лидер, отбелязва: „Путин изгради съвършена система на корупция, подозрения, несправедливост и сплашване“.

И все пак ходът на времето има значение и в Русия, както във всяко общество. Поколенията, които си спомнят за икономическия и социален крах от ранния посткомунистически период, отстъпват на по-младите руснаци, които не познават друг ръководител освен Путин. Поне някои от тях са жадни за промяна.

В руската история е имало подобни периоди и преди: към края на дългото автократично управление на Николай I през 50-те години на XIX век, след смъртта на диктатора Йосиф Сталин през 1953 г., както и през 80-те години на миналия век, когато т.нар. „ера на застой” при Брежнев и неговите геронтократични наследници приближи своя край. В някои отношения историята на Русия от Петър Велики насам представлява редуващи се цикли на реформа и реакция.

Може би е преждевременно да търсим в московските демонстрации и екологичните протести първите наченки на следващия цикъл на либерализация. Системата на Путин все още не е изправена пред сериозни проблеми. Но нищо не е завинаги, дори във вечната Русия.