Американците са свикнали да парадират, че са най-могъщата, богатата и свободната нация в света. И, което е по-съществено, много от нас, неамериканците, са склонни да ги подкрепят в тази оценка (както казваше покойният Джак Паар, имиграцията е най-искрената форма на ласкателство). Единственото, което не ги подкрепя, са фактите.
Страни като Норвегия, Дания, Швейцария и дори Австралия са по-богати от САЩ, ако сравняваме БВП на глава от населението. В цели 33 държави, начело с Япония, средната продължителност на живота е по-голяма. По донякъде условния показател "качество на живота" Съединените щати се нареждат едва на 16-о място. А според индекса за социален прогрес (Social Progress Index) американците са на 70-о място по здравеопазване, на 69-о по състояние на екосистемата, 39-о по образование и дори на незавидното 23-о място по достъп до интернет и мобилни телефони.
И все пак, напук на всички тези статистики, светът продължава да се интересува от NBA, да се разтопява от умиление пред Кейти Пери, да мечтае за нов iPhone, да лети в американски самолети и да обвинява за всички глобални проблеми всемогъщото ЦРУ. В главите ни Америка действително е суперсилата, за каквато я смятат и собствените й поданици. Но защо е така? Как една страна, която допреди век бе второстепенен играч в световните дела, се превърна в такъв хегемон?
Всъщност много е лесно да се отговори на това, само с две думи: "Бретън Уудс".
Bretton What?! – вероятно биха възкликнали мнозина. И ще бъдат напълно прави. Тази година се навършиха 70 години от създаването на прословутата Бретън-уудска система - макар че не е ясно тя дали все още е жива и дали изобщо е система.
През юли 1944 г. представители на 44 нации от очертаващата се като победител страна във войната се събират в местността Бретън Уудс, в щата Ню Хемпшър, и договарят нови правила за търговските и финансовите взаимоотношения помежду си. Това е обяснението от учебниците.
За мен лично доста по-кратко и разбираемо описание на Бретън Уудс дава американският инвеститор Питър Шиф, президент на Euro Pacific Capital. Той го разказва като анекдот: няколко азиатци, европейци, латиноамериканци и един американец се оказали корабокрушенци на самотен остров. За да оцелеят, решили да си разпределят задачите. Един станал рибар, друг си харесал да бъде ловец, имало дървар, фермер. Американецът си избрал работата да яде. Вечерта всички се събирали и приготвяли угощението на американеца. Той пък им оставял трохите, за да хапнат и другите и да могат утре пак се върнат на работа.
И отново да осигурят на американеца условия да си върши работата – тоест да яде. Модерните икономисти твърдят, че американецът е най-важен в тази ситуация, защото без него работата на останалите губи смисъл. Но истината е, че ако изхвърлят американеца, останалите биха живели по-добре, ще имат повече за ядене, а не само трохите. Дори ще могат да се изтегнат и на плажа...
10:05 | 13.09.22 г.