Избягването на поредната глобална катастрофа е недостатъчно

Историята не се повтаря, но често се римува. Тази мисъл е неправилно приписвана на Марк Твен, но е добра, пише Мартин Уулф за Financial Times.

Историята е най-мощният ориентир за настоящето, защото описва това, което е постоянно в човешката ни природа, особено силите, които ни водят към конфликт. Тъй като най-голямото геополитическо събитие в момента несъмнено е засилващото се търкане между САЩ и Китай, осветляващо е да погледнем назад към подобни събития в миналото.

Провокиращата мисълта книга „Обречени на война” на Греъм Алисън от Харвард започва с разказ за Пелопонеската война от Тукидид, големият атински историк от V век пр.н.е. Уулф се съсредоточава, обаче, върху трите епохи на конфликти през последните 120 години. От тях трябва да се научи много.

Най-скорошният конфликт е Студената война (1948-1989 г.) между либералния демократичен запад, воден от САЩ, и комунистическия Съветски съюз, трансформирана версия на Руската империя отпреди Първата световна война. Това е голям конфликт за власт между главните победители във Втората световна война, но и идеологически конфликт за природата на модерността.

Западът в крайна сметка спечели. Това стана, защото мащабът на западните икономики и скоростта на техния технологичен напредък значително надминават Съветския съюз. Поданиците на Съветската империя също така се разочароваха от корумпираните си и деспотични владетели, като самото съветско ръководство заключи, че системата му се е провалила. Въпреки опасните моменти, по-специално кубинската ядрена криза от 1962 г., Студената война приключи мирно.

Връщайки се по-назад, стигаме до годините между двете световни войни. Това беше междуцарствие, при което опитът за възстановяване на реда отпреди Първата световна война се провали, САЩ се оттеглиха от Европа и огромна финансова и икономическа криза, произтичаща първоначално от САЩ, опустоши световната икономика. Това беше време на гражданска борба, популизъм, национализъм, комунизъм, фашизъм и националсоциализъм. 30-те години са траен урок за възможността за демократичен крах, след като елитите се провалят. Те са и поука за това, което се случва, когато великите държави попаднат в ръцете на гладни за власт безумци.

Като се върнем още по-назад, стигаме до решаващия период 1870-1914 г. Както отбелязва Пол Кенеди в класическата си книга „Възход и падение на великите сили“, през 1880 г. Великобритания генерира 23 на сто от световната промишлена продукция. До 1913 г. този дял е спаднал до 14 на сто. За същия период делът на Германия нараства от 9 на 15 на сто.