Защо няма да помним много от коронавируса?

Когато умът ми блуждаеше тия дни, забелязах, че се скита на странни места, а именно - далечни хотелски стаи. Цюрих, края на миналото лято: хотелът беше от грешната страна на пистите, но стаята имаше големи прозорци на две стени. Далас, преди няколко години: хотелът имаше огромно преддверие с модел на жп линия; гладех ризата си, докато слушах подкаст за късно изгрелия композитор Леош Яначек. Ранчо Мираж, януари: стаята беше на една слънчева разходка от рецепцията; басейнът изглеждаше съблазнително до пустинните палми, но беше студен и пълен с листа.

Защо умът ми се връща към далечни хотели? Не защото там се случи кой знае какво: за съжаление трябва да призная, че никога не съм проявявал голям интерес към хотелски стаи. Очевидно паметта ми работи по любопитен начин, пише Тим Харфърд за Financial Times.

Миналата пролет се завърнах от ваканция в Япония, която се случва веднъж в живота, и се замислих върху богатството на спомените, които тя беше предизвикала у мен. Времето летеше, докато бях там, но десетте дни на толкова ярко ново място създадоха повече спомени от десет седмици у дома.

Сравних ефекта със сбит филм. Вместо да съхраняват всеки кадър поотделно, алгоритмите за видео компресиране стартират с първия кадър от сцена и след това навързват поредица от „промени”. Бавен, съзерцателен филм с дълги сцени и неподвижни камери може да бъде свит до по-малък размер от бързо екшън действие.

По същия начин, седмица, пълна с нови преживявания, ще изглежда по-дълга в ретроспекция. Един рутинен месец може да изглежда безкраен, но ще остави само мигване в паметта: „промените“ не са достатъчно съществени, за да им отдаде значение мозъкът.

След месеци работа от дома, сега осъзнавам, че имаше нещо непълно в този разказ. Новите преживявания наистина са важни за засаждането на богата реколта от спомени. Но само по себе си това не е достатъчно. Новото физическо пространство изглежда е важно, за да обърне внимание мозъкът.

В крайна сметка блокадата заради Covid-19 беше пълна с нови преживявания. Някои бяха жестоки: вирусът ми отне приятел; разбих лицето си при злополука; трябваше да носим маски и да избягваме физически контакт, и да се притесняваме откъде ще дойде следващата ролка тоалетна хартия. Други преживявания бяха по-положителни: откриването на нови удоволствия, придобиването на нови умения, преодоляването на нови предизвикателства.

Но се съмнявам, че съм единственият, който открива, че спомените му за месеците на карантината са доста бегли. Без значение с колко нови хора или стари приятели разговаряте в Zoom или Skype, всички те започват да се размазват, защото физическият контекст е монотонен: разговорите се провеждат, докато човек седи на същия стол, в същата стая, гледайки към същия екран на компютъра.