Германия е в спешна нужда от нова Източна политика

Германският канцлер Олаф Шолц често и с право възхвалява Източната политика на своя велик социалдемократически предшественик Вили Бранд, който беше канцлер на Федералната република преди половин век. Всъщност Бранд превърна Ostpolitik в световно признат термин. Но 50 години по-късно геополитическият контекст се промени напълно и Шолц спешно се нуждае от нова Ostpolitik, пише за Financial Times Тимъти Гартън Аш, автор на „В името на Европа: Германия и разделеният континент”. 

През 1969 г., когато Бранд лансира това, което тогава се наричаше неговата „нова“ Ostpolitik, Западна Германия беше ревизионистка сила, която в крайна сметка търсеше обединение с Източна Германия, а Съветският съюз беше отбранителна сила на статуквото. Днес е обратното - обединена Германия е отбранителната сила на статуквото, а Русия на Владимир Путин е ревизионистката сила, готова да използва всички налични средства, за да възстанови хегемонията си над Украйна и други части на Източна Европа.

Тогава икономическите отношения на Западна Германия с Русия бяха поставени в услуга на иновативния вариант на разведряване, преследван също от САЩ, Франция и Обединеното кралство. Osthandel, или източната търговия, проправи пътя за Ostpolitik. За първи път газът започна да тече по тръбопровод от Русия до Западна Германия през 1973 г. Дългосрочните резултати от това системно насърчаване на икономическите връзки включват настоящата енергийна зависимост на Германия от Русия. Нещата се обърнаха. Това може би обяснява отказа на Шолц, на пресконференцията след срещата с президента Джо Байдън във Вашингтон, да каже ясно, че ако Путин нахлуе в Украйна, газопроводът "Северен поток 2" се превръща мигновено в индустриална археология.

Ostpolitik гамбитът на Егон Бар, съветникът на Бранд, беше като хвърляне от джудото: примамвате своя тежък и тромав противник, Съветският съюз, да се наведе толкова силно във вашата прегръдка, че с умело завъртане да го преметнете през рамо. Сега Путин, който има черен колан по джудо, е този, който се опитва да хвърли на тепиха тежката, бавно движеща се Германия.

През 70-те години, когато политиките на САЩ за разведряване умело разшириха китайско-съветското разделение, Западна Германия можеше да съсредоточи усилията си изцяло върху Съветския съюз. Но наскоро в Пекин Путин и китайският президент Си Дзинпин препотвърдиха руско-китайския алианс срещу Запада. Така че една нова Ostpolitik трябва да бъде и далекоизточна политика. За съжаление експортната зависимост на Германия от Китай е толкова остра, колкото и енергийната й зависимост от Русия.

Нека добавя една последна, болезнена разлика. Бранд е една от най-вдъхновяващите фигури в следвоенната история на Европа. В дълбоко вълнуващ символичен израз на това, че демократична Германия учи уроците от миналото си, през 1970 г. Бранд падна на колене преди паметника на героите от бунта във Варшавското гето през 1943 г. Но Герхард Шрьодер, последният социалдемократически канцлер преди Шолц, е една от най-позорните фигури в най-новата история на германската демокрация. След доста успешния му период като канцлер, приемането от Шрьодер на високоплатени ръководни позиции в „Северен поток“, „Роснефт“ и неотдавнашна номинация за борда на „Газпром“, докато изтъква постоянни извинения за репресиите и агресията на Путин, посрами наследството на Ostpolitik.

Сега за добрите новини. Всички тези точки се разкриват красноречиво в германските медии, аналитични центрове и политически дебати. Дори ляволибералният седмичник Die Zeit, енорийското списание на църквата на Ostpolitik, изрази остри критики към онези германски социалдемократи, които продължават да говорят стари Ostpolitik баналности, неприспособени към новите обстоятелства. Тристранното коалиционно споразумение на Шолц, оформено от по-младите партии на Зелените и Свободните демократи, всъщност предписва значително преориентиране на Източната политика на страната. Тя трябва да бъде по-интегрирана в цялостната стратегия на ЕС, да бъде по-внимателна към правата на човека и демокрацията, и по-загрижена за балансирането интересите на страни като Украйна и Беларус със специалните отношения на Германия с Русия. Самият Шолц казва, че имаме нужда от „европейска Ostpolitik“.

Ако не беше кризата в Украйна, която кацна на бюрото на Шолц в рамките на часове след като той стана канцлер, танкерът на Ostpolitik можеше постепенно да се обръща по бавния консенсуален начин, характерен за съвременната германска демокрация, докато политиката за зелена трансформация на неговото правителство постепенно отбива страната от руския въглерод. Но историята, този жесток надзорник, не му остави лукса на времето. Новият курс трябва да бъде определен веднага. Участието му на предстоящата Мюнхенска конференция по сигурността е златна възможност да го изложи. За да адаптира собствената си похвала към Източната политика на Бранд, визията на Шолц трябва да бъде умело замислена, геостратегическа и смела. Светът е в очакване.