WSJ: Проблемите на еврозоната са политически, а не икономически

Това е най-очевидно в случая с Гърция, която от икономическа гледна точка сега е по-стабилна, отколкото дори в началото на кризата. Докато съотношението на дълга към БВП в размер на 175% изглежда доста високо, разходите за обслужване на дълга на Гърция и нейната матуритетна структура са едни от най-благоприятните в еврозоната.

Дори и МВФ сега счита, че Гърция има шанса да достигне целите си за дълга дори без по-нататъшно поемане на нови задължения.

Онова, което тревожи пазарите, е нестабилната политическа ситуация в Гърция. Радикалната популистка партия СИРИЗА води в проучванията и заплашва да предизвика предсрочни избори през следващата година, като отказва да подкрепи всеки кандидат за президент. Лидерът на СИРИЗА Алексис Ципрас се опитва да се представи в един по-умерен образ. Но пазарите се опасяват, че водено от СИРИЗА правителство може да компрометира напредъка, постигнат в рамките на сегашната коалиция.

Безработицата започва да пада. Банките изглеждат добре капитализирани, а новият Закон за несъстоятелността може да ги улесни да се справят с необслужваните кредити. Бавно, но сигурно, структурните реформи деблокират пречките пред икономическото ребалансиране.

В отговор на това правителството се стреми да изолира Ципрас и партията му, като се опитва да преговаря за по-ранно излизане от спасителната програма на Гърция. Тази високорискова стратегия имаше отчасти обратен ефект през миналата седмица, тъй като реакцията на пазарите показа, че инвеститорите не са готови да подкрепят Гърция без предпазната ѝ мрежа. Но това също показа на гърците, 20% от които признават, че не знаят за кого да гласуват, рисковете от предаването на властта на СИРИЗА.

Междувременно политическите рискове в цялата еврозона растат. Сегашният икономически спад подчертава идеологическата пропаст между тези, които вярват, че сегашната криза може да бъде решена само чрез по-нататъшно фискално и монетарно стимулиране, и онези, които вярват, че такива мерки могат да задълбочат дълговите проблеми на района, докато устойчивият растеж зависи от премахването на пречките за инвестиция.

Това означава ремонт на корпоративните, домакинските и банковите баланси, намаляване на данъците и правителствените разходи, рационализиране на бюрокрацията и реформиране на продуктовите и трудовите пазари.

В основата на това разделение сред политиците в еврозоната е централната главоблъсканицата от еврокризата: дали валутата ще оцелее по германските или италианските правила. Дали еврото ще бъде по-силна валута, ако се осланя на фискална дисциплина, конкурентоспособни икономики и национална отговорност? Или ще бъде слаба валута, принудена да разчита на разходи, предизвикващи дефицити, девалвация, инфлация и в крайна сметка издаване на общи облигации.

Този сблъсък се поляризира около два основни въпроса: дали фискалният пакт на еврозоната ще оцелее предвид отказа на Франция и Италия да се подчиняват на правилата и дали ЕЦБ ще започне да купува държавни облигации въпреки германската опозиция.

Грубо казано, германският евроскептицизъм е подхранван от страховете, че Германия ще бъде накарана да поеме все по-нарастващите дългове на страните, които се отказват да реформират своите погрешни икономически модели, основани на връзкарство и защита на корпоративните интереси. В същото време френският и италианският евроскептицизъм се раздуха от страховете, че вдъхновените от Германия политики заплашват да смажат техните икономики и начин на живот, без оглед на националния суверенитет.

Продължителната стагнация рискува да изостри този разрив до момента, в който пазарът ще се запита дали оцеляването на еврозоната е възможно, независимо дали по германски или италиански правила. И тогава вече наистина еврокризата ще се завърне.