Футболът се нуждае от индустриална стратегия

Това не е резултат от глупост или случайност. Така работи играта - или поне така беше преди. Спортът се характеризира с мощен ефект „победителят взема всичко”: наградите са за победа, а не за часове. Кристиано Роналдо играе точно толкова футбол (като време) за 10 милиона евро, колкото черноработникът работи за 100 000 евро; Ливърпул изиграва един и същ брой мачове в Премиършип независимо дали е първи или последен. Това, което определят правилата на лигата, са премиите за класиране и как се разпределят останалите награди. 

Икономическите характеристики, които насърчават високите заплати и ниските печалби в европейския футбол, включват конкуренцията между различни национални лиги, липсата на ограничения на заплатите извън т. нар. „финансов феърплей“ и изпадане на най-слабите отбори в по-ниска дивизия. Тези структури създават мощни стимули за собствениците да харчат колкото е възможно повече за играчи. Ако не го направите, другите ще го направят и можете да изпаднете. За разлика от това в американската версия на футбола (сокъра) ограниченията на заплатите предотвратяват надпреварата за играчи, никой не изпада и клубовете могат да сменят града, ако им е изгодно. Следователно възвръщаемостта за собствениците на американски отбори е далеч по-добра.

В Германия членската собственост по правилото „50+1%“ ограничава заплатите и печалбите в полза на феновете, но тази структура е под натиск от същите сили, които настояват за европейска супер лига. Една от причините за популярността на английския футбол е сравнително справедливото споделяне на приходите от излъчване, което води до конкурентни мачове, въпреки че последните промени преразпределят доходите нагоре.

Европейска супер лига би приличала повече на американските спортове. Най-добрите клубове и играчи биха спечелили за сметка на обичани отбори, които ще останат в националните първенства. Малките страни могат да спечелят от един или два доходоносни отбора, но държави като Англия биха загубили непропорционалния си дял от професионалните приходи и данъци. При липса на истински конкурент, за суперлигата ще е по-лесно да установи таван на заплатите и може да се нуждае от такъв за баланс. Международните мачове ще наподобяват ситуацията в тениса или Формула 1, където повечето спортисти са толкова странстващи, че могат да пребивават в Монако и да не плащат данък върху доходите в страните, които ги аплодират.

Как би изглеждала индустриалната политика във футбола? Целта е да се създаде игра, която се провежда във вашите граници, но е гледана в световен мащаб, с възможно най-голяма стойност в лесно облагаеми форми като заплатите. Нациите трябва да искат лиги, които споделят приходите между членовете си, за да се създаде вълнуващ, конкурентен продукт. Те трябва да внимават за ограниченията на заплатите.

Преди всичко не бива да са безразлични. Европейската супер лига не е изобретение, от което създателите й биха заслужили да печелят, а механизъм, който разпределя парите между играчи и собственици или от една държава към друга. Нищо не е предопределено. Резултатът се определя от правилата на играта.