„Опенхаймер“ е чудесен филм, но за грешния човек

Фактът, че Джей Робърт Опенхаймер изпада в агония заради участието си в създаването на атомната бомба (известен е като неин баща – бел. прев.), не е интересен. Трябваше да си подсвирва ли? Хари Труман (президент на САЩ в периода 1945-1953 г. – бел. прев.), на когото се падна да използва „джаджата“, е по-драматичната фигура, точно защото той взе това, което може би е най-променящото историята решение след онова на Пилат Понтийски, и то без много видими угризения, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

Биографичният филм „Опенхаймер“ на режисьора Кристофър Нолан дава на 33-ия американски президент само една сцена, в която той се лута като провинциален шут, който не може да произнесе правилно Нагасаки. Освен прекомерното си разчитане на диалога като изразно средство и наивността му относно шансовете за пълна капитулация на Оста (Рим - Берлин - Токио – бел. прев.), този разказ за бащата на НАТО е най-смущаващото нещо в един хубав филм, в чиито три часа рядко се скучае.

През последните десетина години, когато Доналд Тръмп стана президент, Владимир Путин анексира Крим и Си Дзинпин насочи Китай към по-агресивен път, либералите се опитаха да сложат име на това, което защитаваме от тези ревизионистки лидери. Най-добрият опит - „международен ред, основан на правила“ - бе ужасен. Така че да го наречем Шоуто на Труман.

Труман е този, който взе основополагащите решения за нашия свят: да задържи САЩ в Европа след 1945 г., да постави гарнизони в уязвими места дори отвъд Стария континент, да намали индустриалните мита. Слагайки край на американската изолация, неговият предшественик Франклин Делано Рузвелт (също демократ – бел. прев.) имаше „предимството“ на световна война. Труман си постави по-трудна задача: да поддържа бъдещата позиция на САЩ в мирно време. Резултатът, империя по всички показатели освен името, си има цена. Но последните 18 месеца бяха едно съвършено обучение в употребата ѝ. Представете си Украйна точно сега без ангажирани САЩ. След още 18, в зависимост от това как гласуват американците (има се предвид евентуален нов вот за Тръмп – бел. прев.), няма да има нужда от въображение.

Урокът от това десетилетие досега е, че либерализмът не е устойчив без твърда сила. И че още няма трезва равносметка за грешките на онези, които управляваха преди. Не призовавам за показни съдебни процеси, пише авторът, макар че е поразително кое попада под наблюдение и кое не. В Обединеното кралство има разследване на пандемията от Covid, но не и на спада на бюджета за отбрана от 80-те години насам. Имаше няколко за войната в Ирак, но не и за руските нахлувания в Грузия и Крим. Можеше ли реакцията да е по-твърда? Доколко това одързости Кремъл?

Проблемът с разследванията, вирус, който не се ограничава само до Великобритания, е фокусът върху активните действия, а не върху бездействието. В ретроспекция Барак Обама отиде твърде далеч в своята отдръпнатост, поне във външната политика. Малко администрации на запад са имали по-лошо представяне от самодоволното управление на Ангела Меркел. И все пак в учтивото общество всяко от тези имена все още носи далеч по-малко стигма, отколкото Джордж Буш-младши или Тони Блеър за активното им действие да почнат война в Ирак. Това морално изчисление може да е правилно, но не е проверявано.

Репутацията на Труман крееше в продължение на десетилетия. Неговата намеса в Корея беше един ужас и нещо като провал. Но какво щеше да се случи, ако западът не бе показал, че ще окаже противодействие на почти всяка комунистическа офанзива някъде по света?

Ако Труман е пренебрегван (колцина западняци могат да си представят образа му?), това е по две причини. Първо, той ни напомня какво направи либерализмът, за да оцелее дотук. Филмът третира ядрената бомбардировка на Япония като уникален морален компромис и може би е такъв. Но „конвенционалните“ оръжия превърнаха голяма част от Токио в пепел за една нощ. Съюзниците бомбардираха германски цивилни. Що се отнася до миналото на Америка, Северът не победи Юга чрез рицарски дуели.

Комбинацията от възвишена съвест и нейната противоположност при либерализма се въплъщава от Труман повече от който и да е друг. Той деколонизира Филипините. Той се застъпи за граждански контрол от страна на правителството срещу потенциалния воин-крал генерал Дъглас Макартър (легендарна американска фигура от двете световни войни и Корейската – бел. прев.) В същото време този продукт на определено странната общинска политика нарече бомбата „благословия“ дълго след като я бе използвал и беше съучастник в „Червената параноя“ (относно комунизация на САЩ след войната – бел. прев.) Изтънчените маниери на Опенхаймер и познаването му на Ведата (свещена книга на индусите – бел. прев.) не го правят по-сложен морално човек.

А сега към другата причина, поради която Труман не е популярен. Снобизмът. За някои либерали е трудно да приемат, че дължим нашия свят на неуспял галантерист от Мисури: син на търговец на мулета, обект на завоалирани подигравки, докато след 60-тата си година не се превръща може би в най-могъщия човек, който някога ще съществува. (Нито неговият предшественик, нито наследникът му са разполагали с ядрен монопол.) Той не оставя след себе си монография, а само няколко епиграми, като не е много превеждан. Но той знаеше, че един либерал трябва понякога да бъде ако не дявол, то поне звяр.