Как меката сила на държавите излиза от мода

Разностранният талант Бари Хъмфрис почина наскоро. Непосредствено след това родната му Австралия обяви нова и усилена отбранителна стратегия. Един от начините за взаимодействие със света като средна сила залязва. Друг изгрява, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

В средата на миналия век будните умове на Хъмфрис, Джърмейн Гриър, Клайв Джеймс и Робърт Хюз прекрачват границата на Австралия. Приблизително по същото време страната инвестира в създатели на филми и (с не малка печалба) на спортни треньори. Нейното вино навлиза на чуждите пазари. Кафеената ѝ култура става най-добрата в света или поне най-колоритната. Добавете някои облаги от господа - слънце, крайбрежие - и проекцията на националния чар ставаше много силна.

Но в крайна сметка това беше безсмислено. Атомни подводници, укрепване на северния бряг: това са приоритетите сега. Такива са изискванията за споделяне на регион с Китай.

Австралийците могат поне да преминат през тази промяна заедно с Южна Корея. Най-готината страна през последните може би две десетилетия продава музикални, кинематографични и гастрономически продукти както на западните, така и на азиатските потребители. Отново, офанзивата на националния чар е нещо, което трябва да се отчете. Но тя е с ограничена полза срещу Китай (и неговото протеже Северна Корея). Така че разходите за отбрана се увеличават. Идеята за придобиване на ядрени оръжия вече не е твърде сензационна за изразяване от политиците в Сеул.

Преживяваме, ако не края на меката сила като полезна концепция, то бруталното разкриване на нейните ограничения. Страните, които са усвоили изкуството на културното привличане, сега трябва да натрупат смъртоносен капацитет. Това не означава, че изграждането на по-мека сила е било грешка. Австралия не губи нищо от чудесното си представяне на олимпиади. Южна Корея не губи нищо от присъствието си на чуждите екрани. Евентуално, по косвени начини, тези неща могат дори да генерират геополитическо влияние. Но изчезна всяка претенция, че меките активи могат да заменят или дори да съперничат на твърдите.

Въпросните страни едва ли живееха в някаква пацифистката страна на мечтите. (От 1989 г. насам Австралия е получила по-малко от мирния дивидент след края на Студената война от Америка.) ЕС и някои от неговите членки са тези, които ще открият, че намаляващата полезност на меката сила е много по-трудна за приемане. Ето една институция, основана на отхвърлянето на правото на силата. Либералните реформи, които Брюксел поиска от страните-кандидатки да направят, и тяхното желание да го сторят, остават най-добрият пример за мека сила в света. Имаше течение в европейската мисъл, което смяташе, че военната сила е остаряла концепция, някакъв американски атавизъм. Но тези идеи избуяха именно под закрилата на НАТО.

Джоузеф Най, концептуалният баща на меката сила, обогати стерилното изследване на международните отношения. Но идеята му винаги е била уязвима в едно отношение. Трудно е да се отдели възхищението към една страна (мека сила) от страхопочитанието пред нейното богатство и оръжие (твърда сила). Харесването ми на САЩ в детството се коренеше в привидно огромните им къщи, високотехнологичната им победа във войната в Персийския залив, самочувствието им на номер едно. Това беше страната на свободните хора и двукрилите хладилници. Една по-бедна, по-слаба държава, дори ценностите ѝ да бяха същите, не би била толкова примамлива. Всъщност, ако тези ценности бяха привлекателни, това бе защото изглежда водеха до материална сила.

Освен ако не съм уникален в моя цинизъм, така работи културното привличане. То е страничен продукт на по-ортодоксалните национални активи, а не адекватна компенсация за липсата им. (Мисля, че объркването е защото хората смесват икономическото богатство с меката сила. Джоузеф Най ги разграничаваше. Първото, както се използва във връзка със санкции или пазарен достъп, все още е вид принуда.)

Разбира се, зад всеки пример на мека сила стои твърда. Да, присъединилите се към ЕС държави през 2004 г. копнееха да възвърнат европейската си идентичност. Но те също искаха да се присъединят към богат, по-малко застрашен от Русия клуб.

С астрономически разлики, потенциалните мигранти биха предпочели да се преместят в САЩ, отколкото в Китай. Това не попречи на единия да загуби относително влияние спрямо другия през последните десетилетия. В крайна сметка, ако делът на една страна в световния БВП нарасне от 5 на 18 процента, както стана с Китай от 1980 г. насам, има лимит за това, което меката сила на другите може да направи, за да ѝ противодейства. Този вид икономическа тежест купува твърде много военна техника. Тя ражда твърде много зависими страни в търговията и инвестициите. Тя изисква отговор в материална сила.

Попитайте Австралия, принудена от географските обстоятелства да измести акцента в националната си стратегия от меката към твърдата сила. Страна, която трябваше да се бори за значимост в миналото, сега трябва да го прави за собствения си комфорт.