Септември беше ужасен месец за потенциалните съюзници на Америка. Във Вашингтон Доналд Тръмп посрещна китайския лидер Си Дзинпин с помпозност, рядко отдадена на бивши приятели на САЩ. Той произнесе брутална реч в стила на „Америка на първо място“ пред Организацията на обединените нации (ООН) и атакува думите на Марк Карни за евентуално „асоциирано членство“ в Европейския съюз (ЕС) за Канада, срещу която Белият дом води търговска война, пише Bloomberg.
Преди година президентът на САЩ призова Европа да купува повече американски дизел. Сега Тръмп заплашва със забрана върху износа му. Той отправи покана към руския президент Владимир Путин да присъства на срещата на върха на Г-20 във Флорида през декември. След като посочи Тайван като „много добър аргумент в преговорите“, докато се готвеше да приеме Си, той задържа пакет от оръжия на стойност 14 млрд. долара за острова.
Може да се твърди, че всичко това е бил един обикновен месец от живота на тази администрация. Но всяка маслинова клонка, протегната към световните агресори, и всеки букет от тръни, поднесен на демокрациите, тревожи стотици милиони души, граждани на държави, които искат да бъдат приятели на Америка.
Освен това тези хора болезнено осъзнават, че голям брой американци, в никакъв случай не всички от тях фенове на течението MAGA, все още подкрепят този организатор на хаоса.
Големият въпрос за бившите приятели на Америка, които искрено желаят да бъдат нейни бъдещи приятели, е какво помирение може да се постигне. Трябва да се мисли отвъд Тръмп, отвъд 2028 г. и да се прогонят фантазиите за връщане към момента, в който трансатлантическото партньорство е пред срив.
По време на Втората световна война Уинстън Чърчил изрича много незаменими коментари за „Големия алианс“. Ролята на Америка като решаващ фактор не е под съмнение. Но до 1945 г. британците болезнено откриват, че докато американските войници и техните съюзници се бият рамо до рамо срещу германците и японците, у дома администрацията на Рузвелт сключва някои много сурови сделки с обсадената Великобритания.
Нацията на Чърчил е принудена да продаде всичките си чуждестранни активи на американски корпорации на безценица, за да плати за оръжия. Монтагю Норман, управител на британската централна банка, пише през март 1941 г.: „Никога не съм осъзнавал толкова силно, колкото сега, колко изцяло сме в ръцете на американски „приятели“ по отношение на преките инвестиции“ .
Когато парите на Великобритания свършват и влиза в сила програмата на Рузвелт, сънародниците на Чърчил изпитват огромно облекчение, че оръжията ще продължат да текат през Атлантика без необходимостта от незабавно плащане в брой, но публичното описание на пакета от премиера като „най-безкористния акт в историята“ е абсурдно.
При пристигането на първия пакет стоки по програмата, външният министър Антъни Идън пише: „Само отчаяните ни затруднения биха могли да оправдаят [приемането на] неговите условия“, което осакатява следвоенната търговия на Великобритания в полза на САЩ.
Нищо от това не представлява британско оплакване. Просто е безсмислено да се обръщаме назад и да се заблуждаваме, че настроенията са играли някаква роля в отношението на Америка към съюзниците по време и след войната. И да, не бива да се забравя и планът „Маршал“ от 1947 г.
Малко експерти се съмняват, че американското лидерство по време на Студената война е било исторически дар за демокрациите. Но има много моменти между 1945 и 1990 г. или дори 2016 г., когато съюзниците биват доведени до почти отчаяние от американските атаки – помислете за Куба, Латинска Америка, Виетнам, Ирак.
Но Западът никога не се е съмнявал сериозно в статута на Америка като знаменосец на свободата и е бил безгранично благодарен за нейния всеобхватен принос за защитата на всички нас. Всъщност американските щитове, както ядрени, така и конвенционални, предизвикаха катастрофално европейско самодоволство относно собствените военни разходи в региона, които атрофираха. Почти единственото голямо нещо, за което Тръмп е прав, е, че в продължение на десетилетия съюзниците се възползват от „Чичо Сам“.
Следователно, първият важен момент за бъдещето, широко приет в Европа, е, че никога повече – дори след като Тръмп си отиде – съюзниците не могат да очакват американската мощ да ги подкрепя, въпреки че се надяват, че САЩ ще останат на тяхна страна, което в никакъв случай не е сигурно при този президент.
От европейска страна обаче регионът има право да поиска САЩ, толкова дълго приветствани като най-великата демокрация в света, да заявят ясно, че остават негов приятел. Не само Тръмп, но и неговата нация предпочита компанията и интересите на диктаторите пред тези на държави, които избират правителства чрез открити избори.
Войната на Тръмп срещу свободата на словото и медиите у дома предава всичко, което предполагахме, че представлява нацията на Джордж Вашингтон. Смаяни сме от зрелището на Републиканската партия в Конгреса и Върховния съд на САЩ, които остават безучастни пред лицето на почти ежедневните президентски прояви на безразличие срещу всяка конвенция на отворени и спазващи закона общества.
В същото време съюзът между президента и Силициевата долина вреди на всички нас, не само на американския народ. Неговата администрация отказва да подкрепи регулирането на социалните медии и изкуствения интелект, докато технологичните пари се изливат в хазната на Тръмп. Мощта на тези сили, лицензирана от очевидно неограничено правителство на САЩ, представлява цивилизационна заплаха - по тяхно собствено признание.
Копнеем за президент на САЩ, който признава това, който показва готовност да дистанцира изпълнителната власт от свръхмогъщите поданици, както някога републиканският президент Теодор Рузвелт опитомява свръхмогъщите корпоративни тръстове.
Преди всичко се нуждаем от наследник на Тръмп, който, дори и да се окаже неспособен да каже цялата истина, ще признае поне част от нея, вместо да институционализира държавните лъжи по същия начин, както правят Си Дзинпин и Путин, и както са правили диктаторите на XX век.
Знаем колко малко вероятно е Америка някога отново, под ръководството на който и да е президент, да се превърне в това, което е в ерата след Втората световна война: отдадена интернационалистическа свръхсила. Но е в нейните възможности да се превърне отново в свръхсила, на чиято дума може да се вярва и която се отнася с уважение към другите.
Ако се стигне до такъв щастлив резултат, американците вероятно ще открият, че истината служи на техните собствени политически и икономически интереси, както и на останалите от нас, които днес сме свидетели на все по-разширяващата се трансатлантическа пропаст.
17:09 | 04.10.26 г.
