Какво постигна амбициозната програма на ЕС за 800 млрд. евро за възстановяване след COVID?

Преди шест години амбициозната програма на Европейския съюз за възстановяване след пандемията от коронавирус на стойност 800 млрд. евро бе приветствана от някои като „хамилтънов момент“ (когато обединение от държави реши да прилага единна фискална политика или да поеме общ дълг, бел. ред.) за блока. Сега, когато средствата са на привършване, по-скромната оценка звучи по-логично, пише в редакционен материал Bloomberg.

Ядрото на програмата – Механизмът за възстановяване и устойчивост – осигури 573 млрд. евро под формата на безвъзмездни средства и заеми, отпускани поетапно на националните правителства. Тези средства бяха обвързани с определени условия: държавите членки трябваше да постигнат определени ключови етапи (например приемане на пенсионни реформи) и количествени „цели“ (като определен брой обучени работници или санирани жилища). Към края на август са изплатени около 440 млрд. евро, като финалните плащания предстои да бъдат извършени до края на годината.

Как обаче се справи като цяло програмата?

Макроикономическите ѝ ефекти бяха реални, но скромни. Общото вземане на заеми подкрепи Програмата за спешни покупки при пандемия на Европейската централна банка (ЕЦБ), като демонстрира, че ЕС колективно подкрепя усилията за покупки на облигации чрез споделяне на фискалния риск. Според оценки на Международния валутен фонд (МВФ) механизмът е допринесъл с 0,3 процентни пункта към растежа на ЕС през миналата година, а в Гърция и Хърватия – с повече от един цял пункт.

По-същественият аспект е свързан с реформите. Крайните срокове, обвързани с отпускането на значителни средства, дадоха на министерствата на финансите в страните членки лостове за влияние върху групите, които години наред блокираха реформите. Испания прие отдавна обещаната трудова реформа. В Италия – страна, която не се слави с ефективна публична администрация – проучване на ЕЦБ установи „сериозни и икономически значими“ подобрения след реорганизацията на съдебната система и процедурите за обществени поръчки.

Налице бяха и някои положителни резултати по отношение на инвестициите. От общо 310 млрд. евро съфинансирани разходи до 2025 г. 74% бяха насочени към капиталови проекти, особено в сферата на транспорта, енергетиката и цифровата инфраструктура. Средно 41% от мерките във всяка държава подкрепиха „зеления преход“. Гърция финансира обновяване на болници и модернизация на дигиталните системи в училищата. Полша разшири капацитета на възобновяемите енергийни източници и електропреносната мрежа. Около 80% от средствата по механизма бяха използвани за нови проекти – както беше планирано – а не за покриване на бюджетни дефицити.

Разбира се, не всичко е идеално. Изпълнението на някои планове се оказа по-евтино от предвидените по бюджет разходи, което подсказваше, че първоначалните оценки са били завишени (според правилата правителствата задържаха разликата). При други разходите се пренасочваха към вече планирани проекти. Амбициите също понякога надхвърляха капацитета, което налагаше преразглеждане на плановете. А усилията за проследяване на разходите – както многократно е констатирала Европейската сметна палата – оставяха много какво да се желае.

В крайна сметка обаче начинанието се оказа по-успешно, отколкото мнозина очакваха. Може би най-важното е, че то доказа способността на ЕС да тегли заеми в голям мащаб и да използва общи средства, за да стимулира правителствата да предприемат трудни стъпки. Сега предизвикателството пред политиците е да надградят този напредък чрез по-голям бюджет на ЕС, насочен към осигуряване на обществените блага, които съюзът е най-добре подготвен да предостави, вместо да превръщат антикризисния фонд в постоянен източник на субсидии за националните бюджети.

Всъщност моделът на Механизма за възстановяване и устойчивост вече се прилага и другаде. Той е залегнал в основата на други проекти за разходване на средства от ЕС, като например Социалния фонд за климата и Инструмента за Украйна. Очаква се същите принципи да определят и голяма част от следващия бюджет на Европейската комисия, като вероятно над дузина съществуващи фонда ще бъдат обединени в единен механизъм за отпускане на безвъзмездни средства на стойност 865 млрд. евро, използващ същата рамка от национални „етапи и цели“.

Съществуващите облигации за възстановяване следва да бъдат рефинансирани при падежа им с цел създаване на един истински европейски актив убежище. Новите заеми могат да бъдат предназначени за обществени блага, които например да насърчават частните инвестиции или да укрепват сигурността на съюза. Когато средствата се насочват към правителствата, те трябва да възнаграждават реформи, премахващи пречките пред движението на капитали и услуги и пред създаването на бизнес, като по този начин дават на Брюксел лост за въздействие срещу националния протекционизъм, който продължава да възпрепятства единния пазар.

Това може и да не беше „хамилтънов момент“, но амбициозният отговор на Европа на кризата заради COVID-19 все пак положи основите за един по-устойчив съюз. В един иначе рискован момент това е стъпка в правилната посока.