Сделката от Мека между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан не е просто „сунитско НАТО“

Може би е трудно да си представим, че Близкият изток гледа отвъд Вашингтон точно в момент, когато регионът е разтърсван от война, водена именно от САЩ. Но точно това се случи, и то съвсем наскоро с подписването този месец на Споразумението от Мека – пакт за взаимна отбрана между Мохамед бин Салман от Саудитска Арабия, Реджеп Тайип Ердоган от Турция и Шахбаз Шариф от Пакистан, пише колумнистът на Bloomberg Михир Шарма.

Този пакт е едновременно повече и по-малко, отколкото изглежда. От една страна, споразумението настоява, че „атака срещу един е атака срещу всички“, умишлено повтаряйки Член 5 на Организацията на Северноатлантическия договор. Той обединява големи регионални сили, всяка от които носи значителни предимства: бездънни средства – в случая на саудитците; мощен отбранително-промишлен комплекс – в случая на Турция; и в случая на Пакистан – достатъчно обучена работна сила и ядрен възпиращ фактор.

Но независимо какво пише в документите, това не е сунитски вариант на НАТО. Истинските съюзи са повече от договори. Пакистан и Саудитска Арабия подписаха споразумение за взаимна отбрана миналата година, но то изглежда не се задейства, когато Иран започна да изстрелва ракети през Персийския залив, нито пък възпира Техеран от ескалация.

В този случай е трудно да се разбере точно къде и кога тези страни биха се притекли на помощ една на друга. Ще се случи ли това, ако хутите нарушат саудитските граници? Или ако Индия и Пакистан имат нова конфронтация? Съюзите изискват страните да са готови да се бият една за друга – и тъжната истина е, че през последните десетилетия само САЩ са били готови да поемат този риск.

Страните разчитат на този американски предпазен механизъм от десетилетия. Турция остава в НАТО, въпреки че двустранните отношения са напрегнати; Рияд винаги е гледал на Вашингтон като на свой основен гарант за сигурност; а периодичното сближаване и раздалечаване с Пакистан е оформило светогледа на тази страна, обикновено не към по-добро.

Тъй като Вашингтон дава ясно да се разбере, че е готов да разбуни Близкия изток, вместо да го стабилизира, споразумението от Мека е най-добре да се разглежда като официално признание, че и трите столици ще трябва да намерят нови партньори и съюзи.

Но това не е лесно. Те нямат толкова много приятели, обичащи стабилността, на които да могат да се опрат, отчасти поради собствените си лоши решения. Турция е забъркана в много каши в Кавказ и Средиземно море, на Пакистан му е твърде удобно да мисли за терористи като за идеологически събратя, а саудитските пари отдавна подкрепят религиозни екстремисти по целия свят, въпреки че страната се опитва да наложи някои ограничения през последните години. Това са ревизионистки държави, неудобните наследници на един ред, който никога не са обичали истински.

Но целта на този пакт не е да преобърне регионалния геополитически ред. Вместо това, консервативен в намеренията си, това е опит да се замразят или преобърнат настоящите сътресения. Никоя от тези три страни не е заинтересована от увеличаването на хаоса, както би могъл да бъде Иран. Турция, Саудитска Арабия и Пакистан може да негодуват срещу регионалните споразумения, които са наследили, но те също така знаят, че един трайно неуправляем Близък изток също не им е от полза.

Силите, недоволни от статуквото си, ще се месят взаимно в делата си, ще тормозят съседите и ще преследват имперски или реваншистки мечти – но повечето от тях ще спрат да гледат на подобни провокации като на полезни в момента, в който те заплашват търговските пътища, достъпа до енергоресурси или собствената им вътрешна легитимност. В този момент дори неспокойните лидери започват да търсят някой, готов да сподели тежестта на бремето на стабилизирането на собствения им регион.

В продължение на десетилетия това бяха САЩ. Оттеглянето на Вашингтон от тази роля неизбежно ще доведе до този вид фалшив съюз: опит на средните сили да пресъздадат ролята на Америка на части, като всеки партньор хвърля нещо в тенджерата с неясната надежда, че каквото и да се получи, ще е едновременно трайно и ефективно.

Така че въпросите за това как ще изглежда Споразумението от Мека на практика, колкото и разумно да са, обикновено пропускат основното. Без секретариат, без единно командване и недостатъчно доверие, съюзът може да оцелее само като платформа за разговори. Но дори задължението Рияд, Исламабад и Анкара да се консултират помежду си по време на криза не е за пренебрегване. С течение на времето подобна егоистична импровизация може да създаде нова геометрия на сдържаност в един от най-проблемните региони на света.

Не съм толкова обнадежден обаче, признава авторът. Проблемът със средните сили е, че всички те искат да бъдат велики сили. Самооценката на Пакистан като единствена ядрена сила с преобладаващо мюсюлманско население, е достатъчно завишена. Междувременно както саудитците, така и Турция отдавна предполагат, че те, и само те, заслужават да застанат начело на сунитския свят. Династията Сауд вярва, че ролята ѝ в Мека и Медина ѝ дава определени привилегии, но Истанбул помни четирите века, когато е бил седалище на халифата.

Причината, поради която страните са били отстъпчиви съюзници в миналото, е, че всяка от тях е била готова, независимо от предполагаемите си претенции за важност, да приеме САЩ като по-старши партньор. Но това не означава, че ще се приемат една друга като равни. Ако някога го направят, тогава Споразумението от Мека има шанс за успех.