Икономическата сага около тютюна: държавата срещу частната собственост

Изкуство, тютюн, спорт, култура, здраве и т. н., и т.н., са несъмнено важни дейности и отрасли. Въпросът е, че при пазарната икономика, тоест в условията на индивидуална свобода, всеки разполага с частната си собственост и решава как да се разпорежда с нея в зависимост на предпочитанията и целите си. А в случая на доход - как, за какво, кога и дали да го разходва.

Аргументът за държавен приоритет на един или друг сектор е невалиден в условията на пазарна икономика, където поне по презумпция всеки икономически играч притежава собствеността си и я насочва там, където предпочита. Държавата няма свои пари и не генерира богатство - тя просто иззема част от нашите доходи и ги потребява политически целесъобразно. А когато държавата развие приоритети, свободните граждани бавно, но много сигурно започват да губят своите.

Логичната алтернатива на пазара е ясна – социализъм и планов комитет, който по политически, насилствен и едностранен принцип решава кое е добро за всеки от нас и колко му се полага.

Дестинациите, по които се разпределя са най-често две: А) близки партийни фирми или Б) обединен и отявлен „групов интерес”, представляващ електорална маса от хора, определящ кой ще раздава и разпределя направената с иззетото от всички нас „баница” или „пица”, както искате.

Субсидиите – подкрепа за производителите?

Дори да оставим настрана очевидния факт, че родното производство явно е неефективно (неколкократно по-малки средни размери на стопанствата спрямо конкурентите ни, недостатъчни за осигуряване на поминък), се набиват на очи други фрапиращи последствия от политическата намеса, изразена в раздаването на субсидии.

Чрез субсидиите държавата очевидно не прави друго, освен да заблуждава хората от региона да населяват нископлодородни и икономически неефикасни географски зони, като изкривява миграцията и пазарните условия спрямо онова, което биха били, ако не се месеше. Без държавната намеса тези трудолюбиви и можещи хора вероятно биха потърсили друг поминък или местообитания с оглед на реалната пазарна ситуация и нуждите съгражданите им, изразени чрез пазарното търсене.

С една дума – държавата субсидира проблема и изкривява стимулите, а намесата й стои в основата на икономическото нещастие, което пледира, че „лекува”.

Груповите интереси

И понеже груповите интереси винаги са видими и публични, когато ни запитат: искате ли да има повече пари за изкуството, тютюна или спорта, всички казваме „да”, разбира се, често спонтанно и напълно искрено.

Честният въпрос, който по-скоро трябва да зададат политиците, е: а смятате ли за правилно ние да ви изземем дохода и ние да го похарчим вместо вас за тези дейности?

Обективният морал, защитаващ себепритежанието и частната собственост като основи на разделението на труда, високата производителност и мирният съвместен живот в общество от граждани/индивиди, на последния въпрос твърдо отвръща с „не”.

Всъщност държавната намеса има един още по-перверзен ефект: заради субсидията, която плаща на отрасъла, изкупните цени са по-ниски, отколкото биха били, понеже и търговците знаят за субсидията и плащат по-малко, а разликата е покрита с нашите, на данъкоплатците пари.

С принудително събраните пари от данъците на всеки един трудещ се гражданин се подпомагат бизнеса на тютюневата индустрия, чиято норма на възвращаемост расте. Без реално свободните граждани доброволно да са гласували с парите си за него. На кого помага държавната субсидия: на производителите ли, както се твърди, или на търговците и следващите участници във веригата?! Риторичен въпрос.

Минимални изкупни цени

Идеята да се фиксират цените на някакво произволно дъно е икономически нонсенс. И отличен пример за „триангуларна интервенция”, т.е. държавата се меси в отношенията на две страни, явявайки се трети „външен играч” (да използваме лексиката на превъзходния Мъри Родбарт).

(Въпросът дали Европейският съюз го „позволява” и дали такива минимални изкупни цени не са в разрез с нормативите ЕС е маловажен. Европейският съюз е сбор от политици със същите идейни нагласи като нашите политици, така че това ни най-малко не е критерий).