Колкото изненадващи бяха последната финансова криза и рецесията, толкова беше и поведението на световните индустриализирани икономики и финансови пазари по време на възстановяването, пише професорът от Харвардския университет и бивш финансов министър на САЩ Лорънс Съмърс за списание Foreign Affairs.
Мнозина наблюдатели очакваха необичайно дълбоката рецесия да бъде последвана от необичайно силно възстановяване, производството и заетостта да се върнат на трендовите нива относително бързо. Въпреки агресивната парична политика на Федералния резерв на САЩ (Фед), възстановяването (както в САЩ, така и по света) се размина с очакванията и е доста по-слабо в сравнение с предишните. Ако американската икономика се беше представила добра, както Бюджетната служба към Конгреса предвиди през август 2009 г. - след приемането на стимулите и старта на възстановяването – днес американският брутен вътрешен продукт (БВП) щеше да бъде с 1,3 тлрн. долара по-висок от това, което е.
През 2009 г. почти никой не си представяше, че лихвените проценти в САЩ ще останат близки до нулата в продължение на шест години, че основната лихва в Европа ще стане отрицателна, а централните банки на държавите от Г-7 ще увеличат счетоводните си баланси с общо над 5 трлн. долара. Ако на икономистите беше казано, че паричната политика ще има подобен курс, те уверено щяха да предвидят, че инфлацията ще се превърне в сериозен проблем и щяха да бъдат шокирани да разберат, че потребителските цени в САЩ, Европа и Япония като цяло останаха доста под двата процента.
В навечерието на кризата съотношенията на правителствен дълг към БВП скочиха рязко – от 41% през 2008 г. до 74% днес в САЩ, от 47% до 70% в Европа и от 95% до 126% в Япония. Все още дългосрочните лихвени проценти са забележително ниски, като от началото на 2016 г. доходността по 10-годишните държавни ценни книжа (ДЦК) е около 2% в САЩ, около 0,5% в Германия и около 0,2% в Япония. Наличието на толкова ниски лихви означава, че в момента пазарите очакват ниската инфлация и ниските реални лихвени проценти да се задържат дълги години.
С подходящите уговорки относно сложността за извличане на изводи от облигационните пазари е разумно да се каже, че се очаква инфлацията за целия индустриализиран свят да бъде близка до 1% за още едно десетилетие и че реалните лихвени проценти да бъдат около нулата за това време. С други думи – след близо седем години на възстановяване в САЩ пазарите не очакват „нормалните“ условия да се завърнат скоро.
Ключът за разбиране на тази ситуация лежи на концепцията за трайна стагнация (т.нар. secular stagnation), изложена за пръв път от икономиста Алвин Хансен през 30-те години на ХХ век. Според него икономиките от индустриализирания свят страдат от дисбаланс, произлизащ от растящата склонност за спестяване и намаляващата склонност за инвестиране. Резултатът е, че прекомерните спестявания завличат търсенето, намаляват растежа и инфлацията, а дисбалансът между спестяванията и инвестициите понижават реалните лихвени проценти. Когато бъде постигнат значителен растеж – както в САЩ между 2003 и 2007 г. - той идва от опасни нива на кредитиране, които превръщат прекомерните спестявания в неустойчиви нива на инвестиции (които в случая доведоха до издуването на балон в сектора на имотите).
И други обяснения за това, което се случва, бяха предложени – теорията на Кенет Рогоф за нарастването на дълговете, теорията на Робърт Гордън за неравновесията, причинени от страна на предлагането, теорията на Бен Бернанке за прекомерните спестявания и теорията на Пол Кругман за ликвидния капан. Всички те имат някаква обоснованост, но теорията за трайната стагнация предлага най-изчерпателно описание на ситуацията и най-добрата база за политически предписания. Добрите новини са, че въпреки развитието на ситуацията в Китай и другаде увеличава риска, че глобалните икономически условия ще се влошат, една експанзионистична фискална политика от страна на американското правителство ще помогне за преодоляването на проблема с трайната стагнация и ще възвърне растежа.
05:52 | 14.09.22 г.