Федералният резерв не може да поправи грешките на Белия дом и Конгреса

Дори и в сегашния момент на растеж дългът все още е огромен, като предвижданият бюджетен дефицит надхвърля 1 трлн. долара през тази фискална година, а общият държавен дълг възлиза на 22,8 трлн. долара. Иронично, защитниците на връщането към нулевите лихви твърдят, че това ще намали разходите на данъкоплатците за обслужване на огромния дълг. Като го направи още по-голям.

Председателят на долната камара в Конреса Нанси Пелоси окачестви предложението на Тръмп за инфраструктурни разходи в размер на 200 млрд. долара като „почти нищо”. Тя иска 1 или може би 2 трлн. Нейното отношение отразява популярната сега идея, около която гравитират нейните колеги в Демократическата партия, наречена модерна парична теория, създадена от икономиста Стефани Келтън от университета Стоуни Брук. Теорията на практика казва, че Конгресът може да харчи колкото си поиска, тъй като Фед винаги може да покрие разходите.

С други думи Фед е всемогъщ. Централната банка почти получи такъв статут, когато през 1978 г. законът Хъмфри-Хоукинс й вмени отговорността да държи долара силен и заетостта пълна без значение какви глупости творят от Конгреса или Белия дом. Рядко обаче Фед беше в състояние да се справи с тези задачи при отсъствието на разумни правителствени политики. Фед не може да направи много относно необузданата разточителност на Конгреса или за „лесните за печелене” търговски войни на Тръмп, които не се развиват много добре.

Отговор на въпроса защо способностите на Фед не оправдават обществените очаквания дава документалният филм на Стив Форбс и Елизабет Еймс „На парите се уповаваме?” Той отбелязва, че макар Фед да има силата да създава пари, те нямат вътрешна стойност, както може да свидетелства всеки притежател на венецуелски боливари. Парите просто са средство за размяна и мярка на стойността, като често са нестабилни. Те станаха по-малко надеждни, когато през 1971 г. бе прекъсната връзката им със златото. Осем години по-късно инфлацията достигна двуцифрени стойности.

Може би е по-лесно да се реформира паричната политика, стига да не се върнем към политиката на неограничено харчене и стига армията от икономисти на Фед да не пази толкова ревностно незаслуженото значение, което бе придадено на централната банка. Сега тяхната мантра е, че добре функциониращата монетарна политика трябва да преследва инфлация от 2% годишно.

Пол Волкър, който уби инфлацията, изпълнявайки повелята на Джими Картър и Роналд Рейгън, е цитиран във въпросния филм да се чуди как Фед са се спрели точно на целта от 2%. Валута, обезценяваща се с 2%, трудно може да се нарече стабилна.

Джером Пауъл се опита да внесе някакъв ред в управлението на парите през декември. Политиците обаче го сринаха със земята, след което Фед непрекъснато се извинява за допуснатите грешки. Това, че тези ритуали на разкаяние не подобрявят икономическите перспективи е важен урок.