За втори път Доналд Тръмп и Си Дзинпин се срещат по време на среща на Г-20 и се договарят за примирие в търговската война. Дори условията на това примирие обаче изглеждат несигурни, докато различията, които разделят двете страни, не са се сближили. Пътят към траен компромис далеч не е ясен, пише редакционният съвет на Bloomberg.
Най-забележителното в тази търговска война е широката вътрешна подкрепа, която Тръмп, непопулярен и разделящ президент, получи. Неговите критици, които го атакуват за почти всичко, изглежда смятат, че е прав за Китай. Напоследък мненията на елитите се втвърдиха драматично, и то не само по отношение на търговията. Има мълчаливо съгласие, ако не ентусиазъм, относно усилията на администрацията да сплаши китайските лидери, да парализира техните компании, да освети заподозрени шпиони, да ограничи геополитическото влияние на Пекин и да насърчи отделянето на двете най-големи икономики. Изглежда нова студена война е на път.
Това предпочитание на конфликти – макар и без оръжия поне засега – е сериозна грешка. Продуктивните, макар и предпазливи, отношения между САЩ и Китай все още са възможни, като биха били с неоценима стойност. Не е преувеличено да се каже, че глобалната стабилност и просперитет зависят от тях. Президентът на САЩ и неговите съветници трябва да спрат и да се огледат какво е заложено на карта. Това трябва да направят и онези членове на Конгреса и от двете партии, които му дават явна или мълчалива подкрепа за тази конфронтация.
Вярно е, че Китай не успя да се либерализира, както защитниците на икономическото сътрудничество през 90-те се надяваха. Всъщност, при Си Дзинпин Китай тръгна в обратната посока – към по-строг авторитарен контрол и потискане на несъгласните. Това безспорно е разочароващо, но не означава, че икономическото сътрудничество бе грешка – както тогава, така и сега – защото трябва да се запитаме каква беше алтернативата? Един опит за лишаване на Китай от достъп до глобалните пазари, забавяйки растежа му и оставяйки стотици милиони в бедност, щеше да бъде морално неприемлив, като вероятно нямаше да привлече неговото население към западния модел.
Всъщност, политиката за приобщаване на Китай, преследвана от осем поредни американски президенти, не бе пълен провал, както мнозина вярват. Тези президенти не бяха наивни – поне някои от тях се надяваха, че повишаващите се доходи на китайците ще предизвикат искания за по-голяма политическа свобода, но основната им цел бе да интегрират страната към основания на правото глобален ред и да минимизират заплахата за стабилността, която иначе Пекин би представлявал. В това тези президенти бяха по-скоро успешни. Беше вярно, и продължава да бъде, че стабилен и процъфтяващ Китай е по-добър за света, отколкото отслабен, изолиран и гневен.
22:38 | 12.09.22 г.