Идеята за европейския суверенитет изгуби най-големия си поддръжник

Макрон може да е прав да постави отбраната и увеличените военни разходи в основата на своя аргумент за по-силна и по-политическа Европа, но това неминуемо се вижда в други столици - особено в Берлин - като хитър начин да се постави Франция в центъра на вниманието.

Въпреки че е вероятно Зелените и евентуално либералите да влязат в следващото германско правителство, а те биха гледали благосклонно на много от идеите на Макрон, това се смекчава от нарастващото признание в Париж, че шансовете Армин Лашет да заеме поста на канцлер след оттеглянето на Ангела Меркел също намаляват. Маркус Зьодер, чиито собствени перспективи остават предизвикателни, е един от ключовите бенефициенти на спадащата популярност на Лашет, а той е по-скоро атлантик. Следователно той би бил по-неохотен да възприеме идеите на Макрон.

Макрон има и вътрешни ограничения. Отвъд кръга на Макрон нито една от неговите формулировки - европейски суверенитет или автономия, понастоящем не се приема от други френски политици. Левицата е или враждебно настроена към еврото, или обвързана с идеята, че ЕС трябва да бъде по-малко ориентиран към пазара и по-„социален“ и по-зелен.

Френският десноцентрист е номинално европейски, но лесно се разсейва или изкушава от по-националистически, обърнати навътре аргументи. Крайната десница пък се отдалечава от идеята за Frexit. Докато Макрон се бори с трета вълна на коронавируса и трета блокада, едва ли ще намери време да разпространи идеите си във френската политическа организация.

След това е фактът, че европейската „автономия“ отдавна е част от начина, по който френските политици, привърженици на ЕС, и гледат на бъдещето на Европа - като на „европейски възход“ с централна роля на Франция.

През 2020 г. Макрон коментира: „Вярвам, че ... пътят напред е силната и политическа Европа. Защо? Защото не вярвам, че Европа намалява гласа на Франция: Франция ... има много по-полезни и по-силни действия, когато прави това чрез Европа.“

Приликата е очевидна, дори ако акцентът е различен - по-истински европейски в случая на Макрон. И все пак опасността за настоящия френски президент е, че други европейци, като се започне от Германия, ще разпознаят мисловните модели на дьо Гол в аргументацията на Макрон.

В ЕС има и проблеми извън Берлин и Париж, които работят срещу амбицията на Макрон. Страните членки не могат да продължат напред във всички тези области в рамките на съществуващата си институционална структура и структура за вземане на решения, която запазва външната политика и много други области на политиката на ЕС като национална компетентност.

Макрон отдавна вярва, че общоевропейските действия в крайна сметка ще създадат общоевропейска идентичност. В последните си изказвания и интервюта той описва „европейската автономия“ не само като въпрос на нови политики, но и като създаване на „обща политическа култура“. Първата стъпка е да убедим европейците да „мислят по европейски” и да възприемат вярата в общоевропейските ценности и интереси. Останалото, твърди той, ще последва.

Той вижда по-силната европейска отбранителна политика - споделените въоръжени сили, спомагащи за насърчаване на общата идентичност - като един от преките пътища за генериране на това европейско самосъзнание.

Това е може би централното противоречие на стратегическата автономия. Как може ЕС да вземе общи решения и да постави институциите на място, за да действа като „автономен“ блок преди да има напълно установена и приета европейска съвест и политическа власт? Това е въпросът за кокошката и яйцето в основата на ЕС от самото начало.

Макрон е този, който повдига отново въпроса. Накрая и той може да разбере, че не е намерил отговор.