Русия е международно изолирана, нейните сили са затънали в калта в Украйна и е изправена пред най-строгия набор от икономически санкции, налагани някога на велика сила. Но руската армия продължава да напредва, Китай изглежда подкрепя играта на Владимир Путин, украинските преговарящи обмислят отстъпки спрямо някои руски искания, а Европа остава уязвима от руското енергийно изнудване.
И така: Политически гений ли е Путин, когото подценяваме за наша сметка, или е надценен палячо, който, опиянен от дълго време на късмет, е преценил фатално погрешно перспективите си в Украйна, се пита Уолтър Расъл Мийд на страниците на Wall Street Journal.
Историята предлага друг начин да се мисли за фигури като Путин. Бенито Мусолини направи удивителна кариера, създавайки политическо движение, което управлява Италия в продължение на 20 години. Методите му често бяха морално низки, но създаденото от него фашистко движение намери симпатизанти и подражатели от Германия до Япония. Беше време, когато фашистка Италия изглеждаше, че води Европа от „упадъка“ на парламентарната демокрация към постлиберална ера.
Но Мусолини имаше своята ахилесова пета. Неговият политически проект за пресъздаване на Римската империя не можеше да бъде реализиран. Той успя да изгради най-мощното политическо движение в съвременната италианска история, успя да завладее Етиопия, помогна на Франко да спечели испанската гражданска война, но нищо от това не помогна за постигане на целта му.
Подобно на Мусолини, Путин има дълга история на успехи. Войната в Чечня беше грозна, но той започна времето си на поста, като сложи край на това, което мнозина смятаха, че е неизбежното разпадане на Руската федерация и възвърна контрола на Москва над нейните непокорни региони. Идвайки на власт във време, в което олигарсите доминираха руската политика, Путин умело ги настройваше един срещу друг, докато не се превърна в безспорен господар на руската сцена.
Той възстанови силата на Русия в международните отношения. Постсъветска Русия беше безпомощна и слаба държава, неспособна да спре разширяването на НАТО или да оспори американската и европейската мощ на Балканите и в Централна Азия. Комбинация от ловка дипломация и безмилостно използване на сила даде на Путин де факто вето върху разширяването на НАТО след инвазията на Русия в Грузия през 2008 г. През 2014 г. той заграби Крим и нахлу в Донбас, предизвиквайки само половинчати санкции от разделения Запад.
Надмогвайки санкциите и възползвайки се от стратегическото объркване на администрацията на Обама, Путин използва възможността на сирийската гражданска война, за да подкрепи дългогодишния руски съюзник Башар Асад, като се подигра с бомбастичното искане на Джон Кери (държавен секретар на САЩ по това време – бел. прев.) Асад да си тръгне.
Новата роля на Русия в Сирия й даде вход в политиката на Близкия изток, който тя използва, за да изгради близки отношения с Израел и арабските производители на петрол. Използвайки наемнически организации като групата Вагнер, Путин успя да разшири руската власт в Либия и Африка на юг от Сахара, изтласквайки французите от Мали. Продавайки сложни противовъздушни оръжия на Турция, той вби клин в НАТО, освен че култивира близки отношения със страни като Унгария и Италия по начини, които подкопават сплотеността на Европейския съюз.
Подобно на Мусолини, Путин имаше късмета да се изправи срещу едно бездарно поколение западни лидери. Никой от президентите на Америка след Студената война няма да бъде увековечен с гигантска скулптура в планинския мемориален комплекс Рашмор в Южна Дакота, а поколението европейски лидери, включващо фигури като Герхард Шрьодер и Франсоа Оланд, няма да бъде помнено дълго. Изигравайки агресивно една слаба ръка, Путин успя да раздели и обърка този пъстра група достатъчно дълго, за да застраши западния ред в Европа и да утвърди отново мястото на Русия сред великите сили.
Но както Мусолини открива, дипломатическите и дори военни победи не могат да сбъднат невъзможна мечта. Мусолини не успя да изгради италианска икономика, която да подкрепи амбициите му, или армия, способна да съперничи на великите сили като Германия и Великобритания. Това изглежда са и границите на постиженията на Путин. За 20 години на власт той не успя да осигури на Русия нито икономиката, нито военната мощ, от които се нуждае една велика сила. И понеже силата му се основава на такива тесни и незадоволителни основи, външната му политика си остава политика на ръба и такава на авантюризма, която винаги е уязвима, ако противниците му разкрият неговите неподкрепени претенции – или ако той погрешно прецени и отхапе повече, отколкото може да сдъвче.
Най-добрият начин да оценим Путин е като надарен тактик, прицелен в стратегическа невъзможност: Русия да си върне статута на суперсила, някога притежаван от Съветския съюз. Такива лидери са неукротими, защото целите им никога не могат да бъдат постигнати. Възходът на Китай, продължаващият демографски упадък на Русия и продължаващата й неспособност да създаде модерна и динамична икономика няма да бъдат обърнати, ако руските знамена се развеят над руините на Киев.
Има две грешки, които можем да допуснем по отношение на фигури като Путин. Едната е да подценим таланта им да създават проблеми, ако не получат това, което искат. Другата е да вярваме, че като отстъпим пред техните искания, можем да ги успокоим. Западът направи и двете грешки с Путин в миналото. Трябва да опитаме да се справим по-добре сега.
04:29 | 14.09.22 г.