Време е за нова бретънуудска система

Финансовият министър на САЩ Джанет Йелън направи нещо важно, което общо взето не беше отразено миналата седмица. Тя отново обвърза търговията с ценностите, пише Рана Форухар за Financial Times.

В обръщение към Атлантическия съвет във Вашингтон министърът призова за нова бретънуудска рамка (следвоенна валутна и търговска система, просъществувала до началото на 70-те години – бел. прев.) и ремонт на МВФ и Световната банка, които провеждат годишните си срещи тази седмица.

Тя също така бе ясна, че войната на Владимир Путин в Украйна и фактът, че Китай не се присъедини към САЩ и повече от 30 други държави в санкциите срещу Русия, са основен момент за световната икономика.

В бъдеще търговската политика на САЩ вече няма да се изчерпва просто с оставяне пазарите да работят на собствен ход, а по-скоро ще поддържа определени принципи – от национален суверенитет и основан на правила ред до сигурност и трудови права. Както се изрази тя, целта на Америка трябва да бъде „не просто свободна, а сигурна търговия“.

На държавите не трябва да се позволява да използват своята „пазарна позиция при ключови суровини, технологии или продукти, за да имат силата да подриват нашата икономика или да разполагат с нежелан геополитически лост“. Това очевидно беше намек към руската петрополитика, но може с лекота да се отнесе и към тайванското производство на чипове или съсредоточаването в Китай на редки земни минерали или, по време на пандемията, лични предпазни средства.

Йелън измисли нова дума за тази пост-неолиберална ера: „френдшоринг“. Сега САЩ биха предпочели „насочването на веригите за доставки към голям брой приятелски страни“, които споделят „набор от норми и ценности за това как работят в глобалната икономика“. САЩ също така ще се стремят да създадат основани на принципи съюзи в области като цифровите услуги и регулирането на технологиите, подобно на миналогодишното глобално данъчно споразумение (което Йелън оглави).

Това не е „Америка сама“ или дори „Америка на първо място“. Но се признава съществуването на политическа икономика, в която свободната търговия може да бъде наистина свободна само ако страните работят със споделени ценности и равнопоставени условия.

Това е едновременно различно - и, по някои важни начини, не - от неолибералната ера, която отминава. Терминът „неолиберализъм“ е използван за първи път през 1938 г. на Колоквиума на Валтер Липман в Париж, сбирка на икономисти, социолози, журналисти и бизнесмени, които са искали да намерят начин да защитят глобалния капитализъм от фашизма и социализма.

Това е бил момент, който съвпада със сегашния по много начини. Европа беше разкъсана от Първата световна война. Едно десетилетие на разхлабена парична политика до 1929 г. не беше в състояние да компенсира големите политически и икономически промени, които създадоха огромни разриви в обществата. Пазарите на труда и семейните структури се променяха. Пандемия, инфлация, след това икономическа депресия, дефлация и търговски войни оставиха континента икономически разрушен.

Неолибералите искаха да решат тези проблеми, като свържат глобалните пазари. Те вярваха, че ако капиталът и търговията са свързани чрез редица институции, които могат да функционират над отделните национални държави, ще бъде по-малко вероятно светът да изпадне в анархия.

Дълго време тази идея работеше, отчасти защото балансът между националните интереси и глобалната икономика не беше много нарушаван. Дори по време на ерата на Рейгън-Тачър през 80-те години на миналия век все още имаше усещането, че глобалната търговия трябва да служи на националните интереси. Като президент на САЩ Роналд Рейгън може и да беше поддръжник на свободния пазар, но използва мита срещу Япония и също така подкрепяше индустриалната политика (както правеха и правят повечето други азиатски и много европейски държави).

В САЩ това започна да се променя по време на администрацията на Клинтън, която инициира поредица от споразумения за свободна търговия, която достигна върха си с приемането на Китай в Световната търговска организация през 2001 г., с надеждата, че страната ще стане по-свободна, бидейки по-богата. Това, разбира се, не се случи. И сега лидерите навсякъде признават реалността на проблема „един свят, две системи“.

Йелън казва, че се надява, че „няма да стигнем до биполярна система“, особено като се има предвид колко много се е възползвал самият Китай от неолибералната система. „Но се появиха истински проблеми“, признава тя. „Китай разчита по много начини на държавни предприятия и използва практики, които според мен несправедливо увреждат интересите ни в областта на национална сигурност.“ Мултинационалните вериги за доставки, „въпреки че станаха много ефективни в намаляването на бизнес разходите, не са устойчиви“. И двата въпроса, казва тя, трябва да бъдат адресирани.

Днешният кръстопът не е различен от този, пред който се изправиха неолибералните мислители, създали оригиналната Бретънуудска система. Те започнаха не с идея за свободни пазари, работещи заради самите себе си, а по-скоро с един много човешки проблем - как да закърпят един разкъсан от войната свят, за да се получи по-сигурно, по-сплотено общество, в което свободата и просперитетът ще бъде гарантирани. Пазарите не можеха да го направят сами. Необходими бяха нови правила.

Точно това е мястото, където сме сега. Може да се твърди, както бих направила и аз, че люшването на махалото е закъсняло. Глобалният капитализъм, особено през последните 20 години, просто се откъсна твърде далеч от вътрешните проблеми в някои отделни страни. Държавите, с изключително различни политически, икономически и дори морални рамки, не играха по едни и същи глобални правила. При тези обстоятелства справедливите и свободни пазари започват да се разпадат.

Процесът на изработване на нова бретънуудска система едва започва. Но да започнем с ценностите, които либералните демокрации искат да поддържат, е добра отправна точка.