Имунизираните не трябва да са и богопомазани

Началото на ваксинацията връща в общественото пространство един дебат, проведен в първите месеци на пандемията. По това време въпросът беше дали дадени хора, след като преживеят заразяване с коронавируса, трябва да получат имунитетна карта. Антителата като билет за нормалност – властите в редица държави изоставиха тази идея по основателни причини. И статутът на ваксиниран не трябва да води до това някои от гражданите да получават специални права.

Историкът Катрин Оливариус от Станфордския университет изследва епидемията от жълта треска в южната част на САЩ в средата на 19 век. Нейната работа показва докъде могат да доведат привилегиите с имунитета. По това време възстановяването от жълта треска е било предпоставка за намиране на работа в големи градове като Ню Орлиънс. Имунитетът се е превърнал дори в предпоставка за отпускането на банков заем.

Жълтата треска, чиято смъртност е била 50%, създава „епидемична йерархия“ сред онези, които са преболедували, припомня Оливариус, доцент по история, в свой коментар за New York Times. Това е създало „имунокапитал“, който с времето изостря социалното неравенство. Този „имунокапитал“ е влияел на възможността на идващите бели хора да получат работа, жилище и застраховки, което значи, че те не са имали друг избор, освен да се опитат да се заразят. Оливариус се опасява, че подобна ситуация може да възникне и днес, ако работодателите започнат да наемат само хора с антитела.  

Историческите сравнения си имат граници, дори в този случай. Но не е нужно много въображение, за да си представим последиците за икономическия и социален живот, ако ваксинацията и статутът на имунитет спрямо коронавируса станат решаващ критерий.

За определени области може би наистина си струва да се обмисли доказателството за имунитет. Например за достъп до старчески домове или медицински заведения, където има особено високи рискове. И сега например има подобно изискване за достъп до някои услуги - например само ваксинирани за някои болести деца да посещават обществени детски градини.

Пропорционалността обаче трябва да се запази. Сертификатът за ваксинация като вид общ коронавирусен паспорт, с който човек може да се движи по-свободно, би бил абсолютно непропорционален. 

Това трябва да се отнася както за публичните институции (ведомствата), но също така и за услугите, предоставяни от частни компании. Свободата на договаряне излиза извън своите граници, когато част от населението е изключена поради дадена характеристика – в случая - липсата на доказателство за имунитет.

Освен това възниква въпросът за GDPR - дали компаниите могат да изискват от клиентите да посочат своя ваксинационен статус.

Зад идеята за разграничаването между ваксинираните и неваксинираните хора стои непостижимата мечта за общество с нулев риск. Вероятно и коронавирусът също ще се превърне в познат риск, с който ще трябва да балансираме в ежедневието.

Това може да се случи още през пролетта, когато възрастните рискови групи вероятно вече ще са ваксинирани и сценарият на ужасите за една претоварена здравна система и стремително покачващ се брой на смъртните случаи ще изчезне. А всичко това би затруднило обяснението защо точно този здравен риск изисква специално доказателство. Един вид – имунокапитал.