Какво можем да научим от размириците в Балтимор?

Последният път, когато в Балтимор избухнаха подобни размирици като през тази седмица, е през 1968 г. след убийството на Мартин Лутър Кинг. В кварталите на Западен Балтимор, където счупените витрини и изгорелите автомобили тепърва се разчистват, изоставените къщи и празните паркинги са частичен резултат от протестите преди почти половин век. И сега, както тогава, последният пристъп на хаос започна с гняв, този път срещу лечението на Фреди Грей, 25-годишен младеж, който загина при съмнителни обстоятелства на 19-и април в резултат на раните, нанесени му при арест, коментира Economist.

И все пак разликата с 1968 г. е, че днес Балтимор вече не е мястото, където чернокожите са очевидно потискани. 63% от населението се състои от афроамериканци. Кметът на града, Стефани Роулингс-Блей, е чернокожа от партията на демократите, която спечели изборите през 2011 г. с 87% от гласовете. Полицейският комисар, Антъни Батс, също е чернокож, както и по-голямата част от полицията. Балтимор, подобно на столицата Вашингтон, Филаделфия и Детройт, и за разлика от покрайнините на Фъргюсън в щата Мисури, е център на чернокож политически контрол. Защо тогава е този смут в полицейското управление на града?

Причините са много. Институциите не се променят лесно, който и да ги ръководи. Борбата на чернокожите в Америка тези дни рядко е свързана с унищожителните намерения на отделни расисти във властта, а по-скоро със структурните проблеми като концентрацията на бедност, разбитите семейства и ужасните училища.

Фактът, че Балтимор е един от най-опасните градове в САЩ, също не помага. Процентът на убийства през 2013 г. е 37 души на 100 000 – съотношение, което е по-лошо дори от това в Южна Африка. През една юнска седмица през същата година в града са се случили 10 убийства и 28 престрелки сред население от едва 622 000 души. Балтимор е град, където младите чернокожи мъже често биват убивани от полицията и където повечето дни млад чернокож мъж бива убит от друг млад чернокож мъж.

Казаното дотук не е извинение за полицията на Балтимор, чиято история е пълна с извънредни изблици на насилие. Но все пак изглежда уместно да бъде споменато, когато се анализира проблемът, който много афроамериканци имат с полицията. Много чернокожи младежи ненавиждат полицаите, които непрекъснато ги претърсват, спират колите им и ги глобяват, и ги третират като престъпници, а не като съграждани. Но ако посетите коя да е среща на гражданите на някой черен квартал с полицията, ще откриете, че чернокожите жени на средна възраст и от средна класа срещат същия проблем. Те се оплакват, че полицията не прави нищо, за да спре тежките престъпления.

Исторически погледнато проблемът с полицията сред чернокожите американци не е в присъствието й, а в липсата й, твърди Джил Лиови в книгата си „Ghettoside”. През по-голямата част от 20 век полицията в САЩ полага големи усилия да защитава белите и тяхната собственост от чернокожите, но често пренебрегва насилието между самите чернокожи. Това е една от причините, поради които в черните квартали нивата на престъпността са толкова високи, казва тя. Когато престъпниците не биват наказвани по какъвто и да е начин, те се развихрят. Всеки акт на насилие може да предизвика вълна от възмездие. Нещата се решават с юмруци, ножове или куршуми. „Доносничеството“ вече е срамно. Когато полицията се опитва да разреши някое престъпление, тя осъзнава, че никой не може да й даде полезна информация.

Процентът на убийствата в Балтимор е паднал с 20% от върховите си стойности през 90-те, но приключените случаи на убийства са все още под 50% в сравнение с 65% средно за страната. Полицейското управление на Балтимор има твърде малко офицери – около 3000, които трябва да разрешат повече от 200 убийства на година, докато в същото време правят и всичко друго, което съвременната полиция прави. И точно защото са претоварени, те не успяват да спечелят доверието, от което се нуждаят, за да накарат хората да говорят с тях и по този начин да намали броя на неразрешените случаи.

През 2005 г. белият кмет на града Мартин О'Мали, който сега е вероятен кандидат за президент, въведе политиката на „нулева толерантност“, призовавайки полицаите да спират и претърсват подозрителни младежи за оръжие или наркотици. През същата година полицията е направила 100 000 ареста сред население, което е само 6 пъти по-голямо. След няколко години тази политика е изоставена в полза на по-целеви подход. Огромната вреда в отношенията между полицията и чернокожите граждани обаче вече е нанесена.

Единственият дългосрочен подход, по който може да се намали насилието, е да се разбере повече за тези, които го предизвикват. Това означава да се създаде среда, където хората имат доверие в закона, който ги защитава – нещо, което повечето американци взимат за даденост, но липсва сред жителите на вътрешните градове. Операцията „Прекратяване на огъня“ на Бостън показва как с комбинацията от интелигентност и работа с хора, участващи в престрелки, процентът на убийства в черните вътрешни квартали на града могат значително да бъдат намалени. Във Великобритания проекти като програмата Trident в Лондон, съгласно която служители от специализираните звена изграждат тесни връзки с приятелите и роднините на заподозрени престъпници, имат подобен ефект при намаляването на престъпността сред чернокожите младежи.

Проблемът с тези дългосрочни стратегии е че те се нуждаят от време, пари и късмет, за да проработят. Доверието не може да бъде изградено бързо. А полицейските управления рядко са места на радикални действия: нещата се случват така, както винаги са се случвали. За много политици наводняването на улиците със сини униформи е по-лесно – то показва на обществото, че нещо, каквото и да е то, се прави.