Шампионската лига страда от свръхконцентрация

Днешният финал в европейската Шампионска лига между Ливърпул и Реал Мадрид е четвъртият за последните пет години с поне един английски участник. Два от тях бяха изцяло английски, а този можеше да е третият, ако не бяха двата обрата на Реал срещу Челси и Манчестър Сити, пише Джон Бърн-Мърдок за Financial Times.

Не е нещо нечувано футболните клубове от една държава да доминират в топ турнира на Стария континент - испанските отбори вдигаха трофея в продължение на пет последователни сезона преди победата на Ливърпул през 2019 г. Но има нещо заплашително в настоящата ера в сравнение с други скорошни национални хегемонии.

Преди десетилетие Реал Мадрид и Барселона неизменно оглавяваха годишната финансова класация на Deloitte (Football Money League), но днес финансите на Барселона са разбити. Нейното място сега се заема от Манчестър Сити, символ на новобогаташите от Висшата лига на Англия. 

Когато топ тим от Англия за последно оглавяваше класацията - през 2007-08 г. - общите приходи на клубовете от английската Висша лига бяха с 1 млрд. паунда по-високи от тези на испанската Ла Лига, според Deloitte. Днес разликата е 2,4 млрд. и нараства. Този сезон Висшата лига прибра 3,1 млрд. от телевизионни права, в сравнение с 1,8 млрд. за Ла Лига. През следващия сезон пакетът на Ла Лига ще се свие до 1,6 млрд., докато този на Висшата лига ще се увеличи до 3,4 млрд., според анализ на Football Benchmark.

На всичкото отгоре продажбата на Челси на американски инвеститори и придобиването на Нюкасъл Юнайтед през октомври от държавния фонд на Саудитска Арабия означават, че почти всеки клуб в английския елит през следващия сезон ще бъде собственост на мултимилиардер, някои от които не ги е грижа особено за печалбата и с радост ще излеят десетки милиони за играчи.

Английските клубове не са единствените, които се възползват от политиката за лъскане на имиджа чрез футбола – търговските приходи на Пари Сен Жермен се увеличиха с невероятните 750 процента през трите години след покупката на клуба от катарската държава. Концентрацията на пари и талант сред намаляваща група от клубове е огромна.

В началото на 90-те години Купата на европейските шампиони беше много по-космополитна, като клубове от 13 държави стигнаха до полуфиналите. През последните пет години три четвърти от полуфиналистите идват само от пет градски западноевропейски региона: Париж, Мадрид, Мюнхен, Лондон и северозападната част на Англия.

Динамиката, която се разиграва между държавите, създаде неравни позиции вътре в тях. През 1975 г. 30 точки (според сегашното точкуване) разделяха първия от последния в английския елит, а разликата между най-добрата и най-лошата голова разлика бе 52. Този сезон показателите са съответно 72 и 134.

Проблемът е, че топ клубовете на Англия доминират не само във вътрешен план, но и в Шампионската лига, която на практика се превръща в четвъртото местно състезание след Висшата лига, Купата на футболната асоциация и Купата на лигата. Европейската Суперлига може и да беше лоша идея, но проблемът с английското финансово господство във футбола, който тя адресираше, е напълно реален.